Щастлив ли си, че те нараних?
Ще отговориш дръзко „не!“, разбира се … А може би трябва?
„Защо ли?“, „Луда ли си?“ – ще питаш.
Срещаме стотици, хиляди хора ежедневно, на които искаме да се харесаме. На някои успяваме. Те са нашите приятели, които с времето са ни са се доверили, ни подкрепят…ни обичат. А останалите? На тях се опитваме да се харесаме, да ни забележат, да ни хвалят, да ни желаят. И ако не са те – ще за други. Това е вродено на хората – желанието за внимание, за одобрение, желанието да бъдеш желан, забравяйки за тези, които всъщност го правят и сме спечелили веднъж. Твърдим, че никога няма да ги предадем, че никога не ще ги нараним, че винаги ще сме до тях, а в същото време се стремим към нещото, което не сме постигнали, сладкото изкушение, от което не страним, опаковката шоколад, която майка ни е забранила да ядем преди вечеря, но ние не само, че хапваме от него, но и преяждаме до толкова, че не можем да сложим и насила парченце от вечерята в устата си.
Метафората е храна, ...