– Шампанско в тоя студ?! Ти си луд!

– Ще ти се отрази добре. Отпий на малки глътки. Наздраве! – и той й подаде едната чаша.

– Наздраве! – тя съвсем предпазливо отпи една глътка.

– Пийни пак!

– Наистина усещам топлина да се разлива по тялото ми.

– Свали си ботушите и си стопли краката. Дай да ти помогна.

– О, не благодаря! Мога и сама. 0 и тя събу ботушите и си опъна краката до печката. – Благодат! Навън вали, тук бумти печка, точно като в зимните приказки. Мирише на ябълки...

– А, тук някъде има ябълки. Сега ще ти обеля една. Да ти долея ли шампанско? Знаеш ли, че зачерви бузи?

– Наистина ли? От печката е. Не ми сипвай повече. Колко ми е добре. Кажи за какво ме доведе тук и така ме глезиш. Сигурно Лили ти трие сол на носа, че заради теб не идвам, а?

– Не съвсем.

– А какво тогава? Какво?

– Не ставай, ще ти кажа. Казвал ли съм ти, че си много хубава?

– Сигурно не затова ме доведе до тук. Искам да си тръгваме веднага!

– Седни. След малко си тръгваме. Исках да ти кажа, че мисля да напусна Лили. Ще подам молба за развод.

– Не! Не може да бъде! Защо?

– Защото мисля само за теб!

– Шегуваш се. Това е клопка. И ИСКАШ ДА ТИ ПОВЯРВАМ?

– Говоря ти самата истина.

Соня притвори очи. Той й доля шампанско.

– Колко малко пих, а как ме опи. Много е коварно това питие. Знаеш ли, хайде да тръгваме, че стана късно. А Лили?

– Постой още малко. Само да те погледам. Това нали ми разрешаваш?

Тя отпи от чашата и го загледа. Пламъчетата от огъня се отразяваха в очите му и те искряха с чудна мека топлина. Топли очи. Не, горещи, палещи и все по-близки, по-близки. Той я беше взел в обятията си и й се наслаждаваше. Тя потръпваше в ръцете му силни и парещи. Огънят премина по цялото й тяло. Горяха ръцете, стъпалата й. Вдигна се на пръсти и...устните й намериха неговите. Отдръпна се и пак се притисна към него. Той я гледаш и й се радваше. Не бързаше. Тя се отпусна и зарови лице в дебелия му пуловер. Еми хвана брадичката й и я повдигна.

– Погледни ме. Хубаво ли ти е?

Соня сложи пръст на устните му. Той го целуна. Отмести ръката й и се наведе към нея. Допря устните си към нейните. Тя притвори очи. Последва дълга гореща целувка. После още една. Останаха без дъх.

– Може би трябва да спрем до тук?

– Соня, Соня! Всъщност, както кажеш ти. Ако искаш допий си питието и да тръгваме. Ако питаш мен, пред нас е цялата нощ изпълнена с чудеса. Зимна приказка ли каза? Желая те! И ти изгаряш от страст.

– Допиваме шампанското и тръгваме.

– Щом казваш. Жалко.

– Имаш ли цигари?

– Мисля, че имам в колата.

– Добре, ще пуша по пътя. Допивам си шампанското.

– А, ето в джоба имам. Запали.

– Благодаря. Ще си дръпна само два пъти и...Хайде палтото, шапката, шала...Къде са ми?

– На закачалката. – той седеше и я гледаше влюбено.

Тя загаси цигарата и стана. Взе палтото. Емил скочи.

– Чакай да ти помогна.

Соня се обърна и залитна. Той я хвана. Палтото падна. Тя бе сплела ръце на раменете му. Устните им се изгаряха.

Лежаха голи един до друг.

– Дали е от шампанското или си си толкова дива...котка? Направо тигрица.

– Какво каза, кралица? – тя беше легнала по корем и косата й покриваше възглавницата.

– Глухарче такова. Емил се беше опънал по гръб с ръце под главата. Протегна едната си ръка и й разроши косата. Соня се обърна и легна на рамото му. Загледа се в тавана. В стаята беше тъмно. Само отраженията от печката танцуваха над тях и разнасяха нежна светлина и топлина.

– Каква прелест! – тя се притисна към него.

– Просто да не повярваш.

– Мълчи, да не развалим магията.

Той леко се надигна и я целуна. Пак и пак. Изгаряха в страстта си като в пожар.

Рано сутринта вече облечени, готови да тръгват, Емил й прошепна на вратата:

– Никога няма да забравя тази нощ!

– И аз. Никога!

През целия път мълчаха. Тя гледаше през прозореца, загърната в шала и мислите си.

– Остави ме пред нас. Трябва да се преоблека преди да отида на работа.

– Кога ще те видя пак?

– Не знам. Предпочитам да остана сама тази вечер.

Изкачи на бегом стълбите. На вратата я чакаше Владо.

С подпухнали от плач очи, тя изтича от входа и спря такси.

– Към мотел „Ветрец“.

Колата спря пред мотела. Соня се разплати с шофьора и влезе вътре.

– Снощи бях тук. Мога ли пак да наема същата стая, отзад в двора?

Приятелят на Емил й подаде ключа. Тя отключи, влезе в стаята – беше подредена и нямаше и следа от предната бурна нощ. Отпусна се на леглото и заплака.

Така я завари Емил, заспала на леглото. Седна до нея и започна да я гали. Тя се изправи.

– Как влезе? Защо си тук?

– Какво е станало? Цялото ти лице е обезобразено.

– Владо ме би. Беше се прибрал по-рано и ме чакаше на вратата.

– Ще го убия! – Емил стана.

– Чакай, ела седни до мен. Откъде разбра, че съм тук?

– Слави ми се обади в работата. Приятелят ми, дето ти даде ключа. Каза, че си разстроена. Запалих колата и дойдох. Виж на какво те е направил! Устната ти е подута, окото ти е синьо. Боли ли те?

– Повече ме боли, че ми посегна без дори да ме попита. Беше пиян. Предния път, когато ме удари му казах, че ако ми посегне още веднъж, ще го напусна. Но сега съм си виновна сама.

– Той няма право да те удря!

– А аз имам право да му изневерявам, така ли? Ако Лили се прибере сутринта, ти ще я погалиш, нали?

– Аз не я обичам. Може би Владо те обича.

– Така ли изразява любовта си?

– Аз съм виновен, ще поговоря с него.

– Полудя ли?Сама ще се оправя и аз имам вина. Не ме довлече насила и мисля, че това снощи не беше изнасилване. Нека не се лъжем, заслужих си го. Но сега наистина трябва добре да размисля какво ще правя занапред.

– Остани с мен! Остани с мен, Соня!

– Не знам. Не е толкова лесно. Животът ми се преобърна с главата надолу. Трябва да подредя мислите си. Трябва да знак какво искам. Налага се сама да реша. Ти нямаш нищо общо.

– Но аз те забърках в тази каша.

– Ами ако така е трябвало да стане? Ако е съдба? Ами Лили? А Влади?Колко е объркано всичко. Децата, да децата? Какво ще стане...

– Не плачи! Съблечи се, отпусни се. Ще ти донеса нещо да хапнеш. После ще поспиш и всичко ще се подреди.

Лежаха един до друг. Беше се сгушила в него като безпомощно дете. – Боли ли те? Дай да те целуна.

– О, не, боли!

– Добре, няма. Скоро ще ти мине. Ще се оправиш, ще видиш. Не мисли повече. Всичко ще се подреди, ще си дойде на мястото. Сега заспивай.

В петък тя не отиде на работа. Обади се на колежките и каза, че не се чувства добре. Казаха й, че Владо я е търсил

В събота и неделя останаха в мотела. Любиха се всеки път като за първи път – до пълно изтощение.

– Какво ще правим, утре съм на работа?

– Ще те закарам, после ще те взема и ще се върнем тук.

– В смисъл, после какво ще правим?

– Ще се оженим, ще си имаме наши деца. Ще живеем щастливо чак до дълбока старост.

– И на мен това ми се иска. Иска ми се!

– Тогава какъв е проблемът? Просто няма проблем. Мислех, че ще е по-трудно.

– Ще бъде много по-трудно, отколкото предполагаме. Когато Лили разбере. А къде ще живеем?

– Това остави на мен.

Останаха цял месец в мотела. Владо непрекъснато я търсеше. Тя всячески го отбягваше. Но нямаше как, трябваше да се срещнат.

– Еми, довечера няма да идваш да ме взимаш. Ще дойде Владо. Иска да поговорим. Ще се прибера да си взема нещата. Не мога вечно да отлагам тая среща. Тя е неизбежна.

– Добре, ще те чакам да ми се обадиш. Ще те чакам, обичам те!