Момчил обичаше магистралата, за него тя бе нещо вълнуващо, модерно и възвишено, символ на всичките му мечти и надежди. Често в задушните летни вечери на 1984-та той прекосяваше пеш полето, прескачаше „заешката ограда” и се настаняваше на някой камък близо до аварийното платно, където вдишваше дълбоко уханието на нагорещен асфалт.

  Момчил беше на осемнайсет години и живееше в малко селце, сгушено край горичка, намираща се на няколко километра от магистралата. Беше успял да завърши с мъка средното си образование и сега помагаше на баща си, който работеше в ТКЗС-то. Но Момчил не смяташе цял живот да рине говежда тор и мечтаеше да вземе книжка и да заработи като шофьор. Падаше си от малък по машините и обичаше да разглобява каквото му попадне в ръцете, така че с течение на времето стана добър механик, въпреки че беше самоук. Близки и роднини често го викаха да им поправя колите, не че в селото имаше много коли – десетина москвича, две-три лади, няколко грохнали варшави и това е. Бащата на Момчил така и не се бе вредил да си купи кола и на Момчил му бе много криво от този факт, защото много обичаше да шофира, а тези, на които поправяше колите, рядко му даваха да покара. Момчил правеше планове да изкара книжка, да заработи като шофьор, а след време, когато спести пари, да си купи нещо на старо, по възможност полски фиат, от онези големите. Незнайно защо много ги харесваше тези фиати. 

  Колите на турските гастарбайтери фучаха с бясна скорост по магистралата, а Момчил ги проследяваше с жадния си поглед, чудейки се какво ли е усещането да летиш по магистралата със сто и четиридесет километра в час. А турците бързаха да се прибират за Рамазан и натискаха газта до ламарината. Ставаше му тъжно като гледаше западните коли и не можеше да разбере защо на българите не е разрешено да работят в Германия.

  Падна здрач и движението понамаля, шофьорите палеха един по един фаровете. Момчил стана от камъка и тръгна да се прибира. Не че не искаше да погледа още малко, но просто родителите му бяха заръчали да полее градината, а той бе изпълнителен и винаги правеше каквото му се каже, въпреки че от селската работа му бе дошло до гуша.

  Погледът му се плъзна към десетината коли, спрели в аварийната лента на половин километър нагоре по магистралата. Вероятно някоя от тях се бе повредила и се опитваха да я поправят; едва ли бяха спрели за почивка. Бяха турци, ясно се виждаха багажлъците по покривите. Момчил се поколеба, после тръгна с бърза крачка към колите. Вълнуваше се, защото за момент му мина през главата, че биха му разрешили да помогне - никога досега не бе ремонтирал западна кола и му беше много любопитно. Не си правеше сметки да заработи някоя и друга дойчемарка, не беше такъв човек.

  Втората кола – петнайсетинагодишен опел аскона, беше с вдигнат преден капак, но никой не се суетеше около двигателя. Тогава Момчил с почуда забеляза, че турците разтоварват повредения автомобил. Когато се приближи, двете млади, доста мургави жени, които седяха в тревата наблизо, го изгледаха подозрително. Момчил забави крачка. Когато и други погледи се вторачиха в него, той запретна ръкави и посочи развалената кола. Един дебел мустакат чичко му махна с ръка – категоричен жест, който явно означаваше, че не се нуждаят от помощта му. Момчил се изчерви сконфузено и веднага се обърна кръгом. Жените се изкискаха.

  Няколко минути по-късно групичката гастарбайтери профуча край него. Момчил се обърна. Но асконата си беше на мястото, празна, с отворен капак, изоставена. Сърцето му заблъска като парен чук от вълнение, а в същото време в главата му се щураха объркани мисли. Не можеше да разбере защо онези не бяха изчакали да дойде пътна помощ. Такава кола не се изоставя току така, дори и да е с гръмнал двигател.

  Оказа се, че ключовете са на таблото, което още повече озадачи Момчил, който вече съвсем беше забравил, че трябва да полива градината. Двигателят не бе гръмнал, просто карбураторът се бе запушил. Момчил се справи с проблема за около час, след което седна зад волана и подкара към къщи. Сияеше от щастие, огромно щастие, каквото никога досега не бе изпитвал.

  Наложи се дълго време да обяснява на родителите си как се е сдобил с колата. Накрая те го оставиха да се радва на новата си придобивка.                 

  Момчил смени номерата с тези на бракувания москвич на дядо си и след седмица, когато събра смелост, започна да бръмчи с асконата из селото и близките околности. Никой не му създаваше проблеми, дори селският милиционер си затваряше очите, въпреки че знаеше, че колата не е регистрирана и че Момчил няма книжка. Момите започнаха да се лепят за Момчил, въпреки че беше грозноват, а две години по-късно най-прилепчивата от тях му роди дете и го взе за мъж. Пропит от щастие бе той тогава и дори не плака много, когато един ден двигателят на вече съвсем грохналата аскона  се пръсна с трясък.