СЛЕД МНОГО ГОДИНИ
Седели близо един до друг, слънцето залязвало и тъмнорозовите му отблясъци очертавали ясно профилите им върху пожълтялата трева, правели я още по-мрачна и тъжна. Била корава и остра трева като брадата на възрастен мъж. Наблизо било морето, синьо и бяло, вълните се разбивали в кея и в пристанищните камъни, пяната им обливала целия бряг и го изстудявала, пръските се впивали в пясъка: сълзи на жена дълбаят бръчки по страните й, невидими бръчки, но неизбежни като годините, като реката, която тихо и упорито чертае своя път в гранита на планината. Наоколо нямало жива душа, вятърът свирел в короните на дърветата в горичката под хълма, те седели на върха на този хълм, било доста хладно и родовият цвят, който се сипел от слънцето, бил най-студеното розово, което бил виждал Тодор Кирилов.
- Хубаво е тук – казал. Дебелото му сиво сако изобщо не помръдвало от вятъра. Приличал на сфинкс.
- Да, винаги ми е харесвало – отговорила Вера. Била облечена с хубав зелен шлифер, малко старомоден, но в унисон със зелените ù очи, които гледали към морето и попивали влагата му. Вера имала големи и влажни очи.
- Преди колко години бяхме тука? – попитал Тодор Кирилов.
Вера помислила малко, профилът й се обърнал към него, след това отново се извърнал към морето. Казала:
- Преди много.
- Да, тази дума май е най-точна. – Тодор Кирилов се замислил какво значи много – дали е количество или е качество. В какъв смисъл м н о г о? Годините са хубави или лоши, щастливи и нещастни, кратки и дълги, но нима могат да бъдат малко или много? Много ли бяха неговите години? “Зависи кого ще попиташ – отговорил си той. – Най-добре питай костенурката. Или орела.” Мислеше си и за това, че розовото е много тъжно. Отново м н о г о. Не е ли многото едно добре престорено малко? Кой знае.
- Искам да ти кажа нещо – казала Вера.
- Говори.
- Обещай ми, че няма да ми се сърдиш.
- Какъв смисъл има?
- Просто така. Да бъда спокойна. Не е хубаво хората да се сърдят.
- Добре, няма да ти се сърдя.
- Така е по-добре. Искам да ти кажа, че тогава ти изневерих.
- Кога?
- Тогава, когато бяхме тук заедно. Сърдиш ли се?
- Не.
- Кажи ми нещо.
- Хладно е.
- Не това. Наистина ли не ти пука?
- Пука ми. – Тодор Кирилов не знаел дали има право да осъжда миналото. Миналото, казвал си, е мъртво. Споменът е аутопсирано минало. Нищо повече. Мумия. Вкаменелост. Глупаво е непрекъснато да се връщаш към балсамираното му тяло. Защото то вече не съществува. Споменът не е миналото. Както портретът на момиче не е момичето. Той е нещо друго, негова идеализация, икона или бог знае какво.
Вера се приближила и хванала лявата ръка на Тодор Кирилов. Той не се помръднал. Гледал пред себе си. Слънцето се канело да залезе. Ставало мрачно.
- Имаш хубави пръсти – казала Вера. – Помниш ли как ме милваше с тях?
- Помня. – “Да, спомням си наистина. Но аз ли бях това?”
- Беше ми хубаво с теб. Стана случайно.
- Кое?
- Това с изневярата. Беше стара история, но когато го видях, ми се прииска да остана с него още малко. Той настояваше. Нали не се сърдиш?
- Казах ти, че не. Какъв смисъл има?
- Пък и тогава ти не се държеше добре с мен. Хокаше ме, говореше ми гадости, имаше моменти, когато не беше мил. Обидно ми беше.
- Да, имаше такива моменти. Винаги има моменти.
- Какво?
- Нищо. Казвам, че винаги има моменти. Животът се състои от моменти.
Вера продължавала да държи ръката му. Милвала пръстите му и търсела очите му. Мълчали.
- Защо ме извика? – попитал Тодор Кирилов. – Каза ми, че е важно.
- Наистина е много важно.
“Пак м н о г о.”
- Слушам те.
- Не мога без теб.
Тодор Кирилов съжалил, че е изминал четиристотин километра, за да чуе това. Станало му тъпо. Мръквало се, профилите изчезнали, останали само хората. Жената се притискала в мъжа.
- Наистина не мога – казала Вера.
- И ти трябваха толкова м н о г о години, за да го разбереш?
- Да. Не е глупаво. Опитай се да ме разбереш. Преди успявах. Просто бях прекалено млада. Почти малка. Сега имам физическа нужда от теб.
- Защо ми каза за изневярата?
- За да знаеш всичко. За да си сигурен, че вече цялата съм твоя. Цялата. Това никога няма да се повтори.
- Само най-хубавото никога не се повтаря.
- Какво? – попита тревожно Вера. Усещала страх, без да знае от какво.
- Нищо. Мислех си за друго нещо.
- Не мили вярваш?
- Вярвам ти, разбира се. Да ставаме.
- Още е рано.
- Студено е.
- Къде ще спиш? Приготвила съм ти стая вкъщи. Имам коняк.
- Ще спя в хотела.
Вера искала да го хване под ръка, но не посмяла. Страхувала се от тъмното. И от друго се страхувала.
Пяната на вълните приличала на перчем на човек, побелял без време. Лицето му не се виждало, лицето било море – черно и безизразно.
© Владимир Георгиев Все права защищены