Вали...

И сякаш цялата земя плаче...

Свила се на кравайче като бездомно псе -

тъжна, прогизнала, самотна...

Като мен!

Едно златно копие

прониза сивата плът на гневните облаци.

Те изстенаха с грохот,

отекващ в мокрите силуети на великаните на градския пейзаж

и инстинктивно се отдръпнаха,

изпарени от огненото докосване.

Дъждовните капки поеха в сърцата си лъча-живот

и заблестяха в диамантено седемцветно щастие...

На облаците не им остана нищо друго,

освен да доизплачат набързо моята мъка

и понесени с вятъра на забравата,

да отплуват на север.

Там им е мястото!

Тук остана само южното слънце.

Моето слънце, което стопля душата ми...

Бедната ми Душа!

Усмихвам се...

... слънчево...