Плюя на улицата. Няколко минаващи хора ме поглеждат с строги очи, сякаш съм направил нещо непоправимо, сякаш ме познават и знаят нещо за мен. Кои сте вие? Поглеждам ги в очите и те извръщат поглед, защото усещат, че виждам греховете им, виждам елементарното в тях. Плюя на вас, плужеци на обществото, рамкирани души.
Влизам в магазина. Дебел продавач ми казва :
- Усмихни се, момче, днес времето е толкова хубаво! Слънцето така пече.
Човеко... бедни мозъци. Време на войни, болести, всяка секунда някой умира, слънцето си проправя лъчите през изчезващия озон, за да стигне до задимените
бунища, наречени град и до малкото останали гори. Да кажеш момче на двадесет годишен мъж при положение, че десет годишни деца си играят с калашници някъде в Африка или 13 годишните ни девици правят аборти или 14 годишните дечица по улиците в игра с поредната доза. Да беше само това... Хубав ден. Плюя и си излизам.
Отивам при приятели. Ако съществува въобще такова понятие, защото рано или късно е застигнат от н ...