СРЕЩА В ХОЛА

     Тъкмо се връщам от Щатите, още не съм се изтупал от полепналата по мен миризма на пари, охолство, богатство и петрол – и гледам: седнал съм хола, омърлушен, нещастен и отчаян.

     – Какво правиш в моя хол? – питам се и не мога да повярвам.

     – А ти как влезе? – отвърща тоя неудачник. Не стига, че на нищо не прилича, ами и самочувствие раздава.

     – Ей, нещастник – ядосвам се, – къде си мислиш, че се намираш? Това че приличаш на мене, нищо не означава.

     Оня кима, съгласен. И дори го казва:

     – Да, нищо не означава. Просто си приличаме. Като двойници. Но един от нас е лъжец.

      – Защо? – Това започва да наподобява разговор и се ядосвам, че е така. Изобщо не искам да разговарям с този натрапник.

     – Защото – обяснява той и става от дивана, - няма как и двамата да смятаме, че другият не е на мястото си. Аз съм беден човек, с висше образование, без мечти, студен и зле възпитан. Ти какъв си?

     Добре, ще му кажа. Въпреки че не виждам смисъл.

     – Аз съм доста богат, връщам се от командировка отвъд океана, имам добър бизнес, играя на борсата, но не с мечти, а с облигации, не съм образован и... мисля, че и аз не съм възпитан особено добре, ако ме разбираш правилно.

     – Значи поне по едно нещо си приличаме. И какво сега? Искаш да си разменим местата, така ли?

     Тоя нещо взе да ме цака. Да не съм луд? Изобщо не искам да съм на негово място. Аз и апартамента скоро ще го продам, защото ще си купя къща, а тоя иска местата да си менкаме. За нищо на света!

     – Не, не искам това. Искам да се разкараш от апартамента ми, навляк такъв!

     – Това ли искаш, простако?

     - Да!

     Нека да ме нарича както си иска. Не ми дреме. Нещастен висшист смотан. А може и да е побъркан, те всички учени са малко ненормални, живеят тъжно и бледо като плъхове в клетка, иде ти да ги фраснеш по шията, защото такива чисто и просто обиждат живота. Сякаш го презират.

     Мина покрай мене като сянка, дори не отвори външната врата, премина през нея и изчезна, изпари се.

     Ама и те, призраците, напоследък станаха много нахални. Врат се по къщите на хората, в тоалетните им влизат, да не ви казвам какви ги вършат. Нямам нищо против тях по принцип, ама и те трябва да се съобразяват, не виждат ли, че ние, живите, имаме повече грижи и задължения от тях. „Аз съм зле възпитан.” Всички призраци са такива.

     От пътя ли, от разговора ли, но изведнъж се почувствах уморен. Седнах на фотьойла, изпънах нозете. Поне малко да дремна. По едно време жена ми влиза:

     – Вечерята е готова. Пак е фасул, нямаме пари за друго.

     Чакай, чакай... Аз не съм женен. Какъв фасул?

     Станах, за да изгоня и този призрак, когато изведнъж, точно когато зинах широко, за да изрека най-обидните думи, се видях в огледалото на холната гарнитура. Ошмулен от живота, съсипан човек с торби под очите и кръпки на домашния панталон: такъв се видях. Тъжна картинка. Че и прегърбен отгоре на всичкото, с тесни отпуснати рамене на шивач в пенсия. Опипах се. И огледалото ме отрази опипан. Изплезих се. Огледалото – също. Ясно, значи все пак това съм аз, този с обложения език. Очевидно.

     – Ще вечеряме, каквото има – рекох и се запътих към кухнята.

     Май наистина си бяхме разменили местата с призрака. Или пък просто ние с него бяхме не там, където са местата ни, бяхме сбъркали билетите си за живота, аз бях взел билет за неговия живот, той – за моя. Знам ли.