Сияна беше завършила архитектура. Пътуваше от близкото градче, не ми стана ясно каква работа свърши за двете години, които работехме заедно. Не, че ние бяхме отрупани със задачи и проекти. Имах усещане, че бюрото за проектиране е създадено за жените и дъщерите на големите началници от централата. Всички бяхме в една просторна стая със слънчеви прозорци и десетина работни маси. Началникът, един стар мърморко, предстоеше да се пенсионира. Нямаше инженерно образование, смяташе със сметачна линийка, компютърните програми бяха навлезли вече в проектирането и това ни се виждаше много смешно. Това сигурно е бил моят шанс да ме вземат на работа. Едно момиче беше в майчинство, изглежда искаха да ме пробват, преди шефът да освободи голямото бюро пред нас, на което след обяд имаше навик да придремва. Жените безобидно му се подиграваха за това, той не усещаше, че му се нарушава заслужената следобедна почивка. Беше в тази дирекция от сума ти години.

                         Сияна често закъсняваше за работа. Транспортът е нередовен, усмихваше се тя с особена  усмивка. Но как е започнал денят ù, или как е завършила предната вечер, това винаги се личеше от първите ù стъпки, щом затвореше вратата след себе си.

                          Понякога влизаше много унесена. В ъгълчето на устата ù имаше изсъхнала бяла слюнка. Сядаше на първия ред до прозореца и веднага захлупваше главата си върху бюрото. Ние се споглеждахме и гледахме да не я безпокоим. Внезапно скачаше и сядаше на стол най-отзад, тялото ù се гърчеше, свито около коленете ù. После излизаше в коридора, разхождаше се по близката улица и отново беше при нас.

                          Друг път с влизането си така еуфорично ни поздравяваше, че ни ставаше чак неудобно. Обикаляше непрекъснато, пипаше с ръцете си чертежите или правеше комплименти как добре изглеждаме днес. С някакво пренебрежение се отнасяше към работата ни, говореше, че истинската архитектура е пред нея, толкова е млада. Сега е временно тук, но големите проектантски организации отдавна я чакат. Веднъж ми предложи да се включа към разработката ù, която щеше да направи революция в урбанистиката. Показваше някакви работни чертежи, нищо не можехме да разберем от тях.

                         - Никой не може да ми вземе хляба - показваше ръцете си Сияна. – А и тук има нещо, сега малко си почивам, но голямото признание няма да ме отмине -вдигаше полуразтворени пръсти към косите си.

                             Макар и по-рядко, случваше се умълчана да впери поглед през прозореца, в очите ù имаше нещо, което не можеше да видим. Тогава не се различаваше от нас и после обсъждахме заедно телевизионните сериали, които вечер обезлюдяваха улиците на града. Или в обедната почивка разказваше нещо за себе си, когато жените бяха извадили плетки или разлистваха модни списания.   

                           Колежките говореха, че в София при следването изживяла нещастна любов. После станала различна, родителите ù се грижеха много за нея. Минала беше през няколко предприятия, дори през общината на градчето, където живееше. При нас се задържа най-дълго. Казваше, най-много ми харесва тук това, че съм всред млади хора. И тогава широко се усмихваше.

                           Беше висока, със малко скоклива походка, облечена чисто, с хубаво лице и коса. Понякога ни дразнеше, но по-скоро я съжалявахме.

                           Един ден не дойде на работа. Не разбрахме защо, от дирекцията не ни дадоха обяснение. Скоро пристигна млад, току-що завършил архитект. Все пак жените бяха много повече от нас, мъжете. Дойде и новият началник, шефовете предпочетоха да не рискуват с мен. Не съжалявам. Трима мъже, няколко проектантки, една голяма стая, в която остана място и за сянката на Сияна.

                           Не я видях повече.

       10.04.2009                                                   Любомир Николов