Няма утре...

     Седяха на брега на реката. Една жаба се беше втренчила в тях сред тръстиките.

Момиченцето хвърли камък и животното потъна към дъното.

Старецът се удари по шията.

- Гадни комари. Тебе хапят ли те, Красавицата ми?

- Не, дядо, защото ме обичат.

- Те и мен ме обичат, ама да ме ядат.

Пеперудка кръжеше над повърхността на водата.

- Дядо...?

- Кажи, детето ми.

- Пеперудите умират ли?

- Да, Стела.

Детето стана и отиде до върбата.

- А дърветата и те ли умират?

- И те, мъничето ми, но много по-бавно, защото ги хранят корените.

Момиченцето прегърна дървото и се заслуша, какво говорят корените на листата.

- А реката умира ли?

- И тя умира, но още по-бавно. Връща се пак в земята, откъдето се е родила.

- Ааа, звездите...?

- За тях само съм чувал, че умират, но са много далече и не съм сигурен.

- Аз ще умра ли?

- Защо ме разпитваш сега, тия глупости?! Всички умираме някога.

- И ти ли?

- И аз разбира се.

Тя прегърна дървото и се разплака.

- Сега пък, какво ти стана?!

Обърна се към него и ридаейки, започна да се удря с малкото си юмруче по гърдите.

- Не искам да умираш... Разбираш ли!!! Аз те обичам!

Старецът стана. Хвана я за ръка и я погали по главата.

- Щом ще плачеш, ще те върна в вкъщи при мама и тате.

Те тръгнаха един до друг по пясъчната пътека, всеки замислен за своето утре.

... А реката, бавно се носеше със своето днес.

Полет

- Гледай напред, детенце... Не в краката!

- Ами, кой да ми гледа в краката?

- Никой... Мести ги все едно, че бягаш, а гледай напред.

- Ти... Държиш ли мее ?!

- Държа те... И спри да кривиш това кормило!

- Не го кривя аз... То само се криви...

Той тичаше полуприведен зад колелото, хванал седалката. Косите на детенцето бяха развети и се оглеждаше навсякъде, докато въртеше педалите.

Накрая пусна колелото и тя покара десетина метра, после извика:

- Ти не ме държииш...

Колелото рязко кривна и момиченцето падна на тревата. Стоеше с източени напред устни, чудейки се, дали да заплаче.

- Няма нищо, моето момиче. Ставай! Пак ще се опиташ.

- Ти... Ти ме излъга... и не ме държиш! Няма да карам повече...

Тоя път наистина се разплака и започна да си търка очите.

- Е, затуй ли ти купих розовото колеленце с панделки, за да плачеш?

Вдигна я и изтупа поличката ѝ. След това я целуна по главата. Тя го прегърна за крака и спря да плаче.

- Давай, качвай се, защото смелите принцеси не плачат.

- Добре... Но ще ме държиш, докато ти кажа!

- Хубаво, Ваше Величество. Качвай се сега.

Детето се качи и този път много по-уверено го подкара.

Мъжът разпъхтян тичаше след нея.

- Сега... Пускай... Пускаай...

И тя полетя напред с развети коси.

Колелото сякаш се понесе нагоре... Нагоре към синьото небе... Към белите облачета.

Това бе първият и самостоятелен полет в живота.

Полет, който никога нямаше да забрави...

Последната приказка

Беше легнал до нея и я галеше по рошавата главичка, а тя стискайки куклата си еднорог, го гледаше в очите.

- Нали обеща, че ако легна до теб, ще спинкаш!

- Да, ама... ама, трябва и приказка да ми разкажеш.

- Не е хубаво малките деца да искат много. Каза да легна... Добре! Сега приказка, а ти въобще не си готова за сън.

- Да... и да е за принцове и принцеси и... Феи... и дракони... и еднорози... и ти да си в приказката.

- Ооо, то стана цял роман да ти разкажа, а ти, кога ще спиш?!

Тя му се усмихна и го погали по ръката.

- Когато го разкажеш.

- Добрее... В ония далечни, далечни години, когато бях млад и пращях от сили. Един ден реших да отида в царството на Езерната фея. Изведох белия си кон и препуснах натам...

- Конят, еднорог ли беше?

- Аааа, така няма да стане! Затваряш очи и не питаш! Само слушаш и така, като заспиш ще сънуваш приказката.

- Добре.

- Та препуснах аз натам и по пътя срещнах...

Усещаше, как бетонна плоча е легнала на гърдите му, но продължи да разказва.

Болката ставаше все по силна и едвам си поемаше въздух. Видя, как клепачите и спряха да трепкат и той притисна с ръка гърдите си. Тихо изпъшка и се отпусна до нея.

А тя, вече беше в съня си, където заедно препускаха към далечните царства.

А той, пое по дългия път в небето, където го чакаше Бог.

Пеперудата

  Беше юли.Горещ летен ден.Полето със зреещата пшеницата изглеждаше, като златен океан, в които имаше зелено островче от един стар орех.Към него, водеше тънка отъпкана пътека сред житата.

Старецът стоеше под сянката на ореха и бършеше потта си. Малката Асол тичаше след една пеперуда и постоянно викаше към дядото.

- Дядо, дядо-о! Ела да я видиш, колко е красива…Ама много красива е! Ела де-е-е!

-Видях я бе, ангелче…Откъде събираш, тия сили да тичаш в жегата?

- Искам, да си я хвана.Ама тя не дава.

- Асол, остави животинката да си лети на свобода.Виж, колко хубаво прелита на цветята.

- Ама, тя е толкова хубава, че трябва да е моя, и да си я занеса в къщи.

- Детенце, детенце не всичко, което е красиво, трябва да си го затворим в къщи.Навънка свободно е по-красиво, отколкото затворено в дома.

-Ама-а, аз искам да си я гледам по цял ден!

- Ами погледай я сега дълго и я сложи в главичката си, там тя ще остане, а истинската пеперуда ще си хвърчи свободна навън.

 Момиченцето, започна да хленчи:

- Аз пък си я искам в къщи… Ела да я хванеш!

Стареца изпъшка, взе сламената шапка до себе си и стана.

Пеперудката, уморена и тя от жегата, кацна на една метличина. Мъжът я захлупи с шапката и много внимателно я извади.

- Ето ти я. Но внимавай, като я държиш!

Детето,разтвори шепички и я хвана.Започна да наднича през малка дупчица,между пръстите си.

- Ама дядо, тя що не се движи?

- Не знам, мойто момиче. Сега нали си я погледа, вземи и я пусни.

Детето бавно разтвори шепи.Пеперудата стоеше неподвижна,а бляскавата и украса, беше полепнала по потните длани на момичето.

- Дядо, тя е умряла… И не е вече красива! – детето заплака.

- Нали ти казах момиченцето ми, всичко е красиво щом е свободно.Иначе умира и вече не хубаво.

Детето обърна дланта си надолу и телцето на пеперудката, направи последния си полет, не толкова красив към земята.

                                   Край