Една луда ми стои в телефона. Виси там от известно време. Контактуваме интересно. Меко казано. Виждал съм я само веднъж. После избягах. Понякога съм страхливец. Не ме е срам. Признат страх не е срам. Срещал съм доста страховити неща през живота си. Най-силно може да ме уплаши жена. Нежният пол притежава особени вибрации. Включат ли се, се чувствам застрашен. Но не от смъртта. Смъртта не ме притеснява. С нея може спокойно да се партнира. Смъртта е нищо пред съжителството с жена, включила подходящата вибрация.
Тази жена, за която говоря, си има и име. Но се притеснявам да го произнеса. Възможно е това мое действие да ми донесе лош късмет. Тя е само глас и чат. Все по-малко глас и почти никакъв чат. Активирал съм всичките си налични системи за самосъхранение. В момента ми говори. Не я слушам. Дръпнал съм телефона от ухото си. Гласът ù е дрезгав. Сигурно доста пуши. Много ми прилича на гласа на една известна издателка – литературна радетелка... Имам чувството, че филтрите на телефона ми се затлачват с катран след разговор с бясната. Усеща се и миризма. Вероятно мозъкът ми ме подвежда. Започва да ми се гади. Откакто се налага да разговарям с нея, вече не пуша любимата си зелена ябълка. Налага се. Заради работата ми. Последното виси на косъм. Споменах по-горе, че се опитвам да оцелея.
Ушите ми са заглъхнали. И слухът ми е в състояние на своеобразно бягство. Лудата може би ми затвори. Сама твърди за себе си, че е добро момиче. Но е влюбено. Влюбените са истерични и зависими. Не трябва да им разрешават носенето на оръжия. Несподелената любов извлича всичкия хормон на щастието от организма и предизвиква нервни сривове. Лудите по-често посягат на околните и по-рядко на себе си. Според мен, неудачно влюбените, дори не трябва да шофират. Любовта няма съвест. Преди да умре тя с охота би убила своя обект на отчаяние.
Предлагам му да бъдем приятели. На гласа от телефона. Струва ми се изгодно. Докато намеря изход. Любовта, обаче, не приема половинчати предложения. Това само допълнително я ожесточава. Изкрещява се, че животът ми е пълен провал. Нарича ме подлец. Защото я отбягвам. Трябвало да се възползвам от това, че е влюбена в мисълта ми и да спра да се виждам с други жени. Това не е вярно. Не страня от нея. Само вежливо отклонявам предложенията ù да запознаем един с друг оргазмите си. Те не са малки деца. Като не са си симпатични, няма да си играят заедно. Откъде съм бил сигурен? Чувствам го. Длъжен съм бил да опитам...
Много е настоятелна. Упорството ù има симптомите на нещо изтървано от контрол. Според нея другите жени ми влияят зле. На мисълта. Но не и на простатата си мисля аз. Желае ми само доброто. Иска да ме излекува от самия мен...
Не мога. Нямам възможност да се виждаме. С побеснялата, която е съблазнена от мисълта ми. Верен съм. Много държа на тях. На принципите си. Никога не излизам с жени, влюбени в мислите на друг. Това означава, че си нямат свои. Заплашва ме, че ще има последствия. Това, че не съм коректен. Защото подлагам под съмнения чисто дружеските ù подбуди. Не се съмнявам в тях. Игнорирам ги.
Липсата на любов не е повод за война. Да де, но това е мнението на човек със собствена мисъл.
Не знам как да постъпя. Да я обезвредя като враг или да бъда снизходителен като към болен.
Държа го в ръката си. Още. Продължавам. Телефона. Вече не говоря по него. Връзката прекъсна. Чудя се къде да го оставя. Чисто нов е. Старият се счупи. Паднах нелепо. Вед ме спъна. Всички казват, че кучето ми няма вина. Добре. Старая се да не одраскам новия апарат. Още е без калъф. Някъде продават, но не ми се ходи никъде. Ще се обадя на неволята. Засега не вдига...
Едно дете крещи с пълен глас.
- Оставка, оставка, оставка....
И малките полудяха. Да не е чул гласа от телефона? Обръщам се в недоумение по посока на вика. Спрял съм колата си до детска градина. Хлапето тича из двора и наистина крещи точно тази дума. Интересно защо гледа към мен? Не заемам никакъв държавен пост. Освен ако не е рожба на тази, дето иска за себе си мисълта ми...
Наближава пет часа следобед. Днес е по-хладно от вчера. След Ангола всяка жега в България ми е като пролет. Притеснявам се за Вед. Топлото не му понася.
Чакам Дима. Отиваме на протест. Да си направим снимка, че после да имаме очи да критикуваме новите избрани.
Увеличавам звука на телевизора. Някакъв говори за светлината. Напрягам се и прочитам името му. Евгени Будинов. Не го познавам. Депутат. Бил и артист. Защо пък говори за светлината? Напрягам се и разбирам. Аха! Предаването е политическо. Вече никой не говори за вируса. Политиката го уби. Политиците ни ревнуват от новата болест. Те искат по убийства да са на първо място. Българският политик иска да убие повече хора от вируса. И успява. Никой не се съмнява в това.
Светлината била дошла с настоящия премиер. Допреди той да се появи сме тънели в мрак. Това го казва гостът в студиото. Будинов. Бившият артист. Казвам бивш, защото какъвто и да си бил приживе, станеш ли политик, спираш да си онова, което някога като жив си бил. Естествен подбор на мозъчните клетки предполагам...
Откакто премиерът бил на власт, заплатите били двойни. Всичко било светло и имало много магистрали. Думата „власт“ е по-грозна от псувня на майка.
Този фанатизиран новобранец Будинов изглежда говори за себе си и на себе си. Пътищата ни наистина растат право пропорционално, но спрямо броя на населението. Всички пари отиват там. През месец ги кърпят и пак приличат на кадаиф. Онзи ден отново трагедия. От друсането, шофьор на камион, получил сърдечен удар. Уби себе си и още невинни. Но глътналите уран поклонници на сегашното управление обилно хранят мозъците си с асфалт. Само дето този – в главите им, няма толкова гънки като онзи по магистралите. Но може и да греша. Защото тарикати няма да видим на протестите. Значи са на далавера от властта. Значи не са толкова прости.
Като Будинов разсъждава и Христо Мутафчиев. Произволно се сещам за него. И той е артист. Посредствен. Но се е научил да скача от роля в роля. Затова и премиерът му прати хеликоптер. Естествено, горивото беше от моя джоб...
От бедняк най-лесно може да се създаде циничен развратник. Като му се осигури стабилен ежемесечен доход.
Продължавам да го слушам. Будинов. По-добре е от гласа на лудата. Главният прокурор също бил готин. Държавата ни била номер едно. По всичко. И много слънчева. Благодарение на премиера, разбира се. Последните думи на тази партийна карикатура ме повеждат в друга посока. Качват ме на нова мисъл. Чудя се къде на тези протести са популярните хора на изкуството? Понеже много от тях ги познавам лично. Дано не обидя някой, но не виждам никой известен културен. Има дефицит на изкуствоведи по протестите. Не може да няма причина. Съчинявам си някаква правдоподобна на ум. Мисълта ми прилича на монолог. Но не такъв като на Камен Донев. И той е приятел на премиера. Значи е на далавера. Приятелите на моите неприятели не са ми приятни...
Липсата на популярни хора на изкуството по протестите може да е по две причини. Едната е, че са от страната на премиера, а другата е, че като цяло хората на изкуството са въртеливи. Те никога не искат да взимат конкретна страна. Защото не се знае накъде ще задуха вятърът. Всеки си пази хляба. Какво като е мухлясал...
Браво на клана на чалгата. Излязоха хората и потърсиха популярност. Напериха импланти и си изляха мъката. Искат си дискотеките. И си ги получиха. Повече няма да ги видите да протестират.
Къде са популярните – писатели, артисти, музиканти, певци, художници? Популярните! Няма ги. Та всички ли да са от страната на премиера и правителството? Говоря за популярните! Едните са се ояли, а другите са бедни. Оялите се отдавна са купени, а бедните ги е страх да не ги набележат. Защото знаят, че може да стане и по-зле. Ако евентуално това правителство не падне. После ще им се напомни какво са направили миналото лято и няма да има халтури, а глад. Всеки си гледа интереса. Честта, майко юнашка, и тя е голяма – според размера на интереса.
Спирам с гадостите, защото Дима е вече в колата. Много слънчев човек. И как само ухае. Става и за говорене и за мъчения. Пардон, мълчание. Потеглям. С такова вълнение не тръгнах и към първото си бракосъчетание...

* * * * *

Защо сме на протеста? Не си говоря сам. Аз знам, но един журналист ни пита. Пита мен. Изрови ни от тълпата. Не, че беше трудно. Татуиран, Вед и слънчевата Дима. Без тях двамата ще изглеждам като провокатор. Определено не приличам на човек на изкуството. И по-добре.
Защо не харесвам правителството?
- Защото знам българската азбука – отговарям. – А тези, дето уж сме ги избрали, се държат, говорят и изглеждат така, сякаш са научили само половината букви. Не са ми симпатични. Искам да ме лъже някой по-умел. По-опитен. По-малко циничен. Лоши артисти са и ме дразнят. Ядосан не мога да свърша нищо. Искам да ме управлява някой с по-прикрита наглост и нека да не е с наднормено тегло. По възможност. Може ли животът ми да зависи от такива дебелаци? Та те всеки момент ще се пръснат. Не се хранят здравословно. Как тогава ще се погрижат за моето здраве? Холестеролът на министъра на отбраната е по-голям от външния ни дълг. Гробищата ни са пълни с развалени банкомати. По-здравите избягаха. Сега скубят от останалите. Редно ли е премиерът да е толкова пристрастен към социалната мрежа? Какви са тези среднощни хленчове в социална мрежа? Намокри цялата икона зад него. Нали е учил карате... Вчера сънувах, че едно от пребитите момчета на протеста е синът ми. Не се шегувам. Това не ми дава мир денонощно. И деспотите, вместо да имитират покаяние, нагло се зъбят. Били наранени и полицаи. А премиера си се снима с внуците, и нито дума за нашите деца. Колко полицаи са пребити и вкарани в болница? С кой полицай протестиращите са се гаврили и са го ритали десет човека в главата? Искам да има правда. Не желая да са извън властта, а вътре в кауша. Всяко ново правителство първо трябва да минава тест. Не вкара ли сегашния премиер и шайката му в затвора – не става.
Няма какво повече да добавя. Не съм политически анализатор. Разхождам се с кучето и Дима. Сред тълпата. Приятно ми е.

* * * * *

Нощ е. Тримата вървим пеша. Аз, момичето и кучето. Хубаво е. Благо. Небето е чисто и звездно. Покрива ни с приятна хлад.
Нострадамус нещо ми нашепва...
Време разделно е. Асфалтовите магистрали срещу банкоматите с винетките.
Предвиждам, че премиерът от утре ще стане по-блажен и равен от задремало планинско поточе. Дори свенлив и на път да отрони сълза. Сега не му е времето да вярваме на сълзи обаче, а да търсим мъст. Защото сълзите ще са пролети заради кирията, а не заради пребитите ни деца. Ще играе този театър докато народното недоволство отново му застанем в размножителна поза. Ако и сега го направим, значи сме сексманиаци....

Из "Фокус" - К. И. К.