14. Смирение
Седя пред гроба на баба, на колене върху топлия от слънцето мрамор. Някъде в клоните на дърветата пее птица. А слънцето ме гали с лъчи, промушвайки се между рошавите клони над паметника. Вдигам глава. Небето е близо, светлосиньо и спокойно. Тишината танцува между гробовете на пръсти като балерина, вдъхновена от случайната посетителка тук, в малкото гробище на баира. Тя иска да изпълни най-красивия си танц и кани душата ми да танцува с нея в мелодията на безвремието.
— Друг път – отклонявам поканата ѝ със свито сърце.
— Друг път може да няма, разбираш, нали? – шепне предупредително тя.
Тялото смирено продължава да стои на колене пред паметника, ала душата полита над гробовете, земята, дърветата и скръбта. Небитието е толкова светло и леко!
Върху слънчевата мрежа от светлина скръбта изглежда глупава и нищожна, временна малка прашинка от вечността.
Душата каца като гълъб на рамото ми тихо.
— Бабо, обичам те! – шепне душата ми с напукани от болка устни.
— И аз те обичам, чедо! ...