V глава

Лятото се настани в малкото селце заедно със задушните си, горещи дни. Слънчевите лъчи безмилостно се забиваха в главата на всеки, посмял да излезе на слънце, затова хората се скатаваха на сянка и в селото настъпваше тягостна тишина и спокойствие.

 В това непоносимо време София и Мартин намираха убежище в гората. Там беше приятно и прохладно, а въздухът - свеж. Двете деца често се къпеха в реката, но дори тя не им предлагаше пълна почивка и прохлада. Сутрин водите ù бяха хладки, но по обяд се превръщаха в горещи вани, затова Софи и Мартин разредиха посещенията си там. За сметка на това, момичето развеждаше момчето из всички поляни, без Зайчина.

 Един ден, докато се плискаше във все още приятната вода на реката, на София ù хрумна да го заведе там. Взела това решение, тя излезе от реката и започна да се облича.

 - Къде отиваш - попита я Мартин, който се бе потопил в студената вода.

 - Не къде отивам, а къде отиваме - поправи го Софи със смях, докато обличаше лилавия си потник. - Хайде, идвай.

  Момчето с нежелание се измъкна от водата и се залови със своите дрехи.

След десет минути двамата навлязоха в гората. София въздъхна и с наслада вдъхна пресния въздух.

 - Кажи къде отиваме, де, Софче - Мартин изгаряше от любопитство.

 - Тааайна - девойката реши да си отмъсти за многото пъти, в които той я беше държал в напрежение.

 Мартин я следваше неотлъчно по едва видимите пътеки, направени от горските обитатели. Вътре в себе си, той наричаше София “горска фея” и “нимфа”. Сега, докато вървеше зад нея, момчето се възхищаваше на грациозните ù движения, с които повдигаше изпречените на пътя ù клони, на нежния ù гръб, на дългата и сламеноруса коса. Често, когато я наблюдаваше, в него се надигаше желание да я погали, но се страхуваше, че ще го отблъсне. Софи имаше към него отношение като към приятел и с нищо не показваше, че го харесва. Мартин тихо въздъхна, но гласът на София го извади от мислите му.

- Ехоо, заспоо - момичето се смееше звънливо и ясно. - Пристигнахме.

Чак сега Мартин забеляза, че са на някаква непозната полянка. В единия ù край ромолеше малко поточе.

- Това е моето любимо място - Заешка поляна. - каза София.

- Много е приятно. А там можем ли да се къпем - попита момчето, сочейки поточето.

- Да, разбира се. Хайде да видим кой първи ще стигне дотам - предложи момичето и се втурна към водата.

Мартин прие предложението и също се затича натам. Двамата почти едновременно влязоха в поточето и никой не съблече дрехите си. Смехът им отекна край дърветата.

 Софи и Мартин лежаха на зелената трева, а от дрехите им течеше вода.

- Аз бях първа - спореше усмихнато София.

- Не, аз - смееше се и Мартин.

 София го погледна и в гърдите ù се надигна непознато чувство. За първи път Мартин я караше да се чувства така. Очите му, които се смееха както при първата им среща, кожата му с цвят на шоколад, по която сега се търкаляха водни капки, косата му - всичко я привличаше... Софи се стресна от мислите си. Тя беше почти сигурна, че Мартин я приема като приятелка.

- Еей, заспо, ти сега за какво мислиш - Мартин я гледаше изпитателно с усмихнатите си очи.

- А, за нищо - смутено отговори девойката. Ядоса се на себе си. Не биваше да си позволява да си мисли такива неща.

 Мартин се засмя и я предизвика.

- Одеве ти победи, признавам, с малка преднина, но сега ще бъда аз - той скочи към водата. Успокоена, София го последва.

  Слънцето вече залязваше, когато Мартин реши, че е време да си тръгват. Бяха седяли почти цял ден на полянката и сигурно още време щяха да се забавляват тук, но баща му вече със сигурност се притесняваше за него.

 - Ще се оправиш ли сам - Софи загрижено го погледна.

 - Да, спокойно - момчето се опита да я успокои. - Не съм бебе.

София се засмя и от този смях сърцето на Мартин се сви... Изведнъж той направи нещо, за което после най-вероятно щеше да съжалява. Наведе се напред и устните му нежно докоснаха тези на Софи. За негова изненада, тя отвърна на целувката му.

Смутен, Мартин се отдръпна и се скри сред дърветата. София остана сама на полянката, зашеметена от това, което се случи. Тя стоя безмълвна и неподвижна няколко минути, след това се запъти към къщи. През цялата вечер беше като замаяна и отговаряше на въпросите на Иван с “да” или “не”. А когато си легна, Софи беше щастлива, защото разбра, че Мартин чувства същото като нея. Той я обичаше...

***

***

Щом почувства, че се отдалечил достатъчно, Мартин спря. Сърцето му биеше лудо, както никога досега. Смути се от това, което направи. “Все пак Софи е само на петнадесет. Иван може да не одобри да имаме връзка” - мислеше си момчето, но вътре в себе си чувстваше щастие и нещо друго, което можеше да оприличи само на любов.

Замислен, Мартин продължи по горската пътечка. Благодарение на “горската феичка”,  той опозна гората и му стана като втори дом, в нея намираше усамотение и сигурност.

 Къщата, в която баща му нае две стаи, се намираше на края на селото. Беше двуетажна, масивна сграда, боядисана  с бяла боя. По зелената желязна ограда бяха пропълзели треви и бурени, но и красиви цветя. Мартин много обичаше да седи пред вратата и да наблюдава улицата, но сега влезе в двора, а вратата силно изскърца. Момчето мислено я прокле и се огледа, защото не искаше никой, камо ли баща му, да го вижда. Знаеше, че цялото му същество излъчва щастие, причината за което нямаше намерение да издава никому.

Мартин успешно влезе в стаята си, без да срещне никого. Тя беше тапицирана със стари, избелели тапети и вместо лампа, на тавана се мъдрееше малка крушка. Момъкът седна на леглото си, покрито с шарено одеяло, и се замисли. Софи отново изплува пред него. Мартин се потръпна, като се сети за погледа ù, когато я целуна. Той излъчваше радост, уплаха, изненада и... любов. “Да, за бога - тя ме обича” - при тази мисъл сърцето на Мартин щеше да изскочи. “Дано не си въобразявам, дано не е просто сън”. Случилото се стори на момчето прекалено хубаво, за да е истина, но дълбоко в себе си, то беше убедено, че София го обича.

 - Мартине, ела. Искам да поговоря с тебе - гласът на баща му го измъкна от унеса, в който беше изпаднал. Първо си помисли да му се противопостави, но начинът, по който Васил каза това, го накара да се подчини.

Мартин излезе от стаята си с ужасно предчувствие.

 - НЕ!!! - Десетина минути по-късно момъкът влетя в стаята, затръшвайки с трясък вратата.  Петте стъклени слончета на рафта иззвъняха. В яда си Мартин хвана единия и го запрати в стената. Слонът се счупи на малки парченца, които се разпиляха по пода.

- Не! Не искам да замина, няма да замина - безсилието завладя душата на момчето и увеличи гнева и разочарованието му. Мартин се отпусна безпомощен на един стол. Сърцето му беше разбито точно като стъкления слон...