И ти, и аз, и всеки един човек си има сродна душа. Те са две в целият свят. Нито повече, нито по-малко. Допълват се и дават другата половина от живота на даден човек. Събуждаме се и заспиваме с мисълта за някого. Несъзнателно една тънка нишка изплетена от обич и красиви чувства държи сетивата ни отворени за онова, което хората наричат любов.
Сродните души са като деня и нощта, като слънцето и луната, като пролетта и лятото. Знаят, че не мога един без друг. Но почти никога не са един до друг. Единият раздава светлина, а другият му отвръща с топлина. И дори да ги дели голямо разстояние, те се чувстват толкова близо, сякаш са заедно. Красиво и топло е, но понякога това усещане носи и болка. Боли защото е трудно да бъдеш със сродната си душа толкова, колкото искаш. И се примиряваш. И ти стига само това, че някой, когото си обикнал, си мисли за теб. И няколко думи, изречени за секунди, могат да те направят щастлив с дни напред.
При сродните души не важи правилото, че противоположностите се привличат. Един път намерили се, те се възхищават и чудят, как може да мислят толкова еднакво. Да ги вълнуват едни и същи неща. Да се разбират само с една дума. И когато си отворят устата да кажат нещо, вече другият да го е изговорил. Може да не си го виждал с месеци, но да имаш чувството, че преди малко сте станали от масата, на която сте изпитали удоволствие докато сте пили кафе. При сродните души няма значение дали жената е с идеални мерки, гримирана и с уникални дрехи. Нито дали мъжът е мускулест, богат и с престижна професия. Тук всичко, което е преходно и материално отпада. Не важи. Няма значение. И когато някой те пита, защото толкова много харесваш този човек, ти не можеш да му отговориш. Питаш се дори самият ти, но отговор няма. И в същото време несъзнателно постоянно си мислиш за него.
Понякога всичко това ти носи тъга. Искаш да се отдръпнеш и да заживееш нормален живот. Да бъдеш като другите, Да си имаш някой до теб, отговорен и сигурен, макар и да не го обичаш. Доверие и спокойствие. И така да продължиш напред в живота. Да не страдаш от това, че не са се сетили за теб днес или пък си допуснал ревност. И всичко това обърква ежедневието ти. И вместо да си жизнен и лъчезарен, усмивката ти е някак пречупена през тъгата. Но няма как да избягаш от сродната си душа. Ден, два, месец, може изобщо да не си кажете дума. Да се скриете един от друг. Но всеки си мисли за онзи човек, който го допълва. Чувстваш се по-стабилен и усещаш опората му във всеки миг. Когато постигнеш нещо, за което си мечтал, ти се иска и сродната ти душа да го разбере и да се зарадва с теб. И когато го направи си истински щастлив. Не те интересува нищо друго.
Продължаваш да вървиш напред. И преди да предприемеш нещо, първо се замисляш, дали този, за когото си мислиш би го одобрил? Как ще реагира, ще му хареса ли? Дали ще се зарадва? И чак тогава започваш да действаш. Работиш, твориш, създаваш нещо, което не си правил досега. С една единствена мисъл, за своята сродна душа.
Те никога няма да са заедно. Живеят на разстояние един от друг. Като деня и нощта. Като слънцето и луната. Вървят по един и същи път. Носят си светлина и топлина.
Това са сродните души.
Явор Перфанов
27.03.2020 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены