Несъществуващите деца

Извикаха го привечер. Направо го вдигнаха от масата. В буквалния смисъл.

Правехме новобранската ми вечер. Опънати по улицата маси, ядене, пиене, някакъв оркестър – не помня колко професионален, обаче шумен.

И долетя милиционерската газка. Тъкмо бяха ме изправили и ме закичваха с банкноти и гумени зайчета, когато излетя зад ъгъла и спря до голямата маса, където разфасоваха цял печен овен.

Чичо Пешо се досети, че е за него. Просто нямаше как да е друго – тия „войнишки сватби“ бяха толкова нормални, че понякога милицията не обръщаше внимание дори на леките сбивания там. Камо ли нещо за шума…

И замина с тях…

После, след години, ми разказа как го закарали при началника на окръжното, оня му обяснил цялата комплицираност на ситуацията и го помолил  всяко действие да съгласува с него.

Помолил, защото чичо Пешо си беше Перо – неуправляем.

Само дето нямало какво да управлява. Намерените останки от трупчета били закарани в столицата, аутопсиите се бавели – сложни анализи, времето на смъртта различно, пораженията… За пораженията нито ми каза, нито го питах. Хората говореха – жестока касапница. Откровено безсмислена и садистка…

Накрая пристигнали протоколите. Направо книги на ужасите. Децата били измъчвани, рязани едва ли не парче по парче…

Странното е, че след цялата тази зверска еуфория на убиеца иби убийците, трупчетата били погребвани що-годе прилично. Полагани по гръб, ръцете кръстосани, краката опъната, а в случай, че крайниците били отрязани – полагани по местата им, с известен пиетет към смъртта.

Опознали само две деца – момче и момиче, изчезнали преди повече от десет години. При това били най-отдавна убити. Останалите – непознати!!!

Никакви информации за търсене, опитите да сравняват кръвта с роднини на изчезнали – неуспешни, възстановените от специалистите лица били неразпознаваеми…

А двете намерени деца били изчезнали посред бял ден и… Толкова! Нито следа…

Като че НЛО-та били кацнали и отвлекли деца нейде от друг континент, провели садистки античовешки опити и после ги заровили край града…

Тогава на мода бяха летящите чинии и чичо Пешо призна – на моменти бил изкушаван да мисли нещо подобно. Макар да не си падаше по фантастиката…

Изискал специална геоморфоложка експедиция от БАН за гората…

Нищо!

Даже жълтите светещи кълба скоро не се били появявали, свидетелстваха хората, принудени понякога да минават през гората.

Тогава решили – това е дело на маниак. Който е разбрал, че го търсят и е залегнал на дъното. Постарали се да разгласят разочарованията си. И да прогласят – спират делото.

Само тесен кръг от висшите ръководства на града, държавата и милицията знаели – в гората са създадени ловни капани. Под земята, в храстите, около поляната били направени чакала – като за лов на едър дивеч. И цяла година, под строг контрол, командировани от столицата и други окръжни градове, давали дежурства. С надеждата маниакът да не издържи и се върне на местопрестъплението…

Никакъв резултат…

И на другата година, мина следващата…

След което „отгоре“ наистина закрили делото.

А през1974 година / аз бях вече студент/ градът гръмнал от зловещото убийство на Асен и Пенка Аговски. Скандал и сензация – убийството на първия секретар на градския комитет и жена му…

Следва продължение