Щастлив ли си, че те нараних?
Ще отговориш дръзко „не!“, разбира се … А може би трябва?
„Защо ли?“, „Луда ли си?“ – ще питаш.

Срещаме стотици, хиляди хора ежедневно, на които искаме да се харесаме. На някои успяваме. Те са нашите приятели, които с времето са ни са се доверили, ни подкрепят…ни обичат. А останалите? На тях се опитваме да се харесаме, да ни забележат, да ни хвалят, да ни желаят. И ако не са те – ще за други. Това е вродено на хората – желанието за внимание, за одобрение, желанието да бъдеш желан, забравяйки за тези, които всъщност го правят и сме спечелили веднъж. Твърдим, че никога няма да ги предадем, че никога не ще ги нараним, че винаги ще сме до тях, а в същото време се стремим към нещото, което не сме постигнали, сладкото изкушение, от което не страним, опаковката шоколад, която майка ни е забранила да ядем преди вечеря, но ние не само, че хапваме от него, но и преяждаме до толкова, че не можем да сложим и насила парченце от вечерята в устата си. 

Метафората е храна, но в живота ни се храним с любовта на любимите ни хора, търсейки още и още от тези, които се стараем да присвоим към трапезата ни. („Любовта е опиат“ - добре си го казал Джейми Рейди)* И опитвайки се да спечелим още малко сладост, някак си  неусетно забелязваме в последния момент липсата на основното ястие, превърнало се в студена гозба.

Тогава осъзнава, че не си гладен.
Отвращаваш се от себе си, проглеждаш.

***

Търсейки вниманието на околните, което в повечето случаи е първично и несъзнателно, губиш хората, които обичаш и разбираш, че си нанесъл удари и щети, костващи много повече от един шоколад или викането на майка ти.

В крайна сметка осъзнаваш, че си наранил.
И не кой да е, а тези, които обичаш.
И не просто тези, които обичаш, а тези, които обичаш най-много. Тези, на които държим най-много от всички, тези, без които не можеш и сега всичко губи своя смисъл. Сега вроденото е пронизано, оставено на заден план, защото нали знаеш … „Оценяваш нещо, чак когато го загубиш!“.
Не мога обаче себе си да оценя, защото се загубих някъде сред опитите ми. Нараних – аз, човекът, който вечно е търсил хора, с които да споделя най-чистата, свята и всепоглъщаща любов. Нараних и себе си.

Едно малко кривване  от пътя и се оказваш в задънена улица, съвсем сам. И разбираш всичко тогава. Когато си сам, сам с мислите си, които те разкъсват и съжалението, което разрушава онова, което другото не е успяло да разруши. И ако тогава тези хора не са ти били наистина истински приятели – умираш сам. Ако си късметлия обаче, те ти отварят очите и те предупреждават или намекват малко преди края, преди всичко да рухне, помагат ти да се осъзнаеш, да поправиш грешката си, да цениш какво имаш, научават те.

***

Винаги нараняваме най-близките ни хора, защото сме сигурни че тях ги има, че ни обичат, че са до нас. До момента, в който не ги отблъснем. Момент, за който не сме подозирали, че може да дойде, а би трябвало. Би трябвало да ни е страх, страх да не загубих и най-малкото нещо, което ценим.

_______________________________________________________________
* „Любовта е опиат“ (на английски: Love & Other Drugs) е романтична драма, режисирана от Едуард Зуик. Филмът е базиран по едноименния роман на Джейми Рейди
Източник: Уикипедия