СМЪРТТА НА ЕДИН ГЛАРУС

                                                                                на брега, в който

                                                                                свършват всички

                                                                                надежди

                                                                               и започва
                                                                                  морето
                                                                                                Иван Пейчев

Още с идването на утрото  си спомни какво си бе казал през нощта: ”Искам да умра - дано умра тази седмица. Не знам защо. Просто усещам, че съм се изразходвал… Като че ли съм дошъл до края на всичко… Няма какво повече да правя тук…” После излетя към морето, над светлините на крайбрежните ресторанти, обхванат от някаква фатална решимост. Когато навлезе навътре и усети хладните въздушни течения на дълбоката и бездънна тъмнина на нощта, започна да си мисли, че тази мрачна потиснатост не бе насочена към никого и нищо. Дали  всичко това не идваше от спотаеното, безмълвно усещане за трагичната същност на живота, приближаването на старостта, смъртта и неизбежния ужас на времето.

Но защо точно сега в началото на златното лято! Сега, когато силната и нежна светлина на утринното слънце правеше своята приказна пътека по тихата повърхност на смълчания залив. Когато курортното градче излизаше от своята зимна меланхолия, когато над плажовете литнаха хвърчилата, а заедно с тях и онзи изпълнен с енергия и радост  детски дух, наситил със своя безпорядък и очарования брега. Понякога в главата му нахлуваха ведри и чисти мисли, които го пречистваха и успокояваха. Някакви смътни и забравени мигове се връщаха с непонятен възторг. Тогава с див крясък литваше към морето, сякаш,  за да срещне всичко онова изчезнало, красиво и мимолетно нещо, с което бе живял през последните две години. Но тези полети в морето ставаха все по-кратки и по-кратки. Беше изгубил надеждата и увереността, които имаше. Нямаше вече тази сила и енергия. А това беше едно утро като другите. Едно гальовно, тихо, юнско утро, в което морските вълни нежно докосваха брега заедно с онзи идващ от хоризонта свеж и влажен хлад, с който започва невероятната магия на летния ден. Само след няколко часа плажната ивица щеше да бъде залята от курортисти. Въздухът щеше да се изпълни с радостни детски, ликуващи викове и писъци, предизвикани от внезапната свобода в игрите, от слънцето, от връхлитащите пенещи се вълни. И точно сега, в началото на светлата приказка, наречена лято, той стоеше на ръба на скалите, врязани в морето, и чувстваше някаква безнадеждна обърканост. Бе дошъл до края на всички желания, бе изчерпал всичките си възможности да размаха криле и да се издигне над залива, за да посрещне идващото лято. Дали защото това щеше  да бъде първото му лято без Агапе!

Беше отраснал в този залив. Познаваше всяка керемида в градчето, всяка скала, всяка плитчина, всички места, където рибарите хвърляха мрежите си. По цветa на морето разбираше за идващите ветрове, а по крясъците на своите събратя – гларусите, бързо се ориентираше къде се движат пасажите с риба. В паметта му все още бе врязан онзи миг, когато за пръв път беше над  морето. Беше едва на три месеца.Тогава  родителите му литнаха към залива и той ги последва. Някакво непреодолимо привличане, примесено с безмълвни изблици на страх, копнеж и желание,  подлудяваше мислите му. Още след като се гмурна в светлината над залива и забеляза под себе си пулсиращата синя плът на морето, издаде първия си пронизителен крясък. Това бе крясък на ликуващата  радост, крясък на екстаза – този, който се откъсва от сърцето и не подлежи на контрол. Когато видя под краката си играещите и пенести вълни, в него нахлу някакво безименно любопитство да лети към източника на светлината, да лети право към извора на тези снопове лъчи, защото младостта изгрява точно като слънцето и нейните сили, бунт и любопитство са в основата на цялата страст към живота. Беше доловил могъщото дихание на света, морския бриз и усмивката на небето. Светът бе толкова хубав, че нямаше никакво спасение извън него. Неумолимата необятност на небето, синята безбрежност на морето, тайнството на свещената светлина, показваща се всяка утрин от тънката синя линия на хоризонта, само подчертаваха величието на живота, неговата красота и мистерия.

Оттогава минаха много години. Беше се отдалечил от младостта. В този залив откри живота и света. Откри красотата на морето – тази дива, мъчителна, неизразима красота, която постоянно те притегля към себе си и остава някак си недостижима като самия живот. Тук, на този бряг, тласкан от копнежите на младостта, летеше на крилете на своите амбиции и надежди да открива живота и света, да открива своята истина и да се осъществява. Премина през много грешки и изпитания. Издигаше се на  височините на собственото си въображение, летеше, понесен от приспивните течения на илюзиите, и винаги ставаше жертва на собствената си глупост, тласкан от безумията на  младостта. Тук преживя и своята първа любов с цялата и наивност, надежди, безумия и егоизъм. Тогава дори не подозираше, че още десетки пъти отново и отново ще среща любовта. Ще я търси, открива и усеща като нещо разтърсващо, уникално, нещо, което разбива сърцето, подлудява мислите, разкъсва ни на безброй частици от нежност, болка, надежда, страдание и безумна скръб. И всичко това заради онова неуловимо и недостижимо нещо, наречено любов, което искаме да задържим завинаги. Сред неспирния водовъртеж на годините надеждата да  я открием, ту затихва, ту отново ни преследва, заедно с радостите и трагичността на своята неосъщественост.

Тук, в този залив, отгледа децата си. Научи ги да летят с онзи динамичен реещ полет, така типичен за всички морски птици поради често сменящата се височина и посока на въздушните течения по бреговата линия. Когато трябваше да се навлиза  навътре в морето, реещият полет бе най-икономичен по отношение на изразходваната мускулна енергия. Това бе най-трудното нещо, на което ги научи, тъй като умението да сърфираш с въздушните течения, да поддържаш дълго време крилата отворени, без да се уморяваш, бе свързано с успешния улов на риба. Само така можеш да се задържаш дълго над вълните, да откриваш танцуващите сенки на рибните пасажи в утринното море. Даде много от себе си, от силата на крилете, от любовта си и смелостта да бъде баща. Не след дълго децата му отлетяха и повече никога не ги видя. Те принадлежаха не на него, а на морето. Когато разбра това, усети първия признак на самотата като физическа болка. В такива моменти летеше навътре в морето, изпълнен с прозрението, че всички страдания са заради неуловимото, което искаме, заради недостижимото, което копнеем да имаме. Обичаше да набира голяма височина,  мислеше, че така променя орбитите на духа си. Гмуркаше се в потоците светлина там, под зашеметеното от слънчевите порои небе, и наблюдаваше изящната извивка на залива, плажовете с пъстрите шапки на чадърите, мравуняците от курортисти. Постепенно започна да забелязва, че високото му даваше друга гледна точка. Този неукротим подтик да се издига във висините, да се гмурка в магическата златна светлина над залива, извършваше някаква промяна в душата му.  В тези пространства долавяше променливите образи на времето, точно тук се докосваше до ужасяващите дълбини и загадъчност на съществуванието. На такава височина сякаш се променя ходът на нещата. Някак си мъката, постиженията и радостта на деня загубват силата си, губят от смисъла си. Всичко онова  долу, в ежедневието, което ни се е струвало вълнуващо, уникално, всички онези неповторими неща, които си мислим, че се случват само на нас, от високото изглеждаха по друг начин. Вълшебният свят на нашите чувства и любов, топлината на близостта, непринудената радост, която таим в душите си, надеждите, очакванията за един красив и неповторим живот, за едно щастие и божествена вяра в любовта, от тук изглеждаха различно. Да създадеш и отгледаш деца, бе само част от цялата уникалност, радост, хармония и смисъл на живота. Но от тази височина, той започна да разбира, че бездънното  небе над него, както и копринено синьото море под крилете му, бяха тук от милиони години. На фона на това вечно синьо, се появяваха хора, птици и всякакви животни, които се раждаха, сами създаваха поколение и умираха, без да могат да претеглят тежестта на собствената си съдба, на собствения си  смисъл под небето. Всъщност, гледната точка от голямата височина му подсказа, че всичко онова, което се е случвало с нас и ни се е струвало уникално и неповторимо, всъщност не е било нито уникално, нито неповторимо, а просто  част от божествения софтуер,   който движи този поток на живота, и който ни увлича в своите закони, внушавайки ни, че това е нашият собствен избор… Усещането, че се е движил по спиралата на една предварително предопределена съдба, следвайки миража на надеждите, бе онова безпощадно прозрение, което го откъсна от другите  птици в залива. Всъщност вече бе изоставил онази част от себе си, която се надяваше на утрешния ден. Понякога се отпускаше  в невидимата прегръдка на вятъра, който го грабваше от скалите и изстрелваше към морето. Там нарочно се оставяше на мощните въздушни течения, където отпускаше криле и  ставаше част от безкрая, част от цялата непонятност на съществуването. Цялата тази игра между живота и смъртта идваше от желанието му да се освободи от безкрайното напластяване на спомените, от терзанията и болките, които бе натрупал през годините. Там, някъде долу, под крилете си виждаше същата красота, каквато виждаше и през младостта си. Тази мъчителна, непоносима и неизразима красота на морето, на целия живот, който пулсираше на брега, и на чийто декор дните му отминаваха неумолимо.

 Може би дългите му и самотни полети на голяма височина, заедно с отминалата младост, раждаха в него тази огромна меланхолия, огромна като морето. Изглежда духът, уморен от своите поражения, винаги търси необятното, за да тръгне по безкрайния път на смирението. Беше вече стигнал до разбирането, че между съзерцанието и действието  единствено съзерцанието може да ни даде височина на погледа, дълбочина на разбирането. На напрегнатото, преследващо целите си сърце, е присъща слепотата  пред илюзията на успеха и поради тази причина вечното винаги му убягва. Затова  търсеше усамотение във  врязаните навътре в морето скали, там, където хорското жужене от плажовете заглъхваше, изместено от тихите, галещи скалите пенливи вълни. Тук стоеше и през зимата, когато над залива провисваха  парцаливи и неумолими в своята  зимна сивота облаци. През пролетта или в разгара на изпълненото с очарование и унес лято, той отново беше тук. Това беше мястото, където между два полета почиваше, оставаше сам с мислите си или просто прекарваше необезпокояван от никого нощта. Имаше нещо далечно и самотно в тези вдадени навътре в морето скали. Нещо, което неизменно будеше тъга, но в същото време  си имаше  някаква своя хладна красота и тайнственост, свързваща морето и брега.

И тогава, една нощ се появи тя - Агапе. Дойде от сърцето на мрака, от тайнствения и непознат за него Юг и кацна на скалите. Пристигна като сън, неочаквана, нежна и непредсказуема. Появи се нейде от утробата на нощта, като олицетворение на нейната загадъчност и тайнствена същност. Беше от вида малки черноглави чайки, каквито нямаше в този залив. Идваше от зеления остров Итака, на стотици километри от тук. Той дори не погледна към нея. Беше вече един стар гларус, в който надеждата бе прокудена завинаги. Когато се отдалечаваш от живота, когато  си избрал вечното, погледът ти е вече сляп за заблудите на този свят. Оставаш глух за оръфаните клишета на делника, за яловите очаквания, за радостта на мигновенията, които изтляват и потъват още с идващия залез. Беше преживял стотици любовни връзки. Беше се измъквал изпод развалините на стотици любовни крушения. Беше се отдалечил на светлинни години дори и от онова метафизично щастие, което е в състояние да поддържа в нас илюзията, че нещото ще се случи, че любовта и близостта ще се появят така внезапно, безпричинно като сътворението. Едно напрегнато и обгорено сърце, веднъж завинаги разбрало, че нито децата, нито евтиният блясък на надеждите могат да го спасят от самотата му под звездите, винаги остава сляпо и глухо за всяко ново присъствие, което може да му донесе мимолетния блясък на илюзиите. Поради тази причина той дори не погледна към малката нежна чайка, кацнала на метър от него на скалите. Стоеше като мраморна отливка на ръба на скалата, с поглед, зареян към   хоризонта. Беше във възрастта, когато сърцето вече не търси отговори.  Очите му отразяваха само звездното небе, вече нямаше въпроси, тези очи бяха станали част от всемира, част от морето, част от залива. Бяха се превърнали в две малки огледала, в които пробягваха картини от деня и нощта. В тях се отразяваха всички възможни нюанси на синьото море и небе, сребърните нишки на рибните пасажи, златната светлина на лятото, а също така и трагичното слънце на есента.

Той не я попита нищо. Дори не искаше да гледа към нея. Знаеше, че всеки, който приближава до теб, иска да ти разкаже своята история, своето минало, да нарисува образа си така, че да изглежда като отделна рисунка на фона на общата картина на света, от който идва. Тогава тази малка чайка, тази Агапе, прелетяла чак от остров Итака, се опита да го заговори. Започна да му разказва за красивия гръцки остров. За маслинените и портокаловите гори, стигащи до самия бряг. Разказваше за планинските склонове, по които растат дъбове и кипариси, потънали в море от красиви диви цветя, като маргаритки, макове, анемонии и циклами, как въздухът се усеща като коктейл от мащерка и розмарин… Старият гларус мълчеше. Да отвориш вратите си, да разкажеш за себе си, без да си се освободил от гравитацията на собствените си заблуди, означава и двамата да затънат в бездната на представите и очакванията.

Но както казахме, това бе един стар, самотен гларус, който не чакаше изгрева, за да излети и да се напие с щастие. През дългите си полети, когато се издигаше на голяма височина, той отдавна беше видял, че такова нещо като щастие няма. Има състояние на радост, удовлетворения или наслада, които смятаме, че са щастие, но те са като рисунки върху пясъка и всяка следваща  вълна ги размива,  докато ги изличи така, сякаш никога не са съществували. Затова той не каза нищо. Просто се вдигна и излетя към морето. Слънцето бе изстреляло своята първа златна стрела, и утринното море бе разделено на две от светлата и пътека. Само след час, потоци слънчева светлина щяха да залеят залива, плажовете, червените покриви на градчето. Толкова много слънце и море носеше в паметта си, толкова много въпроси бе погребал в сърцето си, че единственото нещо, което го влечеше, бе да се издига до тези височини, където  болките заглъхват. Беше се оттеглил  от всякакво общуване, от всякаква близост. Не можеше да понася нито летните шумни крясъци на гларусите, нито зимните им гладни писукания, свързани единствено с прехраната и оцеляването. Не можеше вече да слуша празните разговори, прогизнали от клишета и обезкървени истини, предавани от поколение на поколение. Не можеше вече да облича баналното в дрехите на някакъв илюзорен смисъл и да лети към него с патоса на глупака, който по правило разполага с много сили. Беше летял дълго към надеждите си и след всяко разочарование искаше все по-дълго да остава сам с тишината си, сам в полета си. Мислеше, че е излязъл от съня на живота, че се е докоснал до свободата и силата да се издигне над илюзиите си, за да приеме съществуванието с цялата му абсурдност. Тук, под вечно младоликото небе, сред  кристалния въздух и заливащата го отвсякъде слънчева светлина, откриваше в себе си някаква особена воля за живот. Тя беше свързана със съзнанието  за  неизразимо сливане на духа с всемира, там, където собствената му съдба се докосва с необятното и става част от него. Меланхолията и безразличието към бъдещето съвсем не означаваха, че искаше да се раздели с настоящето. Те просто бяха едно освобождение, бягство от дрямката на ежедневието, от неговите цели, илюзии и крушения.

Може би затова се почувства неприятно изненадан, когато се спусна към скалите и видя, че отново няма да бъде сам на любимото си място. Малката бяла чайка, долетяла от остров Итака, отново беше там. Това отдалечено от брега място, с неговото пусто великолепие, за него бе като пристанище, където почиваше и необезпокояван от никого наблюдаваше мистерията на живота. Тук между скалите, морето и слънцето намираше своята тишина, заселваше се в своя душевен пейзаж до идването на утрото. Сега, това място  му беше отнето завинаги.

Този път Агапе не го заговори. Мълчеше, стоеше безмълвна, беше разбрала, че той не иска да говори с никого. Усетила бе, че се чувстваше добре, потънал в своите дълбини и загадъчност. Не започна да му говори отново за красивата Итака, за стройните кипариси по нейните склонове, за опиващите ухания на мащерка и розмарин. Не му задаваше вечните и банални въпроси, които всички задават: за детството, възрастта и амбициите му. Какво е правил през живота си, в какво е вярвал, чувствал, обичал, мразил и желал. Какви са били неговите очаквания, разочарования и болки, какво е било неговото минало. А той и без това не би могъл да и очертае някакъв образ за себе си. Цветовете на различните възрасти, тяхната светлина, блясък и усещания за света се менят като цветовете на морето. Другите винаги искат да си изградят образ за теб, без да могат да изградят такъв за самите себе си. А думите не създават реални образи – те създават представи. А той вече бе напуснал света на представите. Беше се доверил единствено на острия си поглед, на някаква синя тишина в себе си, а там нямаше място нито за въпроси, нито за отговори.

Именно този негов остър поглед не можеше да не забележи, че Агапе всъщност не беше много млада. Видя също, че тя почти не се храни. На няколко пъти я видя как поема, а после мигновено повръща рибата, която бе намерила незнайно откъде, тъй като  почти не излиташе от тези скали. От ден на ден Агапе се стапяше и ставаше все по-малка и по-малка, а полетите и все по-редки. Веднъж от въздуха, наблюдавайки малкото бяло петно на скалите, той си помисли, че тя не познава добре залива и не може да намери храната, която би и възстановила силите. В това малко курортно градче, където морето изникваше зад всяка уличка, зад всеки покрив и комин, никоя птица не оставаше гладна. Бе виждал стотици  изхвърлени от морето мъртви птици по плажовете или блъскащи се в стръмните гърбове на скалите безжизнени тела. Животът на всяка птица е уникален и неповторим в детайлите, но винаги се свежда до един и същ сценарий. Неразгадаемата плетеница от случки и обстоятелства, определени от нашия късмет или от неговата липса, споделеният шанс, веригите от обстоятелства, свързани с полети и катастрофи, намират своят последен бряг, изпълнявайки неумолимите закони на съществуванието.

 Но нали той бе един стар гларус и можеше от голяма височина, само за няколко мига да види къде се намира храната, която му е необходима. Затова един ден просто  излетя към рибарските даляни, хвана прясна риба, а после бързо се върна и я остави пред Агапе. Не знаеше защо го прави, отдавна бе излязъл от безсмислената примка на въпросите, от причинно-следствените и често бутафорни изводи, които си измисляме за действията си. Остави рибата пред малката бяла съседка и излетя. Не желаеше да му благодарят. Да се въвлича в разговори. Да слуша как постъпката му се отразява в измислени понятия. Думите вече не му носеха нищо, не му подсказваха нищо. Беше се заселил в тишината. Тя  изостряше погледа му повече от всички думи на света.

Постепенно Агапе се съвзе и започна плахи полети близо до скалите. Той продължаваше да и носи храна и после мълчаливо излиташе. Навлизаше дълбоко навътре в морето. Издигаше се на голяма височина и само там усещаше притихването на мислите, долавяше, че във времето няма сегашно и минало, че всичко е едно синьо единство като морето, което съществуваше извън всякакво време, извън всякакви очаквания и цели. От тази височина виждаше човешкия мравуняк, залял плажовете, улиците на градчето, потънало в омайващото очарование и унес на едно красиво лято. Във всичко това откриваше нещо вълнуващо, но и далечно, и самотно. Лятото събуждаше в него едновременно тъга и екстаз. То винаги се завръщаше със зелените листа, с тревите, птиците, и златната си светлина. Идваше отново, сякаш никога нищо не се е случвало. Тук в своето уединение, от голямата височина над залива, Старият гларус виждаше блясъка на лятото, който ежегодно заменяше сивотата и тъгата на зимата. Знаеше, че винаги идва едно лято без нас, а морето ще си остане все същото. Над него отново и отново ще се устремяват птици, опиянени от въздуха, опиянени от  небето, полудели от  онзи див екстаз, в който необятното те кара да се чувстваш част от него. Минаха много години от времето, когато се опитваше да проникне в магията на живота, да го улови в мрежите на своята любов и щастие. Беше обзет от онзи безграничен копнеж по някаква въображаема, пронизваща близост, която ще го накара да прекоси непроходимата джунгла  на желанията и да се засели завинаги в сърцето на любовта. Но животът му се превърна в низ от пътуване и пристигане в непостоянното царство на взаимоотношенията. Премина през хълмовете, планините, върховете и пустините на любовта. Често се затваряше в пристанищата на неописуемата болка, в очакване на милостивата и внезапна смърт, която да го спаси от страданията. Вече се беше отдалечил от това, оставаше му само да лети във времето, отредено му в този живот. Безнадеждността може да се приеме, така както се приема необятността на морето. Тъгата не означава липсата на полет, тя само променя оптиката ни към света. Да не вярваш в дълбокия смисъл на нещата, съвсем не означава, че си спрял да го търсиш. Да се издигаш на все по-голяма височина и да жадуваш да го откриеш, може  и да е абсурдно, но е единствената проява на духа. Разтворен в тъгата си, той бе намерил някаква своя свобода от робството на надеждите, от невротичността на очакванията и неизменните им крушения във времето. Затова, летейки сам, улавяйки въздушните течения, той усещаше как духът му витаеше над морето тих и умиротворен.

Но каква бе изненадата му, когато в една ранна сутрин отново излетя  и видя след себе си Агапе. Както винаги запази мълчание. Отдавна бе свикнал да лети сам, и всяка компания заплашваше да отнеме част от вътрешната му тишина, която бе открил някъде между слънцето и морето, между нощта и утрото. Помисли си, че отново ще му говори за зеления остров Итака. Но тя го застигна и сама, без дори да я попита каквото и да е, му каза: ”Аз всъщност избягах от Итака.” Той не отговори. Просто започна да се издига на все по-голяма и голяма височина и така се спаси от разговора. Бе живял толкова дълго, бе видял толкова много, хвърлил бе огромни сили в унищожителна борба с живота. Знаеше, че зад всяко бягство се крие една история, зад всяка радост се спотайва едно страдание, зад всяка надежда –  една катастрофа. Бе избрал да  лети меко над гладката синя повърхност на морето. На голяма височина. Там загубваше собствените си граници и само отразяваше живота, без да има и най-малкото желание да участва в него. Знаеше, че не ни е дадено да притежаваме нищо, дори въздуха, който дишаме. Домогваме се до живота със своите измислени понятия, размахваме ялови принципи за добро, зло, любов,  чест и слава. Копнежите ни да изпълним душите си със светлина и  чистота, биват отровени от зли, егоистични подозрения и желания, които обитават същите тези души. А после вятърът на времето отнася всичко заедно с копнежите, принципите, кошмарните мисли и домогвания, оставяйки ни няколко последни глътки въздух,  за да усетим празнотата на нищото преди голямото отпътуване.

Когато се върна на скалите, Агапе го попита тихо: ”Не може ли поне да летим заедно… след като не си говорим?” Старият гларус остана безмълвен. Гледаше синия декор пред себе си. Зад гърба му се чуваха радостните писъци на полуделите от хора плажове. Усещаше, че душата и боледува. Но това не бе единствената душа под това небе, която бе загубила опорите си, която търсеше местенце и подкрепа в някого, с когото да сподели меланхолията си. Отлично знаеше, че раздялата ни с едни представи, разпадането на едни илюзии не може окончателно да ни предпази от това, да започнем да си изграждаме други. Бе на края на пътя си, така както бе на самия ръб на скалата с поглед, отразяващ необятното.

Лятото с всеки изминат ден по-щедро пръскаше топлината си над морето и плажовете, а уличките на градчето почти се задръстваха от коли и народ. Старият гларус все по-често излиташе от скалите, правеше няколко обиколки над градчето и после с реещ полет се издигаше на няколко хиляди метра височина. Агапе мълчаливо го следваше. Постепенно той свикна с това присъствие и не се дразнеше. Бе много умел в летенето и в улавянето на някоя термика, онези вертикални въздушни потоци от топъл въздух, които те издигат като въздушен асансьор нагоре. Спираловидно, опияняващо и доста рисковано. Опасно, тъй като трябва да знаеш кога да спреш тази игра с височината и възходящото завъртване, което подобно на детски балон за секунди те превръща в малка бяла точка, приемаща  все повече  цвета на небето, докато изчезнеш окончателно в него. Опасността да се издигнеш във височини и въздушни коридори,  без да  си подготвен, е твърде голяма. Отначало Агапе не издържаше дълго в термиката, но постепенно се оставяше да бъде засмукана от бездънното небе. Мълчаливо следваше безумието на Стария гларус, неговата лудост и страст.

„Винаги съм имала потребност да се рея  на такива височини - каза му веднъж тя. Долу, в ниските пластове на реалността, всичко се свежда до осъществяване на личните желания, удовлетворяване на влечения и страсти, които с годините избледняват, губейки от своята ценност. И може би тъкмо тогава усещаме, че и преди, някак тайно, скрито дори от самите нас, сме страдали поради отсъствието на нещо неопределено, нещо, което не може да се назове или опише. Това нещо или този копнеж винаги се е намирал извън инстинктивното живеене, извън отглеждането на поколение, извън моментните снимки на успехите и провалите, извън всичко онова, което природата е заложила в нас…” Старият гларус продължаваше да мълчи. От опит знаеше, че женските птици често интуитивно копират и проектират в себе си интересите на мъжкия, докато го привлекат към себе си, после отново се завръщат в ниските въздушни пластове на ежедневието и оцеляването, където копнежите за разбирането на живота бързо биват подменени с неговото поддържане и продължение. Нещо умира в жената, щом зачене, и тя спира да се опитва да лети отвъд възможното. Влиза в потока на съществуванието и остава негов вечен пленник. Въпреки това, думите на Агапе му прозвучаха странно. Никога преди това не бе чувал женска птица да му говори по този начин.

„Всъщност този неясен и за самата мене копнеж ме доведе тук –   продължи Агапе –  този копнеж по нещо неопределено, което да запълни чувството за неудовлетвореност и вътрешна пустота.” Тук Старият гларус не издържа повече на мълчанието си и каза: ”Аз не мога нищо да ти дам. Нито този бряг може да промени живота ти. Ти си долетяла тук с копнежите си и където и да отидеш, ще ги носиш със себе си заедно с купища очаквания. От деца ние, с помощта на възрастните, си изграждаме някаква вътрешна митология за света и живота и летим с нея под това равнодушно небе, докато паднем в ръцете на смъртта. Култовете на душата, патоса, с който извършваме действията си, само прикриват личната ни нищета и преходност под слънцето. Този бряг е като онзи бряг. Той няма да ти донесе нищо. Докато не напуснеш всички брегове вътре в себе си, заедно с очакванията, че там ще намериш живота, който ти се полага, неудовлетвореността ще бъде твой постоянен спътник. Когато душата се превърне в бряг на самата себе си, тогава пътуването към разочарованията спира.” После Старият гларус отново излетя към морето,  като искаше да подскаже, че не е склонен да се въвлича в разговори, макар да усети за миг, че дълбоко в него се таи една жажда за близост, която не искаше да признае дори пред себе си. Затова навлезе много навътре в морето. Започна да изпитва безпокойство, а то винаги се появяваше, когато се страхуваше, че някой ще влезе в неговото пространство, ще докосне и засегне неговата свобода и реалност. За пръв път от няколко години насам  се почувства объркан. Затвореното му като в мида сърце отново се изпълни с някаква предстояща неизвестност. Някакъв страх пулсираше в кръвта му, промъкна се в плътта му, бе решил и си вярваше, че завинаги се е освободил от непредсказуемите нашествия на любовта. Смяташе, че окончателно е слязъл от лодката на чувствата. Тази несигурна ладия на любовта, която пътува сред бурните и опасни каскади на вълнуващи мигове, мисли и чувства, която се сблъсква с неизразима мъка, радост, нежност, жестокост и отчаяние. Безпокойствието има хиляди лица, то носи в утробата си страх от живота, страх от любовта и смъртта, страх от една реалност, която не разбираме. Понесени от вълните на времето, ние се опитваме по свой начин да създадем контури на тази реалност, да и придадем чрез собствената си душевна оптика цветове, форми, звуци и смисъл. Но докато  изграждаме свой усет и представа за света, започваме да чувстваме болезнена потребност да се излеем, да споделим своите прозрения, своята реалност с друго същество. Цялата вълнуваща загадка на живота не може да се запечата в бутилката на самотата,  там губи част от своята тайнственост, красота и аромат.

Когато летеше обратно към скалите, вече знаеше, че Агапе го чака. Чувството му за празнота и трагичност, с което се рееше с часове над морето,  бе заменено с нещо друго. Нещо, което той не искаше да признае дори и пред себе си. ”Чаках те – каза му тя, когато той кацна до нея – дълго те чаках. Може би и аз като тебе съм стигнала до края на всичко… Вече не мога да правя нищо друго, освен да те чакам…”

От този миг нататък те бяха неизменно заедно. Не искаха да говорят за миналото си, не се спускаха по необозримите нишки на спомените, не бродеха из тъмната бездна на стари отминали рани и болки. Сляпата случайност ги бе срещнала на тези скали, пред вечното и безсмъртно море. Летяха винаги заедно и знаеха, че нямат нито минало, нито бъдеще. Издигаха се на голяма височина, подети от топлите, нежни течения на лятото, изживявайки неопределимата реалност на мига. Мълчаливо бяха приели, че всичко, което се е случило, е било в някакъв друг свят, който е вече безвъзвратно изгубен и изчезнал завинаги. Също както празното пространство между нотите създава музиката, така и тишината между тях в дългите им полети създаде близостта. Усещаха меката въздушна струя от крилата на другия, неговото присъствие в безмерната самотност във високите въздушни коридори и колкото се издигаха по-високо, толкова повече се приближаваха до дълбините на близостта и феномена на нейната простота. Тази близост нямаше за цел да създава деца, да се включва в родовия поток на природата с нейните неизменни закони. Тя бе просто порив, вик срещу самотността, чувство, което не може да се опише, дефинира, а само да се преживее като част от житейския страх, чрез който се отбраняваме от съдбата. С всеки замах на крилата, към по-голяма височина, те не търсеха победа, достижение в потока на времето, а сливане и приемане на неговата мистерия. Тук от високото наблюдаваха как морето сменяше цветовете си, наблюдаваха магията на пречупващите се в него потоци от светлина. Това море даваше дом на милиарди птици и в същото време бе чудо, магия, безсмъртна загадка, която не принадлежи никому. ”Ние също сме част от тази загадка –  каза и веднъж той, –  ние и принадлежим, без да можем да принадлежим на самите себе си. Но това се вижда само от височината, на която сме сега….”

Прекарваха нощта на скалите, притиснати един до друг. Не си  говореха за любов. В действителност, любовта не е нищо друго, освен името, което даваме на способността си да възприемаме нещата. Думите служат, за да обясняваме на самите себе си това, което не може да се изрази по друг начин. И двамата бяха в състояние на смирение, на предаване, на оставяне на нещата да текат без копнеж за отговор в бъдещето. Любовта ни събужда, макар и да сме с отворени очи. Чрез нейните очи отново преоткриваме света около себе си, прерязваме пъпната връв със старото и се заселваме в настоящия миг. Спрямо любовта душата винаги идва напълно беззащитна. Притиснат до Агапе, Старият гларус се чувстваше безпомощен, дълбоко усещаше, че бе изгубил себе си. Чувстваше се толкова малък, незначителен и лек, сякаш нощният морски бриз, идващ от брега към морето, можеше да го катурне от ръба на скалата. Понякога се питаше дали това не е някакъв сън, дали  тези мигове, прекарани с Агапе, не са част от магията и тайната, част от загадката на съществуванието, което ни предлага едновременно всичко и нищо. Беше вперил поглед към изсветляващия хоризонт и чакаше онази утринна златна пътека на слънцето, която леко потрепваше с вълните, обещавайки един ясен и слънчев ден. Всичко това, което  се случи между него и  Агапе, му се стори тъй внезапно, тъй вълнуващо, тъй цялостно и пълно. ”Любовта е стремеж към пълнота – помисли си той, – тя е като светлината, която изплува от хоризонта, за да освети загадката на нещата, да свърже всичко в привидно нямащи връзка преживявания. Там, където свършва хоризонтът на  разума и логиката, започва любовта.”

Едва дочакваха утрото и излитаха към морето. Чувстваха една дълбока синхронност в летенето, това не бяха две птици, а една  и всеки замах на крилата беше общ замах и за двамата. ”Винаги съм знаела, че някъде съществуваш, че някъде ме чакаш – каза му веднъж  тя – винаги съм жадувала да летя из тези високи въздушни коридори, в които и двамата се чувстваме автентични. Само на тази височина можеш да наблюдаваш мислите си, да се докосваш до истинската природа на нещата, без да връщаш миналото, без да приканваш бъдещето, без да се вкопчваш нито в радостта, нито в тъгата. Само оттук очите виждат, а сърцето разбира, че всичко онова добро, лошо, правилно или неправилно изглеждат от високото някак лишени от идентичност.” Старият гларус мълчеше и набираше височина. Чувстваше, че го прави с някакво свое цялостно АЗ, че лети целия потопен в настоящия момент и се намира извън времето. Близостта на Агапе сливаше изгрев и залез, пладне и полунощ, светлина и тъмнина в едно. Цялото това усещане за  вътрешен порядък, който трептеше в синхрон с грандиозната и непознаваема загадка на вечността, го правеше лек и безтегловен, сякаш се бе превърнал в част от въздушните потоци над залива. Веднъж, когато набраха много голяма височина и започнаха да се реят над обляното в слънчеви потоци море, той и каза: ”Ние наистина нямаме нужда от бъдещето, защото  бъдещето изяжда мига. Голямата взаимност и близост винаги пулсират в реално време. Намесят ли се миналото и бъдещето, започва духовната смърт на любовта. Тогава тя се превръща във взаимоотношения. А любовта е състояние. Всъщност аз не знам какво е любовта, никой не знае какво е тя. Знам само, че това, което наричат взаимоотношения, е плод на егото, което се лута между вчера и днес, разпокъсано и омърсено от желания и очаквания, докато достигне  също така разпокъсаното его на другия, за да преживеят взаимната си разлъка. Когато ти дойде на скалите, аз бях на самия ръб на времето, гледах играта на светлина и тъмнина, на утринен здрач и залез, гледах танца на всички тези знаци, които идват от тайнствения поток на съществуванието. Наблюдавах как тази бездънна тайна пулсира и се осъществява пред очите ми, и в същото време не намирах утеха за неспокойното си сърце. Копнежът ми по някакво глъбинно общение с нея ме доведе до безсилието, отшелничеството и безмълвието. Искаше ми се да споделя своето безсилие.”

„А дали любовта не означава да споделиш своето безсилие” –  каза Агапе, а после и двамата се умълчаха. Усещаха, че отговорите израстват тъкмо от тишината.  Бяха опиянени от хладния въздух над залива. Може би бяха достигнали до самопонятните граници на интимността, когато думите вече нямат никакво значение, никаква стойност, сравнени с присъствието на любимия. Когато това присъствие предизвиква в теб благодарност към съществуването или сърцето почувства онова скъпоценно пространство, което те кара да се чувстваш у дома - думите  угасват. На едно фино, неосезаемо ниво те бяха в близостта и  вече нямаше нищо отвъд нея.

 Когато навлизаха навътре в морето, преживяваха неговата пустинна красота, неговата необятност, загадка и цялост. Към морето не можеха да се отправят въпроси,  то, както и времето е отговор и цел самò за себе си. За Стария гларус морето бе душевно състояние. Когато необятното се разгръщаше пред него, започваше да вижда отвъд собственото си същество. Там, където линиите на въображаемото и действителното се пресичаха, усещаше едно сублимиране, освобождаване и преливане в неизмеримото. Присъствието на Агапе бе част от цялостното опиянение, от онази радост, предизвикана от присъствието на някой друг.  Струва ли си избереш самотната свобода пред споделеното присъствие, което да превърнеш във взаимно духовно съзерцание на тайната на живота. ”Думите никога няма да могат да се докоснат до това, което искам да ти споделя – каза и веднъж той, – но когато си до мен, усещам по уникален начин пространството, ветровете, приливите и гравитацията. Знам само, че преживявам нещо страшно красиво и в същото време много тъжно, това са два звука, които се преплитат в мен. Знам, че всичко в птичия свят има своя завършек, свои граници – животът, вълненията, любовта. Не след дълго аз вече няма да съм тук, ти няма да си тук, няма да усещаме изначалния звук на Вселената, сподавения шепот на прилива, няма да се къпем в хладните въздушни потоци над морето, изпитвайки радост от присъствието си. Дори не смея да ти кажа, че те обичам, защото нищо не може да се опише, да се помести в думи. Нищо не е статично, всичко тече заедно с потока на живота, променя се заедно с него, дори красивият миг губи от блясъка си и потъва в дълбините на загадката. Ние не знаем защо сме се появили под това небе, всичко е необяснимо, сакрално и неназовимо. Неназовима е и любовта, тя е само едно съзвучие, един красив рефрен, една вълна, появяваща сe и отмираща в необятното.”

„Говори ми – казваше му често Агапе – говори ми, толкова обичам да те слушам,  всичко това, което ми казваш, по някакъв начин го нося в себе си, винаги съм го носила, винаги съм жадувала да го чуя. За мен е достатъчно, че си имаме свое небе, наша светлина, наше тълкувание на съня, наречен живот. Понякога се питам, не е ли любовта един вик за помощ пред неназовимото, утеха, зов да потърсим другия, с когото да приемем преходното и да излезем от границите на кръга живот-смърт.  Не изпитвам нужда да ми се обясняваш в любов,  тя – любовта ти, се усеща в самото ти присъствие, в малките невидими жестове, в топлината, която усещам, когато се притисна до теб. Летейки до теб, аз изминавам някакъв път към себе си, достигам до себе си.” Може би  любовта е единствената сила, която може да надделее над страстта, над заложеното, над онова, което не е наше качество, а императив на природата. Близостта е неизмерима, когато нейната същност е спокойна и трайна сила, едва тогава  прераства в онова приятелство,  извиращо от глъбините на съществото и те прави цялостен. Страстта и желанията винаги са на ръба да катурнат етичното в пропастта и да направят близостта банална и преходна. Те са някакъв вид завоевания, а близостта не е завоевание, не е победа над никого, не можеш да желаеш това, което вече имаш и което е станало част от собственото ти същество. Не можеш да преживяваш любовта към другия, ако не си в хармония със самия себе си, ако не си намерил собствената си невинност и смирение. Само на дъното на смирението и уязвимостта  може да се утаи бисерният воал на любовта.

Често се спускаха до водата, оставяха се на люлката на вълните и мълчаха с часове. След хладните въздушни потоци винаги изпитваха нужда да усетят топлата нежна плът на морето, особено в края на лятото. Тогава обичаха да наблюдават как по въздушните коридори на Виа Понтика ятата на прелетните птици отиваха към Африка. Някои летяха на ята, други самостоятелно. По това време на годината преминаваха белите щъркели, розовите пеликани и грабливите птици. В този полет на ятата имаше нещо красиво и същевременно тъжно. Старият гларус наблюдаваше преливащите една в друга променящи се фигури, които рисуваха птиците, и те прекосяваха ума му с някакъв неясен копнеж по нещо значимо, нещо, което бе пропуснал, оставайки завинаги в този залив. Летенето е нашата същност – мислеше си той, – а вечната красота на бляна, трепетът на крилата, които ни носят към нови топли брегове, е в основата на цялото ни преходно присъствие под звездите. В същото време движението, полетът, надеждата, че там някъде, отвъд хоризонта, ще се случи истинският ни живот, често ни прави нещастни. Защото където и да отидем, ние не напускаме клетката на собствените си мисли, а всичко онова, което ни се случва като радост, тъга, страдание и болка не идва от новите брегове. То идва някъде дълбоко в съзнанието, във вечното вътрешно пространство на неудовлетворения дух, в което се разгръща съдържанието на живота. В това – нито тук, нито там – се появява пепелявата светлина на тъгата, безмълвието и болката, предизвикани от усещането за собствената ни непостижимост и неосъщественост.

Знаеше, че има още година или две живот, но дори и сега, когато наблюдаваше мигриращите птици по Виа Понтика, се чувстваше някак по-различно от друг път. Сега, в този миг, имаше  морето, имаше Агапе, която мълчаливо се притискаше до крилата му. Струваше му се, че колкото повече мълчаха, ставаха някак си още по-близки. В безмълвието има нещо непреходно, нещо, което определя пълнотата на близостта. Когато се носеха притиснати в люлката на меките вълни, Старият гларус усещаше, че времето е фикция, че той някак си съществува извън него в светлината на някаква радост и благодарност. В такива моменти и двамата бяха в резонанс с морето, със синьо-зелената му повърхност, с дълбочината му, която също беше в резонанс със собствената им дълбочина. И всичко това в състояние на  невидима, мълчалива и бездънна радост. Чрез нея долавяха вибрациите на духа и диханието на живота. Може би да обичаш някого, е в основата на това да обичаш всичко.

Ловуваха сами. Страняха от облаците чайки, които надвисваха над рибарските кораби, когато вдигаха мрежите. Живееха извън ятата, далеч от крясъците на делника, потопени единствено в тишината на своята близост. Откриха една дълбока вдлъбнатина в скалите, където се сгушваха един в друг, и там прекарваха зимните месеци. Вечер, когато нощта се плъзгаше по морската повърхност, Старият гларус говореше за всички онези неща, които се бяха напластили в мислите му и въображението му през годините. Говореше за голямото и безкрайно море, за живота на птиците, който е нещо противоположно на безкрайното. Птицата се стреми към абсолютното и се опитва да го обясни, но нейният живот има  завършек, тя изчезва в небитието на вечността, без да я разгадае. Животът и се размива в безграничността, без да успее да стигне до своята осъщественост, без да долети до бреговете на щастието си,  душата и не знае пътя до него и дори да достигне до бреговете му, тя не може да го различи. Тя постоянно се стреми към някакво абсолютно химерично другаде, летейки в пространствата на обикновената чувствителност. И подобно на всички пътешественици, отдали се на мечтите си, трябва да изживее пустинята на своите разочарования. Колко ужасен може да бъде светът за птиците, които не са опознали себе си. Колко невъзможно се оказва да се открие съзвучността на необятния свят с вътрешната  съкровеност. Колко болезнено завършват полетите към любовта, която трябва да срути всички граници на хоризонта. Съзнанието постоянно вижда в любовта знак от далечното, знак от нереалния въздух на постоянните вълнения, които трябва да обгърнат съществото. Очакванията и романтиката трагически погубват метафизичната светлина на любовта. Духът умира, от нуждата за хляб и жажда за любов, сляп за дълбочината на близостта, която се намира под лодката на неговото пътуване. Той търси вълните и изкачвайки се на върха на гребена им,  открива и преживява височината и люлеенето като  любов. И когато вълните стихнат, духът остава сам в лодката, самотен и страдащ в пустотата на безличното време. Дълбокото не борави със света. Голямата близост не борави с романтиката, не артикулира с думите, заклинанията и клишетата на делника. Дълбочината е тиха, но не и мъртва. Морската повърхност поглъща шума и светлината, но дълбоко под нея могат да се доловят тайнствените звуци на живота, любовта и смъртта. Щастието е една илюзия. То е като хоризонта – с каквато и надежда и вдъхновение да летим към него, той винаги се отдалечава от нас. Птицата е една прашинка във Всемира, тя лети към светлината на бъдещето и колкото повече приближава до мечтата, толкова повече изчезва в загадката на нищото. Животът взема прекалено много, за да бъдем щастливи от това, което остава.

Когато летяха заедно над морето, Старият гларус усещаше голямото водно пространство в съзвучие със своето съкровено същество. В такива мигове хоризонтът изгубва притегателната си сила, губи смисъла си. Далечното не разпилява, а напротив – събира всичко и го превръща в наш дом. Когато си потопен в голямата близост, нещата се случват и настъпва смъртта на бляна. Любовта не е само чувства – помисли си той, – тя е цялост, дом, пристанище и убежище в една неподправена реалност. Светът е променлив, когато го гледаме през хилядите прозорци на въображението и мечтата. Когато се заселиш в съкровеното, в неговата скрита тайна, тя ще излъчи едно красиво небе и блянът отстъпва, започва  да изчезва и на неговото място идва любовта. Появява се една поезия, една нова музика, идваща от недрата на действителността. Нереалните неща са опияняващи, те имат смътни неясни очертания, в които представата за любовта скита като просяк, за да събере пари, с които да построи дом за себе си. След дълго скитане в полетата на надеждите и очакванията тя разбира, че капитала на романтиката и очакванията още в самото начало са били фалшиви. Очакванията винаги трупат лъскавите монети на представите, с които не можем да си купим нищо от сергията на реалността. Съкровените ни мечтания за близост често се превръщат в обикновени стъкълца, чийто блясък само  подчертава тяхната баналност и повторяемост. Да размениш местата на действителната близост с романтичните мечтания за близост, означава да се превърнеш в неудачник, скитащ в пустинята, който ще открие прости стъкълца в оазиса, вместо така бленуваното съкровище.

„Когато си до мен, не копнея по хоризонта – каза и той по време на полет, – смятам, че близостта ми с теб е някакъв друг вид безкрайност, в нея има друг предел за преодоляване. Летейки към този него, аз смътно усещам някакъв неясен порив, че чрез любовта си мога да достигна  друг живот,  друг мистичен свят, в който да се изкача още по-нависоко в съществуването. Дали това не е неосъществимата задача на любовта, Агапе? В близостта има една невидима, непреодолима преграда в душите ни, някаква мистична граница, която никой не може да премине. Нашите чувства, болки, страдания  и страхове никога не могат да бъдат усетени от другия и това ни прави самотници в духа, самотници дори и когато сме неразделни с птицата, която обичаме.    Ние, птиците, сме едни самотници в своето битие, защото дори и тези, които ни обичат, не могат да преминат чертата на взаимното разбиране и сливане и затова носим на крилата си товара на пропадналите надежди. Аз сега летя с теб сред необятната морска шир, а страхът от непознатото и неизвестното ме спира да ти изкрещя, че те обичам. Искам да се надявам, че чрез любовта си ще отхвърля гравитацията на всички земни морални норми, че само тя може да мотивира цялото ми битие над това море. Разбрах, че любовта не е огън, нито страст и желание – тя е въздух, дихание, което дори не забелязваш, но без което не можеш. Ако близостта не открие и приеме абсолютния смисъл на своето битие с друго същество, ако не приеме присъствието на това същество като част от своето дихание, тя никога няма да може да открие любовта, а оттам и собствения си смисъл в същото това битие.

С мечтата за всички измислици на ума за висшата любов, ние превръщаме близостта си в една вечно повтаряща се мантра на глупостта, където интелектът и абсурдът дърпат струната на чувствата, докато тя напълно онемее. Погледни небето, Агапе, там летят милиони птици и всичките  говорят за вечните измерения на любовта. Всички  са заразени от каноничните представи на ятото за любовта. Смятат, че са в хармоничен контакт със законите на живота, смятат, че са се осъществили в баналния патос на ежедневието, просто и само защото са преминали отвъд греха и табуто. Да преминеш отвъд греха и табуто, смятайки че си на върха на вълненията в любовта, е същото, като да изпиташ върховно щастие от факта, че си успял да отключиш една врата, която никога не е била заключвана. Дълбоките нива на близостта не познават табута, не познават каноните, не познават фойерверките на трагичните любовни измами. На тези дълбоки нива близостта тече като една тиха река, която се извива през трудните и непредсказуеми пътища на живота, и в нея смисълът и стойностите си проправят пътека мъчително и парадоксално. Ти сама чуваш денонощните крясъци на гларусите, които говорят за любов, и това е един от знаците на безсъзнателното съществуване, на култивираната реалност, в чиято утроба дебне пустотата и болката. Приказката за любовта е приказка с тъжен край, тъй като тя е абстракция, събираща около себе си милиони идолопоклонници. Всички те смятат, че единственото нещо, което копнеят да имат, е любов, която да ги направи щастливи. Но ти сама виждаш загадката на изтичащото време, безспирния му  поток, който ни променя и с всеки изгрев на слънцето ни прави все по- безсилни и безпомощни. Вечното поглъща временното и това е неумолимият закон на съществуванието. Как да разположим любовта в този вечно променящ се, изтичащ в своята загадка поток на времето. Как да съхраним близостта си в неговата бездна, когато крилата ни са вече уморени и не можем да полетим към безграничното и неописуемо красиво небе, пълно с обещания за любов и красиви преживявания. Дали ще усещаме винаги любовта като център на своя живот, или ще останем в бездната на мъката и трагизма. Дали ще успеем да съхраним своята индивидуалност и самоличност пред лицето на неумолимо изтичащото време. Дали ще запазим диханието на любовта в нейния най-висш смисъл, за да я слеем с вечността, така както се сливат слънцето и морето.

Прости ми, че ти говоря така, Агапе, но всичко идва от дългите ми години натрупано мълчание, което се напластяваше в самотните ми полети над морето. Ако я нямаше смъртта, нямаше да го има и мисленето. А ние сме късчета смърт, които летят над морето и копнеят да осмислят краткия си полет  в контекста на вечността. Илюзиите са нашият сън, а будуването е нашето неспокойствие, предизвикано от хищните птици на съмнението, които постоянна късат от нас парчета от надеждите ни. Любовта е най-красивият ни сън, в който виждаме възможността за спасение пред безличния Всемир. Без нея никога няма да намерим покой и да тръгнем сами към светлината на нищото. Само обичта може да ни накара да не гледаме на смъртта като печално преддверие, а като на прозорец, през който ще излетим, оставяйки сребърната нишка на близостта в сърцето на другия. Другата част от нашия красив сън е, че ще оставим част от своята светлина и дихания в този, който ще остане след нас. И когато той остане сам да лети над синьо-зелените морски пространства, да чувства в себе си онази тънка сребърна нишка, която да го свързва с любимия, дори когато него вече го няма. А болезнената празнина от неговото отсъствие да бъде запълнена с дълбоко скритата надежда и упование, че там някъде на края на времето отново ще срещне своята любов и ще полетят заедно като една единствена душа в океана на вечността.”

Зимата вече беше към края си, но градчето продължаваше да бъде пусто, потънало в мъгли и меланхолия. Над морето с дни висяха сиви, провиснали и парцаливи облаци, а вятърът вилнееше из пустите, самотни и оголени плажове. В такива дни Старият гларус и Агапе стояха на някой от червените покриви на градчето и гледаха към посивялото море, тъй самотно и недостижимо в своята всеобхватна безбрежност и безвремие. Понякога стояха с часове, потънали  в своето мълчание, потънали в своята близост. Тихо и спокойно дочакваха нощта, изпълнени с усещането, че там някъде зад тъмнината покрила сивото море, там някъде зад милионите пъргави стъпки на дъжда бавно и невидимо пристъпва лятото и дава своите дискретни знаци, че е наблизо. После в късните часове на нощта отиваха в своето убежище в скалите, което ги предпазваше от дъжда и вятъра. Стояха  силно притиснати  един в друг, и слушаха шума на морето, неговата нежна, надменна и пулсираща мощ, която обливаше скалите, а после се отдръпваше, за да може отново да ги облее и покрие с пяна, която, стичайки се кротко, се завръща там, откъдето е дошла. „Аз никога няма да ти кажа, че те обичам –  каза и една нощ Стария гларус, – защото любовта не е дума. Както и морето не е дума. И двете са реалности, към които думите не могат да прибавят нищо.  Нося това чувство дълбоко в себе си като една скрита, самотна и безмълвна вяра и изпитвам неописуем страх да ти говоря за нея. Тя е една дива и отчаяна надежда, моята последна надежда, последен полет към абсурда на този свят и ако те загубя, то ще изгубя този свят и това море завинаги. Затова се страхувам да ти говоря за любов, страхувам се да ти говоря какво си за мен,  не искам да украсявам с думи цялата съдбовна обич, която нося в душата си. Има един израз Don`t gild the lily – „не позлатявай лилията”, не прави излишни неща. Не боядисвай и не украсявай цветето, то само по себе си носи красотата, аромата, истината и тоновете на живота.” И след тези думи Старият гларус реши да излети сам и да потърси храна, тъй като Агапе беше премръзнала от студената нощ и щеше да и бъде трудно да лети дълго над мъгливото море на утринта. ” Никога не съм се разделяла с теб – каза му тя преди да излети, –  предпочитам да нямаме храна, но да бъда до теб. Не ме оставяй, утре може би ще се съвзема и ще отидем заедно, така както е било винаги през тези две години.”

И все пак той излетя. Знаеше, че е трудно да открие рибните пасажи сред пелената от мъгла, стелеща се над морето, но бе решен на всяка цена да донесе храна на премръзналата и зашеметена от студения нощен вятър Агапе.

Летя дълго, навлезе навътре, където морето бе по-спокойно и само така можеше да види рибните пасажи, движещи се непосредствено под морската повърхност. Разбираше, че очите му вече са отслабнали, понякога се спускаше доловил някакво движение във водата, но това се оказваше зрителна измама. После отново и отново. Изгуби нишката на времето, но бе решен на всяка цена да занесе храна на Агапе. След часове безплодни усилия накрая той хвана мечтания улов и се насочи към брега. Мъглата  ставаше все по-гъста, той бързо се ориентира и кацна на скалите. Остави улова горе на високото и се спусна в тяхното убежище да извика Агапе.

Но нея я нямаше. Разтревожен, Старият гларус започна да кръжи над наоколо и да издава крясъци, за да може Агапе да го чуе и да приближи към мястото. Тя не се появи от никъде. Започна едно безумно летене в търсене на Агапе. Няколко пъти прекоси залива, обиколи градчето, после се връщаше на скалите, за да провери да не би да се е върнала. После пак излиташе. Бе изпаднал в безумието на всички, които искат да се противопоставят на съдбата, да се носят на гребена на лудостта си, казвайки си: „Не, не може да бъде, тя е някъде тук, тя е жива, жива е, ще летя, докато падна мъртъв, ще прекося морето, тя сигурно е тръгнала да ме търси, жива е, може би всеки момент ще се появи, така както живите се появяват внезапно, небрежно и невинно…”

Но тя не се появи. Тогава Старият гларус излетя в поредния си безумен полет навътре в морето, не мислеше да се връща, докато не я открие. Летеше като в някакъв унес, опитвайки се да пропъди всички мисли, които нахлуваха в съзнанието му. Безумието на надеждата винаги се лута между болката и копнежа. Летя почти през целия ден. Летя, докато умората натежа в крилата му, в костите му, в цялото му тяло, превърнало се в една летяща болка. Когато притъмня, се насочи обратно към скалите с някаква изтощена мисъл, че тя ще бъде там и ще го чака. Този път промени маршрута и изви над яхтеното пристанище. От високото видя едно бяло петно до циментовия гръб на кея, недалеч от мястото, където бяха закотвени яхтите. Спусна се нататък с бързината на стрела  и най-после откри Агапе. Лежеше бездиханна, с глава отметната назад и опряна в циментовата стена на кея.

Изведнъж морето пред очите му стана черно, Старият гларус се опита да направи няколко крачки към нея,  олюля се и падна. Не помнеше колко време е лежал така,  нощта се бе спуснала и ръмеше слаб дъждец. Тогава той направи още няколко крачки към Агапе и видя кърваво петънце на гърдите и. Вероятно бе тръгнала да го търси и някой я беше застрелял от яхтите. Беше се упражнил по стрелба върху невинната и нищо неподозираща птица.

Старият гларус грабна тялото на Агапе и го пренесе на скалите, където живяха неразделни две години. Когато дъждът се усили, той я пренесе в длъбнатината на тяхното убежище.  Остана сам горе на скалите. Мокър, самотен, разбит и неподвижен. Като част от скалата, като част от усилието да улови живота в мрежите на своето отчаяние. Сякаш изчакваше да се отърве от кошмара на нощта, от кошмара на всички образи на болката, които обгръщат цялата земя и всички птици, родени под това небе. Утрото освети болката му, направи я по-силна. Беше началото на лятото и първите курортисти отваряха цветните шапки на чадърите. Старият гларус стоеше на ръба на скалата, а  целият  живот течеше като река през мислите му и тази река  се вливаше в морето. Невидим нож бе  разкъсал тялото му на безброй частици, всяка от които му причиняваше болка и безумна скръб. И всичко това заради неуловимото, което искаме да имаме, заради недостижимото, което копнеем да задържим в неумолимо течащата река на времето. И тази неуморима и трескава надежда, да долетим до любовта , да я запазим за вечността, и да не я търсим повече в непознати брегове. Като че съществуванието, давайки висшето откровение на Божествената любов, заедно с това те обрича на мъчителната трагедия да я загубиш. Заедно с бездната на любовта, получаваш и бездната на скръбта. Заедно със съвършеното сливане в любовта, получаваш  разкъсаното сърце на самотата и болката. И накрая оставаш безсилен и безпомощен и с осакатена душа пред едно безразлично море, готово всеки момент да те погълне. Неутешимото противоречие на живота, неутешимото противоречие на любовта, която те тегли към небето и в същото време те обрича на падане, тъй като никоя птица, каквито и силни крила да има, никога не може да преодолее несвършващото тление на света.

„Да, като че ли наистина  съм дошъл до края на всичко…Няма какво повече да правя тук – повтори си Стария  гларус. Нямам вече крила, нито сърце, за да потегля отново на път. Агапе бе всички пристанища, за които бях копнял,  последният ми бряг  между небитието на времето и нищото на вечността. Остава ми само един последен полет навътре в морето, където може би ще се докосна до онази тайна на онова нищо, което не е от този свят. И тъй като тази тайна  затова е тайна, за да не знам нищо за нея,  съществува прашинка вероятност там отново да срещна Агапе и да полетим заедно в един друг свят, където болките и страданията да бъдат заменени с тишината на любовта.”

Прекара няколко нощи неподвижен на скалата, потънал в тишината на болката си. Тази тишина беше неговата молитва, неговото последно признаване на дълбокото собствено безсилие, на мистичната ограниченост на всички птици, летящи под това небе. В същото време дълбоко осъзна, че нищо не можеше да запълни усещането му за живот, нищо не можеше да одухотвори морето, заливащо собствената му представа, че е птица, както когато беше с Агапе. Само чрез любовта на Агапе той усети в себе си някакви красиви качества, които го издигаха на равнището на нещо уникално и неповторимо, което го отличаваше от всички птици на света. Усещането, че губиш своята уникалност, винаги е съпроводено от чувството, че губиш живота. Едва сега пред себе си призна, че когато се бе заселил далеч от бреговете на нормалното общуване с другите птици, това всъщност е било бунт срещу техния ограничен свят, в който единствено доминира оцеляването, предразсъдъците и създаването на поколение. Вътрешната необходимост да претълкуваш света около себе си, да го усетиш през собствената си духовна оптика  и акустика, съзвучна с друго същество, превръща близостта в съдба. Истинската близост намира своя дълбинен смисъл в духовното раждане на двойката, а не в създаването на потомството. Любовта е тайнството на две души, готови да сътворят свое неповторимо  небе, отхвърляйки всички земни норми и ценности.

Пред него бе същото море и същото небе, но това не беше вече нито морето, нито небето, което имаха с Агапе. Очите му бяха обърнати навътре, беше потопен изцяло в собствената си тайна. Мислите му бяха преминали отвъд веригите на страха, отвъд земните окови на оцеляването. Една ранна сутрин, когато пътеката на слънцето хвърли мост между хоризонта и брега, той се издигна над скалите и полетя към морето. Бързо улови вятъра и започна да навлиза все по-навътре и по-навътре. Знаеше, че това е последният му полет. Последният му поглед към красивата извивка на залива, към събуждащото се полуостровно градче с накацалите гларуси по червените му покриви. Странно бе, че колкото се издигаше на по-голяма височина, толкова повече го напускаха страхът, безпокойството, пронизващата болка и отчаянието. Почувства необяснима лекота в приемането на метафизичната случайност в живота на всяка птица, летяща под това красиво и равнодушно небе. Преодолял страха и разбрал невъзможността на разума  да разшифрова скрития смисъл в живота на птиците, той още по-всеотдайно набираше голяма височина.Това бе израз на някаква вътрешна свобода, когато душата, приела своята трагична съдба, прави последен опит да се извиси и да спре времето с участието си във вечността. Издигна се на такава височина, на която не се бе издигал никога. Отпусна криле и с реещ полет погледна отново залива, прииждащите към плажовете хора, цялата брегова ивица и врязаните  в морето скали. Рееше се така, докато не усети как пред съзнанието му се отвори една невидима врата, през която той трябваше да премине, за да проникне в онази велика тайна, в онази Божествена загадка, която трябваше да му разкрие цялата  мистерия на съществуването. Знаеше, че всичко ще свърши за няколко секунди. Затова  прибра плътно до тялото крилете си и от голямата височина  политна надолу  с невероятната скорост на падащ камък, и разби тялото си в морската повърхност.

Беше един невероятно слънчев ден в началото на лятото. Плажовете бяха препълнени с народ, отвсякъде се чуваше музика, миришеше на кафе и на море. Десетки хвърчила потрепваха, несигурно разклащани от въздушните течения на бреговата ивица, а голи деца бягаха след тях, стискайки с малките си ръчички тъничката корда, която постоянно развиваха, за да  издигнат хвърчилата все по-нависоко и по-нависоко. Така, както всички живи същества стискат тънката нишка на надеждата за щастие чрез божествената вяра в закрилата на любовта.

Късно вечерта, когато плажовете бяха пусти, кротките морски вълни нежно  изтласкаха мъртвото тяло на Стария гларус до скалите. Положиха го до самото подножие на камъка, там, където свършва скалата или всъщност…                 

                                                                         на брега, в който

                                                                         свършват всички

                                                                         надежди

                                                                         и започва 

                                                                         морето.

                                                     http://www.youtube.com/watch?v=X2E62iJh7pI

                                                                                        ПЕТЪР АНГЕЛОВ - ДАРЕВ