„Той дойде през нощта, затваряйки вратата след себе си тихо, като шепот. Мина през стаята на пръсти,  босите му крака потънаха в грубите нишки на килима, леки и безшумни. До леглото той спря, гледайки спящият човек.“

   Залата беше пълна. Гласовете на насъбралата се тълпа се смесваха и извисяваха, превръщайки се в дразнещ бръмчащ звук. Подсъдимият, млад мъж в разцвета на тридесетте си години, беше на колене на студеният каменен под по средата на помещението. Ръцете му бяха вързани на гърба, а въжетата оставяха болезнени червени следи по китките му. Пред очите му все още имаше искри от преди минути, когато един от стражите го беше ударил през лицето с опакото на облечената си в сребриста броня ръкавица, защото беше отказал да коленичи. Около него хората, дошли да видят Ритуала и произнасянето на Присъдата образуваха неравен полукръг. Той завършваше пред стъпалата на извисяващият се на три метра от пода и покрит с дебели кожи мраморен трон.

   Тронът, разбира се, беше празен. Кралското семейство седеше от двете му страни, облечени в традиционният пурпурен траурен цвят, който правеше лицата им да изглеждат още по-бледи и нечовешки. В краката им подсъдимият едва можеше да различи силуетът на Изповедника. Очертанията на тялото му бяха почти прозрачни, на ръба на човешките възприятия. Той (то или каквото и да представляваше съществото) носеше дълга роба в бяло и златно, а лицето му беше изцяло скрито от качулката.

   - Даанар Санд, - ехото в залата повтори думите на принц Раел, Първородният и тълпата внезапно утихна, - Обвинен сте в заговор за убийство и нападение над върховният ни владетел и мой баща, крал Баал. Имате ли да кажете нещо в своя защита?

   Публиката започна да мърмори неодобрително. Коленичилият мъж не повдигна глава, за да огледа тълпата. Знаеше, че няма смисъл. Нямаше да получи от тях нито милост, нито помощ. Той стисна зъби и не отговори. Около него се чуваха подвиквания „Предател!“, „Смърт!“ и „Виновен!“. Какво мислеха хората вече нямаше никакво значение. Кралят беше още жив. Даанар бе провалил най-важната задача в целият си живот. Кръвта на хиляди скоро щеше да изцапа неговите ръце, наравно с тези на чудовищното кралско семейство. Той щеше да остане в историята като човекът, имал шанса да спаси света си и провалил се катастрофално. Е, ако изобщо имаше някой останал жив, за да разказва истории.

   - Добре тогава. – принц Раел се изправи на крака – Нека Боговете решат съдбата ти.

   Кръгът от хора закрещя екзалтирано. Подсъдимият преглътна мъчително, вкусът на кръв все още ясно различим в устата му, солен и горчив.

   - Записано е, че веднъж на поколение ще се роди Изповедник, – обърнат с лице към залата и възбудената тълпа, принцът разтвори ръце – воин на Боговете, Щит, който да пази истината неопетнена. Светлината му ще озари чистите духом, а гневът му ще накаже грешните.

   Сърцето на Даанар беше заседнало в гърлото. Знаеше какво щеше да последва. Раел щеше да призове Изповедника всеки момент. Студено и безпристрастно като стоманено острие, съществото нямаше да се интересува какви са били мотивите му. То щеше да види вината му и да го превърне в пепел. Чисто и просто. И болезнено. Даанар беше виждал с очите си Ритуалът няколко пъти. Татуираните с руни пръсти на Изповедника можеха да накарат възрастен мъж да плаче и да моли за милост само с едно докосване. Говореше се, че съществото има очи с цвета на редките сапфирени камъни и с тях може да подчини човек на волята си и да го накара да признае греховете си. Но истината бе, че никой не беше виждал лицето на Изповедника и живял достатъчно дълго, за да разкаже за това.

   - Каел, братко – гласът на принца се снижи почти до шепот, но по някакъв странен начин за коленичилият мъж той беше по-силен от шума на тълпата, - Този човек е готов да бъде съден. Нека Истината направлява десницата ти!

   Очертанията на седящата в подножието на стълбите фигура трепнаха и започнаха да придобиват ясно различима форма. Изведнъж залата утихна. Даанар можеше да чуе забързаният ритъм на сърцето си, което блъскаше в гърдите му, сякаш всеки момент щеше да изскочи. Мъжът с мъка потисна желанието да побегне. Нямаше къде да избяга. Единственото, което му оставаше бе да посрещне смъртта си достойно.

   Изповедникът се изправи бавно на крака и пристъпи към Даанар. Бялата, украсена със златни нишки роба тихо прошумоля и звукът отекна в притихналата зала. Стражите от двете страни на подсъдимия се отдръпнаха почтително. Тълпата беше притаила дъх в очакване.

   Когато татуираните пръсти докоснаха челото му, мъжът затвори очи и прехапа до кръв езика си, за да не изкрещи.

***

   Даанар примигна на светлината на ранното утринно слънце, която дразнеше очите му. Трябваше да даде няколко секунди на обърканите си сетива да се ориентират в обстановката. Намираше се в малка стая върху тясно дървено легло, завит до кръста с одеяло. Не си спомняше някога да е бил тук преди. Не си спомняше и как е дошъл. Последният му ясен спомен беше Ритуалът.

   - Мъртъв съм, - промърмори мислите си на глас, - Страхотно.

   Но се почувства някак странно в мир с този факт. Стаята миришеше на свеж планински въздух след дъжд. Беше светло и топло и изненадващо уютно.

   - Всъщност – стресна го дрезгавият глас на стоящият до отворената врата мъж, - в общи линии си доста жив.

   Тялото на Даанар се напрегна инстинктивно, готово за битка. Опита се да се надигне, но стаята се завъртя пред очите му и той се намери отново на възглавницата.

   Новодошлият не помръдна от мястото си.

   - Ако исках да те нараня, - продължи той леко развеселен, - вече щеше да си мъртъв.

   - И трябва да го приема на доверие, така ли? - изсумтя мъжът, изправяйки се внимателно в седнало положение, за да може да огледа по-добре предполагаемият си… Какво? Спасител? Или похитител?

   Тъмна, почти черна коса, стояща в лек безпорядък, живи и любопитни сини очи, плътни устни, около тридесет и няколко годишен ако се съди по външният му вид. Носеше свободни бели панталони и риза в същият цвят, извезана тук-там със златисти ивици и беше бос. Видът му се стори на Даанар някак странно познат. Изведнъж, забелязал дребните рунически знаци, които украсяваха пръстите на другия, той осъзна защо. Очите на Даанар се разшириха и тялото му се напрегна като струна, а ръката му потрепна нетърпеливо, търсейки дръжката на късият меч, който обикновено беше запасан на кръста му под плаща.

   - Ти си Изповедникът, - промърмори, думите заседнаха в гърлото му.

   - Името ми е Каел. – кимна другият мъж, - Но, да, това съм аз.

   Изведнъж съществото (Даанар не можеше да се насили да мисли за него като за човек) изчезна от мястото си до вратата и се появи до леглото с чаша димяща, ухаеща на мед и билки течност в ръце. То (той или както и да е, помисли си Даанар) я подаде на седящият в леглото мъж с извинителен поглед.

   По гръбнакът на ловеца полазиха тръпки. Съществото изглежда нямаше никакво усещане за лично пространство. Даанар не опита да успокои дишането си и впрегна всичката си воля да не се свие уплашено назад под изучаващият го от главата до петите поглед.

   - Изпий това. Ще се почувстваш по-добре — кимна Изповедникът, когато Даанар колебливо пое чашата и отпи, - Извинявам се. Не съм свикнал да имам гости.

   - Аз не съм свикнал някой да използва магия, за да стигне от вратата до леглото, - усмихна се насила човекът - Или за да направи чай.

   - Това е отвара, - поправи го Изповедникът. – Ще ти помогне да възвърнеш силите си.

   - Както кажеш, - Даанар отпи голяма глътка от ароматната течност и облиза устни, - само не ме превръщай в нещо пълзящо, става ли?

   - Нямам такова намерение.

   - Добре. – Даанар го погледна замислено, - Какви тогава са ти намеренията? Затворник ли съм?

   Съществото ( Каел, името му е Каел, поправи се той на ум) поклати глава.

   - Тогава защо съм жив?- попита човекът подозрително.

   - Аз те спасих, - отвърна кратко Изповедникът, сякаш това беше нещо очевидно. (Е, всъщност беше.)

   - Да, това го разбрах, - Даанар завъртя очи, – Но защо?

   - Защото ти каза истината. Аз слушах. – Каел наведе глава и въздъхна, - От известно време имах подозрения в какво се превръща семейството ми. Ти ги потвърди.

   - Значи знаеш всичко?- Лицето на мъжът помръкна, - за кръвната магия и какво смятат да призоват при следващото новолуние?

   - Да, - отвърна Изповедникът, - И имам нужда от помощта ти, за да ги спра. Новата Луна е след три дни. Те скоро ще разберат какво съм направил и тогава няма да можем да се скрием.

   - Слушай, приятел, - Даанар сбърчи вежди – знам, че ти дължа живота си и вече съм се примирил със съдбата си, но това е самоубийствена мисия. Сигурен ли си, че искаш да участваш?

   - Те са моето семейство. Отговорността е моя. - Изповедникът седна на ръба на леглото и се загледа в пръстите си със скръбно изражение, сякаш се опитваше да прочете написаното на тях. - Но се страхувам, че когато моментът настъпи, няма да имам сили да направя нужното. За това те моля за помощ.

   - Знаеш ли, - Даанар облиза устни и внимателно постави ръка на рамото на странното същество - Не си каквото си представях. - Тялото на Изповедника потръпна едва доловимо под пръстите му. - Какво пък? Винаги съм искал да си отида в битка.