Понякога се разхождам безцелно. Взирам се в небето и му говоря, сякаш е най-близкият ми приятел. Вятърът гали лицето ми. Друг път сядам на някоя самотна пейка и затварям очи. Обичам да съм сама, също толкова силно, колкото и мразя това усещане.
Спирам внезапно и силите да продължа напред ме напускат.
Сутрин, когато се будя, в мен се заражда тъга, тогава чувам детския глас и намирам смелост да се изправя отново.
Когато се препъна в камък, вече не ме боли. Някак с времето станахме близки с Болката, дори понякога си липсваме.
Странно е, но в мен продължава да живее надеждата. Надеждата, че утре косите ми ще се къпят в светлина. Че катранената ми душа, ще бъде озарена отново.
Понякога се разхождам безцелно...