Плюя на улицата. Няколко минаващи хора ме поглеждат с строги очи, сякаш съм направил нещо непоправимо,  сякаш ме познават и знаят нещо за мен. Кои сте вие? Поглеждам ги в очите и те извръщат поглед,  защото усещат, че виждам греховете им, виждам елементарното в тях. Плюя на вас, плужеци на обществото,  рамкирани души.

Влизам в магазина.  Дебел продавач ми казва :

- Усмихни се, момче, днес времето е толкова хубаво!  Слънцето така пече.

Човеко... бедни мозъци. Време на войни,  болести,  всяка секунда някой умира, слънцето си проправя лъчите през изчезващия озон, за да стигне до задимените

бунища, наречени град и до малкото останали гори.  Да кажеш момче на двадесет годишен мъж при положение,  че десет годишни деца си играят с калашници някъде в Африка или 13 годишните ни девици правят аборти или 14 годишните дечица по улиците в игра с поредната доза.  Да беше само това...  Хубав ден.  Плюя и си излизам.

Отивам при приятели.  Ако съществува въобще такова понятие,  защото рано или късно е застигнат от нещо вродено в него - самосъхранение. В един момент осъзнаваш,  че си сам  (разбира се, метаморфозата може да е от всякакво естество).  Плюя на такива приятелства. Човек има само себе си и рано или по-скоро късно го разбира. Живее един живот,  битовизми,  фалш, догми и правила.  Защо?  Тук всеки сам си отговаря.

А сега да се върна при моите приятели,  които рано или късно съдбата  (която е в основата на всичко)  ще раздели пътищата ни (някой ден).  Искам да заплюя и себе си, но вече нямам слюнка.  Заплювам се, за да не бъда упрекнат от другите,  от вас.   А и за всеки случай,  защото не знам какво ще си помисля да правя утре.  И като се замисля колко още има за плюене...