След смъртта

8 янв. 2006 г., 22:48

Проза

1626 0 1

2 мин за четене

Отворих си очите и се надигнах.Беше тъмно .Много тъмно. Не се виждаше почти нищо. Огледах се. Единственото, което видях беше нещо, приличащо на бял камък точно до мен.Не...Имаше и още. Още много такива камъни...Надигнах се още и... О, Боже!Та аз съм в гробище!!! Та аз лежа в собствения си гроб! Скочих бързо. Исках да се махна от там. Исках да се прибера в къщи.Само това. В къщи на сигурно. Затичах се. Исках да се махна. Да изчезна възможно най-скоро от там. Беше ме страх. Какво ли имаше там? В тази тъмнима..имаше нещо злокобно. Колко ли беше часа? Дали съм много закъсняла? Погледнах часовника на ръката си и...та тя беше прозрачна! Ръката ми! Имаше синкаво-сивкав отенък...и беше прозрачна! Спокойно виждах камъните по пътеката, нищо, че беше пълен мрак! Панкьосах се. Какво ставаше!И...Изведнъж осъзнах...Осъзнах какво ставаше...В главата ми изникна един камион които се приближава към мен, а аз не мога да помръдна, защото се бях паникьосала.И камиона наближаваше и наближаваше и...
Да.Така беше.Бях мъртва. Но защо съм тук тази вечер? Защо? Трябваше да има причина!Трябваше да направя нещо! Но какво?!? Изведнъж ме осени мисълта за родителите ми! Как ли се чувстват те сега!
Тръгнах бързо по пътеката. Бягайки стигнах нашата къща.Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Исках да ги видя! Толкова много! Вътре светеше. Влязох вътре тихо. Светеше само в спалнята.Открехнах вратата тихо и ги видях. Баща ми беше гушнал плачещата ми майка и я успокояваше нежно, въпреки че и неговите очи бяха пълни със сълзи.Сърцето ме заболя. Не можех да седя и да ги гледам така плачещи и страдащи! Трябваше да направя нещо. Приближих се. Те не ме виждаха. Седнах на леглото до тях. Опитах се да докосна майка ми по ръката...Но не успях. Ръката ми просто мина през неината. Но тя се размърда и каза на баща ми, че ме усеща до нея.Тогава аз се наведох до тях и им прошепнах само "Обичам ви!Много!Безкраино много!Винаги ще съм с вас!". След малко майка ми се успокои и двамата заспаха. Стоях така дълго гледайки ги. Исках да им кажа толкова много неща,но така и не успях!
Болеше ме да ги гледам така и да знам,че никога повече няма да ги видя.Затова излязох навън.Тогава тръгнах малко нагоре.Знаех точно къде отивам.При него.При единствения човек,които съм обичала някога!Влязох у тях.Беше тъмно.Отидох в стаята му.Той спеше.Приближих се и се опитах да го гушна.След това се наведох и му зашепнах на ухото : "Обичам те,слънчице!Много те обичам!Винаги ще съм с теб!Винаги!Никога няма да те оставя!Ти беше моя ангел преди...Сега аз ще съм твоя!Обичам те!".
Първите слънчеви лъчи се показваха.Не исках да го пусна.Това беше последния ни миг заедно.Слънцето вече се показваше.Внезапно започнах да се отдалечавам от него.Гледах го как спи.Гледах го за последно.Той се събуди...Аз изчезвах...Видя ме:"Милаааа...".Мен вече ме нямаше...

След смъртта

Свързани произведения

Комментарии

Предложения