СЛЕД МНОГО ГОДИНИ
Седели близо един до друг, слънцето залязвало и тъмнорозовите му отблясъци очертавали ясно профилите им върху пожълтялата трева, правели я още по-мрачна и тъжна. Била корава и остра трева като брадата на възрастен мъж. Наблизо било морето, синьо и бяло, вълните се разбивали в кея и в пристанищните камъни, пяната им обливала целия бряг и го изстудявала, пръските се впивали в пясъка: сълзи на жена дълбаят бръчки по страните й, невидими бръчки, но неизбежни като годините, като реката, която тихо и упорито чертае своя път в гранита на планината. Наоколо нямало жива душа, вятърът свирел в короните на дърветата в горичката под хълма, те седели на върха на този хълм, било доста хладно и родовият цвят, който се сипел от слънцето, бил най-студеното розово, което бил виждал Тодор Кирилов.
- Хубаво е тук – казал. Дебелото му сиво сако изобщо не помръдвало от вятъра. Приличал на сфинкс.
- Да, винаги ми е харесвало – отговорила Вера. Била облечена с хубав зелен шлифер, малко старо ...