2.11.2023 г., 19:40 ч.

Смирение 

  Проза » Други
313 0 0
1 мин за четене

14. Смирение

 

Седя пред гроба на баба, на колене върху топлия от слънцето мрамор. Някъде в клоните на дърветата пее птица. А слънцето ме гали с лъчи, промушвайки се между рошавите клони над паметника. Вдигам глава. Небето е близо, светлосиньо и спокойно. Тишината танцува между гробовете на пръсти като балерина, вдъхновена от случайната посетителка тук, в малкото гробище на баира. Тя иска да изпълни най-красивия си танц и кани душата ми да танцува с нея в мелодията на безвремието.

— Друг път – отклонявам поканата ѝ със свито сърце.

— Друг път може да няма, разбираш, нали? – шепне предупредително тя.

Тялото смирено продължава да стои на колене пред паметника, ала душата полита над гробовете, земята, дърветата и скръбта. Небитието е толкова светло и леко!

Върху слънчевата мрежа от светлина скръбта изглежда глупава и нищожна, временна малка прашинка от вечността.

Душата каца като гълъб на рамото ми тихо.

— Бабо, обичам те! – шепне душата ми с напукани от болка устни.

— И аз те обичам, чедо! – отговаря в лекия полъх на вятъра тя.

Поглеждам снимката на пропукания от годините каменен кръст. Снимката се усмихва кротко. Баба е достигнала до смирението – този свят вече не може да я докосне с болка или обида. И разбирам, че най-близката църква до Бог е пред кръста на смирението. Тук, на баира – между кактусите и цъфналите диви цветя.

Изтривам сълзите си. Благодаря на Бог за мъката и нежността на спомена. Душата се приземява в тялото ми смирена. Не може да ме изостави сама в моята мъка, защото ме обича нежно.

 

автор - Илияна Каракочева (Ина Крейн)

из книгата "Нежно" - 2023 г.

© Илияна Каракочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??