На двайсет и осми декември в осем вечерта по булеварда имаше малко хора, автомобилите също бяха оредели. Автобусите се движеха по график. Погледна в електронния показалец на спирката – остават му десет минути и номер 76 ще пристигне. Той имаше нужда от този номер, за да се прибере вкъщи.
Десет минути са много за цигара и малко за разходка.
Слезе в подлеза. Беше чист, занемарен и интересен подлез, различен от това, което си спомняше. Надписите и рисунките върху стените не значеха нищо, но бяха убедителни, щедри, шармантни и безизразни. Книжарницата още работеше. Новата книга на Дан Браун стоеше на витрината. Вътре имаше хубаво момиче с къса коса. Престори се, че разглежда книгата, докато изучаваше формите на красавицата в помещението. Вероятно проучването му бе твърде натрапчиво, защото тя се извърна и го погледна.
Влезе в книжарницата. Трябваше да обяви някак, че е напълно доброжелателен. В същото време момичето го избута с грубото презрение на младостта си и хукна навън. Той я проследи, но за кратко. Това не беше момиче.
Погледна часовника. Има време. Продължи. Тук е баничарницата, тя не работи по това време. А отсреща продаваха обувки. И сега продават обувки. Виж ти. Някои неща не се променят. Затвори за миг очи и си спомни:
– Вземи за приятелката си! – почти крещеше продавачката преди двайсет години. – Ще я зарадваш. Тя ще забременее скоро! Ботите са нови!
Момичето беше приятелката му, често минаваха оттук. Не успя да забременее. Или не пожела. Ботите бяха хубави, обаче не бяха по джоба му. А и никой не забременява чрез боти. Или заради тях.
Отвори очи.
Стигна до края на подлеза и се качи по стълбите. Озова се на другия край на шосето. Вече е късно за номер 76. Нищо, ще се върне обратно и ще изчака автобуса отново. Минава рядко, но редовно. Големият супермаркет беше превърнат в офис на банка. Когато беше магазин, го бяха видели в него някакви роднини и бяха съобщили на майка му:
– Те двамата пазаруват заедно! Момичето е хубаво. Значи нещата са вече готови. Семейство ще са! Как иначе?
Мина такси и нарочно нагази локвата, за да изкаля панталона му. Голяма работа. Тъкмо повод да си спомни друго нещо.
– Имаш ли огънче? – стресна го ядовит глас на младеж.
Ококори се като от сън. Видя острие на нож в ръката на този насреща; той не държеше цигара.
Веднага схвана:
– Искаш да те светна ли? – отвърна и го удари с юмрук по челото.
Младежът падна, но ловко се изправи. Насочи ножа срещу него.
– Падна ли ми, старче? От десет години те следя!
Той се огледа. Нямаше хора наблизо. Значи този го е дебнел.
Сбиха се. Успя да прекърши ръката му и да избие ножа, той падна на плочките. Младежът се изви настрани, но се претърколи и отново го взе. Скочи срещу него и го поряза по рамото. Болката беше поносима и затова успя да стовари ръката си върху окото му, после с другата фрасна брадата.
– Объркал си се! – изръмжа възрастният мъж. – Но ще те науча!
Ножът пак изпадна от ръцете на младежа. Този път първи го сграбчи нападнатият. Взе го и усети слабост в рамото. Видя, че една ужасена жена говореше трескаво по мобилния телефон отвъд булеварда и ги сочеше. На спирката на 76.
– Давай! – изкрещя този, който искаше огънче.
Ножът висеше във въздуха. Трябваше само замах. Този отдолу гледаше глупаво и сякаш с надежда.
– Какво да ти давам? – попита го и отпусна ръката си. – Ти си хлапе. Ето ти играчката.
Подхвърли му ножа.
Оня остана като зашеметен. Взе оръжието и щракна, прибра острието.
– Да не би да съм те объркал с някого? – просъска.
– Не, не си. Аз съм.
– Този, който преди...
Аптеката работеше.
Възрастният се превърза. Седяха в кафене, което преди години имаше друго име. Сервитьорката мина покрай тях два пъти, но не поръчваха.
– Аз я обичах – рече единият.
– И аз.
– Това беше преди десет години.
– Аз я обичах преди двайсет.
– Двайсет! Значи наистина съм те объркал.
– Не. Не си ме сбъркал. Освен ако е имало и друг. Знам ли. Ужасно я ревнувах.
Ставаше все по-зловещо наоколо. Колите минаваха рядко, хора почти нямаше. Времето между Коледа и Нова година изпразва града като партенка от въшки. Не беше студено. Един полицейски опел мина покрай заведението, поспря и бавно се отдалечи.
– Тогава трябва да продължим да се бием. – Младият нямаше търпение да покаже превъзходството си. И ножът беше у него.
– Печелиш служебно – удари го леко противникът му по носа. – Честито!
– Майната ти.
В кафенето дойдоха момичета. Седнаха на масата им. Започнаха да говорят нещо и да ги милват. Поръчаха бутилка.
– За мен ще е русата! – изви след половин час пиянският си глас младежът. – Ти ще сучеш мургавата!
– Добре – съгласи се охотно възрастният. – И тя беше мургава...
Това подейства като пружина на другия. Скочи. Ножът му щракна. Момичетата изкрещяха.
– Не беше мургава! Само кожата ѝ беше...
– Хубава. Тъмна. Да. Имаше невероятна кожа! – Възрастният държеше с едната ръка ножа на съперника си, насочен срещу него, а с другата стискаше лицето му.
Можеше спокойно да бръкне в очите му, за да не я види той никога повече.
Но си представи... Спомни си коприната на тази кожа. Тъмна и предизвикателна като погледа насреща. И ръката му се отпусна.
Стояха така известно време. После се разтърваха. Отдалечиха се един от друг и не се поглеждаха.
Спряха новогодишните песни и в заведението зазвуча Вивалди.
Старият спомена:
– И тази невероятна бенка. Точно под зърното на лявата гърда...
Младежът разтри гушата си:
– Значи няма грешка. Тя е. А ти си мръсникът, когото мразя.
Имаше по-пияни от тях и никой не им обръщаше внимание. Момичетата се разотидоха по другите маси.
След Вивалди пуснаха Клайдерман.
Двамата седнаха и си наляха.
– Ти какво правиш тук? – попита след малко единият.
– Връщам се от работа. А ти?
– И аз се връщам. Наградиха ме по някакъв повод. Не пожелах да остана до края. Когато човек започне да стерее, го награждават, че е жив.
На стената имаше голям телевизор. Загледаха момичетата на екрана, бяха полуголи, преди Нова година презентираха модата на бикините за следващото лято.
Помълчаха няколко минути.
– Аз съм те виждал с нея. Не може да съм сбъркал. – Младежът беше съвсем миролюбив вече.
– Не си сбъркал. Тя живееше тук, на първия етаж, в отсрещната кооперация.
– За нея ли си дошъл?
– Не.
– И аз само наминавам. Тя отдавна не живее тук.
– А къде живее? Знаеш ли къде е?
– В спомените ни, къде другаде? Нали затова сме тук.
Успокоиха се, престанаха да разговарят. Момичетата се върнаха при тях.
© Владимир Георгиев Все права защищены