Момчил обичаше магистралата, за него тя бе нещо вълнуващо, модерно и възвишено, символ на всичките му мечти и надежди. Често в задушните летни вечери на 1984-та той прекосяваше пеш полето, прескачаше „заешката ограда” и се настаняваше на някой камък близо до аварийното платно, където вдишваше дълбоко уханието на нагорещен асфалт.
Момчил беше на осемнайсет години и живееше в малко селце, сгушено край горичка, намираща се на няколко километра от магистралата. Беше успял да завърши с мъка средното си образование и сега помагаше на баща си, който работеше в ТКЗС-то. Но Момчил не смяташе цял живот да рине говежда тор и мечтаеше да вземе книжка и да заработи като шофьор. Падаше си от малък по машините и обичаше да разглобява каквото му попадне в ръцете, така че с течение на времето стана добър механик, въпреки че беше самоук. Близки и роднини често го викаха да им поправя колите, не че в селото имаше много коли – десетина москвича, две-три лади, няколко грохнали варшави и това е. Бащата на М ...