/ криминална история без фантастика от чичо Пешо/

Нямах време през деня, но привечер, все пак, минах покрай чичо Пешо. Едно – да видя как е, друго – интересно ми беше с него. Понякога такива истории разказваше…

Заварих го пред телевизора. Някаква руска станция беше пуснала стар филм. Чичо Пешо седеше изправен пред еекрана – трудно виждаше, та почти беше забил нос в него и от време на време се изсмиваше…

Махна ми с ръка да мълча. Седнах и също се загледах. Не беше лош филмът. Извадих телефона, проверих заглавието му. „Старци-разбойници“. Комедия. То си личеше. При това за милицията едно време…

Свърши, все пак. Обещах си мислено, че ще го потърся – заинтригува ме.

А чичо Пешо рече:

- И аз имах веднъж работа с едни старци-разбойници. Хем беше наскоро…

Зарадвах се. Това беше знак, че ще има разказ. От неговите – винаги по-особени…

- Беше тъкмо в кипежа на мръсната пяна, назоваван „преход“. Преход на алчните мутри към властта и парите. Един ден ме вдигнаха спешно с дежурната група. Обир. Обир на големия бижутериен магазин в сами центъра на града.

Всички го знаехме. Официално беше собственост на един арменец, ама се говореше, че зад него стоят някои от местните управляващи. Основен инвеститор – знаменитият тогава Грозев.

Магазинът заемаше площта на бившата закусвалня, имаше голяма стъклена врата, пред която вечер спускаха решетки, а пред тях желязна ролетка, както викаха от едно време на металните плоскости, стигащи до земята и заключвани там за специални бетонирани релси.

Вътре магазинът беше разделен на две. Предната част беше за простолюдието – витрини с подобия на халки, пръстенчета, обеци, всякакви украшения за женското тщестлавие и измама.

Вляво имаше решетка с малка, здрава врата. Зад нея – две специални каси, както и витрина с бронирано стъкло.

А в ъгъла – малка вратичка към тесен коридор, който стигаше до още по-здрава врата, излизаща във вътрешния двор.

Нямах представа защо беше този вход – доста рисково начинание, въпреки укрепената врата и винаги спуснатите три резета, вертикални, излизащи от плочата горе и впиващи се в пода.

Тримата бандити нахлули през основния вход. Било един часа по обяд. Градът по това време тъкмо потъваше в следобедната работа – заситените стомаси зовяха към сън, главите симулираха вертикалност, мозъците сънуваха, а отворените очи създаваха илюзия за дейност.

В центъра, както и по околните улици, по това време тежи спокойствие. Затова и никой не обърнал внимание на спрялата пред сградата лека кола, от която слезли трима души. Времето беше есенно топло, но тримата били увити с шалове до очите, нахлупили скиорски шапки, навлекли гащеризони като елтехници.

И бързо нахълтали в магазина.

Все още имаше изостанали от времето хора, които не се затваряха зад прозорците с решетки, а мислеха и за другите. Подобно семейство живееше от другата страна на улицата. Забелязали странната сцена и веднага позвънили на полицията.

Която пристигнала с нормалното закъснение и формално безразличие.

Там бях и аз. Вратата на магазина беше оставена отворена, вътрешната, обаче – заключена. Бандитите напълнили две рекламни пластмасови торби със златни, според тях, предмети. И изчезнали през задния вход.

Което веднага ми подсказа, че познават отлично магазина. Или имат верен помощник.

Само че нападнатите бяха двама – арменецът и една възрастна, самотна жена, която по обяд минавала с мокрия парцал по плочките вътре.

И двамата вързани, със запушени уста.

Арменецът се огледа и първото, което каза, беше: „Балами!“. Обясни ми че грабителите са взели елементарни украшения, без особена стойност.

Но ми каза и още нещо важно: „Старци бяха! Маскирани, с ръкавици, обаче забелязах ръцете им. Набръчкани, с побелели косми. Старци!“…

Ха сега, де?!

Старци…

Звъннах на колегата от моя кабинет, когото шефът вече ми беше определил за помощник. И той тръгна по „контингента“ – бивши осъдени, вече на свобода, които би могло да са участници в обира.

Аз изчаках трасолога – нищо особено, никакви отпечатъци, водачът на кучето взигна рамене – следите се губеха в дворчето, явно от там кола е взела излезлите, старицата само мънкаше и нищо не й се разбираше…

Изобщо – банално начало на банално престъпление. Нещо като тренировка – през следващите години подобни обири така зачестиха, че беше скучно дори да ги обсъжда човек…

А на другия ден дежурният телефон звъннал и мъжки глас казал: „ Проверете Светлин Марин – има връзка с обира“…

Светлин Марин, според ималите работа с него колеги, беше леке. Меко казано. Двайсет и няколко годишен, опитващ се да стане мутра, но толкова некадърен, че даже мутрите го отбягваха – да не се заразят.

Обаче – с огромно самочувствие. Което прояви при задържането – заплахи, дързък опит да избяга…

С две думи – укротиха го в ареста. И при претърсването откриха в джоба на якето му почти златна гривна от описа на ограбеното…

Светлин, разбира се, веднага се разпя. Според него, купил гривната от някакъв клошар. Оня му поискал малко пари, но тарикатчето решило и тях да си спести – взел гривната, заплашил стареца и оня офейкал…

Отначало помислих, че тоя нещастник отново се мъчи елементарно да се измъкне с лъжа. После се сетих за ръцете на грабителите и почнах да се замислям…

Минаха три дни. И тогава ме извика шефът. В кабинета му имаше още няколко колеги, включително и двама от специалните служби.

Връчиха ни заповед за арест и постановление за обиск на самия Галин Грозев!

В него момент беше може би най-богатия и влиятелен гражданин. Неприкосновен!

Но – със заповед за арест. Нещо явно беше станало. Обаче, никой не ни обясняваше, разбира се. А и ние не питахме. Имаше заповед и постановление – трябваше да изпълняваме.

Много време по-късно разбрах от уволнения вече началник каква сложна игра се е провела по местните върхове. Че чак и с намеса от столицата…

Резултатът – Грозев трябвало да бъде дискредитиран. Излишен бил вече. И анонимното писмо, на което се базираха нарежданията, дошло просто дюшеш…

Понеже бях старши на групата – по-скоро най-стар – аз позвъних на входа на дома му. Висока ограда, цветна градина отпред, две гаражни порти, пътека към дома. И двама охранители в кола отпред, които набързо бяха прибрани. За „неправилно паркиране“.

След няколкоминутно забавяне и второ звънене, самият Грозев дойде до вратата. Погледна с презрение картата ми, изсъска: „Търси си работа!“, смаян рухна на колене, съборен от прескочилите оградата млади колеги. Поднесох под носа му заповедите, той ги сграбчи и накъса. Което му донесе две резки болко в бъбреците и разбирането, че нещо май с невидимата му власт е свършено…

Почти го внесохме в къщата. Обискът започна. Аз седях до голямата маса в хола и разглеждах баровската обстановка. Изведнъж погледът ми спря на леко опърпана ученическа чанта, закачена над стационарния телефон. Но Грозев нямаше деца? Тогава?

Отворихме я. Пари, пари, пари… Левове, долари, британски лири… Започнахме описа, но се наложи да прекъсна. Извикаха ме претърсващите спалнята. В гардероба, сред фините костюми, висеше селска антерийка. Леко прокъсана, доста мазна, с чернилка по яката.

И в джобовете й – златни предмети от обира.

Грозев усети какво става и се развика: „Това не е мое! Ония бандити са го подхвърлили!“…

А после и той се разпя.

Говореше за далавери, за връзки с важни нашенци и още по-важни софиянци, но най-вече за обирджиите, дето му подхвърлили златото…

Според него, предния ден бил нападнат изненадващо в дома си. Охраната отпред даже не забелязала кога и как са влезли някакви. Точно така ги нарече – „някакви“. В гащеризони, шалове до очите, скиорски шапки, ръкавици.

Взели чантата с парите, преброили ги, оставили му половината и заминали. При броенето единият отишъл някъде с раница в ръка, а после Грозев не видял пълна ли я върнал или не…

Според него, това било провокация. Знаел, естествено, за обира на златаря, но как си представяме, че човек като него ще краде така… И то от себе си и компаньоните…

Едва не добави – ми, то си има други начини за грабеж.

Доказано беше обвинен в присвояването на средствата от фондацията му „Вечен българин“, занимаваща се със създаването и развитието на домове за стари хора.

Доказано беше участието му в обира на златарския магазин – в лабораторията откриха отпчатъците му върху един пръстен и една диадема от там.

Доказани бяха далавери с общински фирми, както и опити за измама на банки…

С две думи – Грозев замина за съда. Но не стигна там. Изчезна.

Е, не е могъл да се скрие далеч. След десетина години откриха скелета му в мазето на отдавна забравена вила край далечно село. Която се оказа, че – поне по документи – е била негова.

Специалистите не можаха да кажат от какво е умрял. Но беше той – счупената на две места лява ръка не се среща често.

Аз вече бях извън системата. И никой за нищо не ме търсеше. Не приказвах, мълчах си, не създавах проблеми на хората… И на себе си…

Какво мисля? Ами на Грозев хич, ама хич не му трябваше да обира магазина. Още повече – зная го със сигурност, магазинът беше негов. Зная – без доказателства, само случайно чух това в градската баня, когато наоколо беше пълно с пара, а очите ми замазани със сапун…

С разследването се занимаваха вече други. И никой не ме питаше какво мисля за това или онова…

Не ме питаха и за катастрофата на Сашо Минчев, управителят на старческия дом. Една заран намериха колата му забита в крайпътно дърво. Трябваше да режат главата му, омотана от тенеке, за да го извадят.

Вече го очаквах. Минчев беше верен слуга на Грозев. А две седмици преди обира на магазина наказал един от старците в дома – някой си Тихо Марин, с три дни арест заради протест. Старецът негодувал – дал си къщата, пенсията му влизала във фонда на дома, а го хранели, меко казано, с помия. И Грозев наредил – в ареста.

Имаха арест там. Видях го, когато ходих да обискираме заради Грозев, фактическия собственик. Арестът беше в малка сграда до големия дом. Мазе. Хладилник, направо. На втория ден намерили бай Тихо озъбен от студа.

А после се развихриха събитията…

Градът не е голям. Познавах доста от вече излишните хора, захвърлени в дома. Единият беше бивш колега – умен, наблюдателен, майстор на комбинациите. Колко пъти е карал хитри и ловки престъпници да си признават греховете…

По една случайност – приятел с бай Тихо от ученическите години. При това често открито негодувал срещу заварения му син Светлин. А имаше защо. Бай Тихо се оженил за вдовицата, осиновил момчето, издържал го като студент… И бил наказан за добротата си..

Да, Светлин е бил прав – непознат клошар му продал златото. Колко му е един старец да се облече в парцаляци…

И нападението над Грозев е извършено от старци. Не искали да си цапат ръцете. Просто му подхвърлили плячката. Виж, как го излъгали, та пипнал златото – не зная…

 Но се сещам как са излезли от магазина. Пак колегата. Опитен, хитър, с много познанства. Между тях – Мара Бялата. Едно време завъртяла се в разни компании, после с негова помощ измъкнала се, омъжила се, намерила си работа като чистачка във фирмата на арменеца…

Виж, за управителя… Не ми се иска да съм прав, но… Лекарите установили, че е имал в кръвта си морфин. Кой в наше време ползва остарелия наркотик? Кой? Освен, ако някой насила му забие иглата, остави го да се отнесе и сетне забия колата в крайпътно дърво…

Както и смъртта на Грозев. Укриващ се, но нямащ представа, че не само полицията го търси. Как е умрял?

Не знам…

Често ми се иска да не съм прав…

Защото правдата е сложно нещо, твърде сложно за крехкия човешки морал. Трима убити – Светлин после го заклаха в затвора по-големи тарикати… Скъпа цена за отърваване от бандити. При това – срещу един свестен човек, истински човек. Бай Тихо…

А вместо тримата изплуваха от мътилката други – тридесет и трима подобни, че и по-лоши…

Старци – разбойници, викаш…

/Аз мълчах/

Старци от едно време. От изчезващите поколения-