Приседнал на пустия студен есенен бряг, протегнах ръка и взех клончето, донесено незнайно откъде, заровено отчасти в пясъка.

Потопих го в солената вода и зарисувах с думи образа ти.

Вълните леко пробягваха по повърхността на морското огледало.

После идваха до мен, прочитаха какво съм написал и изтриваха това, с което не бяха съгласни.

Мълчаливо се съгласявах с тях и отново, и отново потапях клончето (какво ли беше преживяло, за да ми послужи сега) в пенливото мастило и рисувах думите.

Образът ставаше все по-ясен и когато залязващото слънце те обгърна с топлите си лъчи и малките вълни с шумолене погалиха босите ти стъпала, пренесох думите върху образа ти и видях реалността (бях благодарен на това малко клонче за това).

Беше повече от думи. Беше повече от фантазия. Беше недостижим блян.

Вятърът мина покрай мен и без да ме попита, заличи написаното на пясъка.

Пое косите ти на крилете си и те отнесе там, откъдето те беше донесъл при мен.

Морето затихна,  отдръпвайки се от брега, и ме остави сам.

Сам със спомена за теб, който никога нямаше да забравя.