„Има някъде тъмна стая, без нито една искра светлина да прониква в нея. Тук винаги е тежка нощ, черна и непрогледна, тежаща колкото може да бъде една цяла вечност.

         От мрака между стените ѝ подухва леден вятър, сковаващ всяка мисъл, промъкнала се с идващите, свела ги в преклонението на смъртния страх. Те усещат, че вече не са в съня, а тъмнината край тях е реалността - просторна като самото небе, невидимият ѝ хоризонт е безкраен, няма граници и никога не се разпалват залезите, както и не изгряват звезди.

         Няма луна, нито радост от пролет, нито песен на лято, никога не идва и меката като постеля шарена есен. Тук душите са затворени в мигът на дългата студена зима.”

         (Сън на спяща проекция)

         1.

         Слънцето пропадаше в кървавия въздух към горящия хоризонт, а морето търпеливо очакваше да го погълне.

         Есента бе изчистила лицето си за малко от сивотата на дъжда и денят завършваше безоблачен и в сравнително топла прегръдка.

         Грей гледаше залеза, погледът му пълзеше по спокойната морска повърхност, стигайки до онази нейна ивица, вече оцветена с отблясъците на потъващата в жарта ѝ звезда.

         Имаше нужда от тишината и усещането за безкрайност, за да помисли и да направи правилния избор. За това, дали има сили да напусне сам този свят, разбрал, че животът в него е усещане за състояние от времето, протекло по-кратко и от следобеден сън.

         ****

         Всичко започна просто така, без никакво предизвестие и предупреждение, както единствено може да бъде натресено с нахалството си от съдбата.

         Фил Грей се размотаваше из града като „търсач“ - не на съкровища, а на хора.

         Наемаха го, за да намери някой изчезнал, или който се правеше на изчезнал.

         За десетината години в този занаят бе търсел и от едните, и от другите. Често успяваше да открие търсения, понякога закъсняваше. Веднъж случаите биваха смешно забавни, друг път драматично трагични. „Търсача” не можеше да знае предварително какво го очаква, докато не влезеше в поредната студентска квартира, за да измъкне влюбена девойка от там, или не се спуснеше в мрака на подземния свят, за да спаси отчаян от живота младеж, продал се на душевното пропадане в него.

         Видял много, Грей вярваше, че всичко е възможно да се случи на човек под небето.

         „Животът е метаморфоза - заспиваш като зърно, а се събуждаш вече като узряла в полетата ръж!” – повтаряше си често, дремейки в офиса си на третия етаж на безличната търговска сграда, която го бе приютила, размишлявайки за някои страни от живота, които му правеха впечатление с това, че не са съвсем идеално слепени от своя създател.

         Точно това правеше и в онзи понеделник - дремеше на стола си, в очакване на клиенти в първия ден от последната седмица на ленивия есенен месец, преминал почти изцяло в мързелуване.

         Работа като цяло нямаше, ако не се сметне едно кратко издирване на длъжник на една застрахователна компания и онова комично преследване на закъснял с вноските си купувач на скъпа техника от местен магазин за електроуреди. Всички останали дни бяха преминали еднообразни и скучни, превъртайки се едва-едва, за да образуват седмиците на месеца.

         Сутрин валеше, по обед спираше и слънцето правеше опити да пробие стената от облаци, но като цяло си оставаше винаги сумрачно и сиво. Такива дни караха Фил Грей да се чувства като стар котарак, който иска единствено да дреме на прозореца и да брои капките, когато се пробуди за малко от величавото спокойствие на сънищата си.

         Стрелките на големия часовник в кабинета, който ползваше и за приемна, и за архив, вече показваха, че е почти обед, когато Грей отвори едното си око, после и другото, и отбеляза, че денят е преполовил. Имаше възможност да избира между това да слезе и да пообиколи из кварталните барове в търсене на някаква работа, или да подреме още един час и след това да слезе до ресторанта на първия етаж и да обядва.

         Решението дойде само точно в този момент.

         ****

         На вратата се почука леко. После още веднъж, но никой не я отвори.

         Грей се изправи, размърда схванатото си тяло, няколко часа бе прекарал в четене на ежедневниците и след това в бездействие на стола. Без да бърза, отиде да отвори.

         Имаше посетители.

         Възрастната двойка се казваше Сноу, Хенри и Луйза. Заявиха, че е изчезнал синът им. Търсеха детектив, който да прояви малко повече усърдие от полицията, ако разбира се не е много скъпо.

         Фил Грей ги увери, че скъпите хонорари за онези детективски агенции, които се помещават в луксозни офиси, а не като неговата скромна обител в забравения дори и от бога търговски комплекс.

         Бяха обикновени хорица, вече пенсионери. Мъжът е бил учител, а жената в повечето време домакиня, но по-късно спомена, че на младини е имала известен период от време, в който е работела към някакъв държавен проект, това ѝ осигурило скромна пенсия. Не уточни какъв проект, а и Грей не попита. Пресметна, че трябва да е било преди много години. Толкова много, че самият Бил Грей навярно все още не е бил дори роден.

         Оженили се късно, Луйза Сноу родила малко след четиридесетте, съвсем на края на възможностите ѝ да го направи. Синът им се казваше Пол Бенджамин Сноу, в момента на двадесет и две години, и студент по икономика в клон на някакъв малък университет в града.

         „Свито момче” – прецени Грей от снимките, които родителите бяха донесли.

         Това потвърдиха и те самите. Не ходил никъде, нямал и много приятели. Не обичал спорта, макар понякога да ходел на състезания по фехтовка, но единствено като зрител. Предимно си стоял у дома и четял.

         Бил затворен в себе си и рядко говорел, дори и с тях, като предимно се съгласявал с всичко казано. Предпочитал да е сам в стаята си. Не е работел никога за джобни, тримата живеели от пенсиите на родителите. Ученето му вървяло добре и съвсем скоро системата щяла да се сдобие с идеалния си сив и безличен чиновник, който да отдаде живота си за нея.

         Но преди три дни Пол изчезнал. Просто не се върнал както винаги след занятия, в последния ден на учебната седмица. Помислили, че може би е останал в библиотеката, и друг път се е случвало, макар и рядко, но след осем вечерта вече били сериозно притеснени.

         - Пол никога не е закъснявал. Никога! – заявиха двамата настоятелно, явно разказвали вече на някой тази подробност, която той не приел като важна.

         Неговият живот бил в стаята му, учейки или просто четейки романи. Ако отивал някъде, което правел рядко, като да разгледа изложба на минерали и камъни или на някое състезание по любимата му фехтовка, той винаги съобщавал предварително часа на връщането си.

         Двамата не спали цялата нощ, очаквали да се е случило най-лошото с наследника им. Хенри Сноу вдъхвал надежда в отчаяната си съпруга, надявайки се, че Пол просто е останал с някое момиче и предвид характера си, се срамувал да им се обади. Но и на сутринта не си дошъл, както очаквали родителите, които си обещали да му простят какъвто и да е грях.

         Нямало го и в късния следобед, това вече накарало бащата да отиде до полицейския участък. Служителят, който го приел, го успокоил, че в последните дни няма никакви тежки престъпления, нито намерени лица без самоличност. Но да, напоследък имало доста случаи на изчезнали младежи. Законът обаче не можел да направи нищо, те всички били пълнолетни и имали право да ходят където си искат, стига да не го престъпват. Все пак записал за всеки случай имената на тъжителя и на изчезналия му син. Ако имало нещо, щели да се обадят.

         „Но - казал полицаят, – тук Луйза Сноу скри лицето си в шепи, - при този начин на живот, който те описали, било съвсем нормално синът им да е избягал някъде и да започне отначало. Много по-свободно!”

         Грей изслуша с търпение и нужното внимание цялата история. Записваше си важните неща от нея и когато бащата го попита дали може да направи нещо за тях, той се съгласи да им отдели повече време и усилия от държавната институция.

         Подписаха договор по неговата най-ниска тарифа. Тези хора събудиха в него съчувствие и не искаше да ги ограбва излишно. Разпита ги още веднъж, вече по-професионално и събра нужната му за начало информация.

         Взе снимките и ги остави до своето копие на договора. След това им каза няколко вдъхващи надежда думи, като обеща да им се обажда при всяка намерена следа и ги изпрати чак до стълбището в коридора.

         2.

         Първата стъпка на „търсача“ винаги е към последното известно място, където е бил видян търсеният. В случая - учебното заведение на младежа, към него пое веднага, след като изпрати семейство Сноу.

         Грей го намери в едно от предградията. Помнеше, че тук някога имаше детска градина, но вече закрита от общината и сградата преобразувана в сегашното учреждение.

         Разговорите със съкурсниците на Пол Бенджамин потвърдиха, че в онзи ден е бил на лекции, макар и да е пропуснал последната, която била в два следобед.

         Било странно, споделиха те, защото Пол никога не отсъствал, затова и забелязали липсата му. Но в последния ден от седмицата малцина се замислили за повече от миг над това.

         Днес го коментирали пак, когато отново видели, че го няма на занятията. Предположили, че сигурно е болен, а нали нямал много близки отношения с тях, защо ли да се обажда на някой да ги предупреди.

         Грей благодари на младежите и реши да разпита преподавателите. Но едва тръгна и някакво момиче го настигна. Поиска да говорят насаме. Докато свиваха в едно пусто крило на дългия коридор със стаи, детективът прецени, че тя е женският вариант на търсения.

         Представи се като Сара, без фамилия. Не каза, че е била приятелка, но спомена, че с Пол се разбирали добре и често си говорели за прочетените книги. Понякога отивали заедно в библиотеката.

         - Но нищо повече! – нервно се огледа Сара и стисна за помощ кръстчето на гърдите си.

         После тихо прошепна:

         - Той получи съобщението.

         Грей кимна, просто я изчака да продължи, защото знаеше добре, че тя ще му сподели още нещо тайно.

         И Сара разказа шепнешком за слуха, който напоследък се носел сред младежките среди. За един номер, на който се обаждаш и получаваш тайно съобщение, след което биваш спасен от идващия край на света. Така се говорело между студентите, но никой не знаел истината, защото никой не е виждал после избраниците – те изчезвали завинаги.

         - Но той ми сподели какво е получил – прошепна девойката. – Написа ми го на лист, минути преди да изчезне.

         Тя му подаде сгънат лист, който Грей прочете и след това дълго, много дълго гледа Сара в очите и откри, че не лъжат. Дори в тях блесна желанието и тя да получи това тайнствено обаждане.

         На въпроса кой праща съобщението, Сара вдигна смутено рамене. Никой, просто те намират. Този път очите ѝ прикриха нещо. След това се извини, че едва ли е била полезна с нещо и побягна обратно към занятията си.

         ****

         „Търсача“ вече имаше следа и прецени, че най-добре да я последва.

         Изчака края на учебните часове, подкара бавно колата си след отделила се от ятото студенти Сара. Когато свитата девойка пресече булеварда и пое към градския парк, Грей я настигна, спря на пътя ѝ и даде знак на момичето да се приближи.

         Тя се подвоуми, но след това дойде до паркираната под сянката на дърветата кола. Грей излезе и поиска да му разкаже всичко, което знаеше. Не слуховете, а фактите. Иначе трябва да съобщи в полицията, че Сара има отношение в изчезването му, а тя също търси Пол. Могат да я извикат на разпит в управлението, дори ще дойдат да я вземат от дома ѝ с патрулната кола, подсказа ѝ той.

         - Това със сигурност няма да хареса на семейството ти – увери я и зачака.

         Двамата се загледаха в шумящата маса от листа над тях. Невидима ръка ги разбъркваше и огъваше клонките с глас, звучащ като шепот, редящ някакви тайнствени слова.

         Край тях минаха трима от „слепците” в снежно белите си роби. Вървяха бавно, без да бързат и без посока. Според тях светът не се делеше на четири, а на десетки пъти по четири страни, към които съзнанието им можеше свободно да ги поведе. Затова и се оставяха на вятъра да ги носи накъдето и да е.

         Фил Грей ги огледа – не бяха много по-възрастни от събеседничката му. Млади хора, които доброволно се бяха лишили от зрението си, за сметка на мисловното прозрение – така поне твърдяха самите те.

         - Очите – разказваха „слепците”, - изкривяват реалността. Чрез тях в сърцата се натрупва алчност и лицемерие,  а душата остава обвита в мрак и самота. Затова и те не са ни нужни, за да видим истинското в живота край нас. Хората виждат и разбират живота предимно в сиво, заради измамната материалност, която им се налага чрез зрението – говореха избралите да „прогледнат” истински. - Затова и нямаме нужда от очи, за да се съзрат и разпознаят чистите страни в многоцветните нива на живота, който обитаваме.

         Грей и сега видя, че те наистина следват пътя си без затруднение, според тях истинското им вътрешно око им го посочва безпогрешно.

         Сара също проследи преминаващите, после кимна нервно и заговори, като не спираше да поглежда нагоре, все едно очакваше някой да изскочи от листата и да я прекъсне.

         3.

         Мястото се къпеше от светлини. Докато Фил Грей стигне до тук се стъмни. Но той не искаше да чака до следващия ден. Заради опита, който имаше в практиката си и заради онова, което можеше да се случи дотогава.

         И заради възможността, която вече е могла да се случи.

         Затова Грей не искаше да закъснява.

         Посоченият адрес се оказа точен. Отстрани на осветената фасада имаше мръсно стълбище, което водеше в подземията под бардака. Тъмнината по стълбището спираше всеки фотон от светлина, превръщайки го в непрогледен тунел от неизвестност.

         Точно както го описа Сара:

          - Отвъд нашето време.

         Грей изсумтя и внимателно се спусна, опипвайки с крак всяко стъпало. Не искаше да се пребие в слепешко неведение, но нямаше и време за губене. Бяха изминали няколко дни, в които на Пол Бенджамин Сноу можеше да се е случило какво ли не. Затова и бързаше да го извади от ръцете на похитителите му.

         ****

         Цялата история му прозвуча доста познато.

         Тайно общество, което проповядва идващия край на света. Твърдели, че всички тези събития от последните години, дори и доброволното ослепяване на някои от хората, били знаците за мигът, в който светът, или поне онова, което сега се нарича с името „свят”, ще изчезне в отворила се дупка на времето, разтваряйки се в нея физически и съвсем заслужено, заради всички прегрешения на човешкия вид, който преди хилядолетия получил дара на разума и властта над планетата, а го използвал единствено за самоубийствено разрушение към природа и към себеподобните си.

         - Затова силата, която е дарила човек, сега щяла да поправи грешката и да изчисти Земята от мръсотията. Времето ще се обърне и ще започне отначало, навярно за да се даде възможност на някой друг вид, както се е случило преди милион години, откривайки пред една малка биологична единици безкрайните възможности на далечните хоризонти – разказа му съкурсничката на изчезналия.

         А и съобщението, което прочете в началото на листа, беше вече нещо чувано:

         „Този свят не е реален, той е проекция, която се излъчва директно в мислите ни, за да ги заблуждава, че сме живи тук и сега. В него няма отделни личности, а само идеята за такива, която съдържа всички и всичко в един единствен надарен с енергия импулс.”

         Това Грей прие като неща, с които обикновено пълнят младите съзнания на подрастващите и ненамерилите мястото си под небето хора. Отдавна се тръбяха хипотезите за висш разум, помогнал на човека да започне да мисли и да го изведе от животинското стадо до сегашното му ниво на развитие. Също и за нива или измерения, който съзнанието обитава едновременно в няколко слоя.

         Имаше достатъчно вярващи, също и противници на подобни твърдения.

         Фил Грей не беше нито от едните, нито от другите, за него съществуваше само сега и тук, а останалото щом са преценили да бъде обвито в мистерия и неясности, не го интересуваше. Макар и да си задаваше сам на себе си въпроси относно несъвършенството на творението на битието, което понякога наистина му се струваше като неясен сън. Но както не можеш да накараш един сън да протича по твое желание, а само имаш усещането за това как се носиш из него, така и реалността няма как да се промени, колкото и да искаш да стане по твое желание.

         ****

         Сара му разказа за мястото, където прибирали онези, които, ако са достойни, могат да преминат прага и бъдат спасени от измамната реалност. Много от състудентите ѝ го знаели, но всички ги е било страх дори да се доближат. Било забранено на неповиканите и този път, странно или не, нахалните иначе младежи, се подчинявали, защото съзнанията им се страхували да дойдат сами.

         Дали душите ни ще бъдат заселени в друг свят или измерение, това тя не знаела с точност.

         - Просто те подлагат на проверка и преценят дали съзнанието ти наистина заслужава да бъде свободно. А после отпиваш от истината – така рече, - и ако съзнанието ти е истинско, преминаваш.

         Никой не беше чувал да е имало погрешна преценка за повиканите тук, затова и никой не се е връщал от там, за да разкаже какво точно се случва.

         - Също като смъртта – завърши историята Сара и след това помоли да я остави на мира, защото и тя се страхувала, макар и да очаквала един ден да я повикат, за да се събуди.

         И си отиде, поела същата посока, която бяха избрали и „слепците”

         ****

         Фил Грей и друг път бе имал работа с подмамващи с невероятните си истории хитреци, карайки жертвите си да приемат някакъв халюциогенен наркотик. Превръщаха ги в свои роби, давайки им усещания за нереални фантазии - един вид сигурни клиенти, на които осигуряваха нужните дози щастие, поне докато имат пари, за да ги заплащат.

         Пътувайки насам, се обади на семейство Сноу и провери как стоят нещата със сметките им. Пари не са липсвали, нито са теглени без тяхно знание. Синът им имал винаги дребна сума джобни, но не и нещо, с което би могъл да заплати цената на скъп илюзорен наркотик дълго време.

         Все пак, прецени Грей, той е само от три дни в плен. Сега ще го оставят хубаво да се напои съзнанието му с дрогата, за да повярва на каквато и да е небивалица, а след това ще започне и обичайното доене за пари.

         Дали не трябваше да се обади на полицията? Работата е повече за наркоотдела. Ами ако е само слух или студентски мит и нищо не намерят? Ще има да му трият сол на главата, а Грей искаше да има винаги добри отношения с тях. Често си помагаха, но полицаите държаха само на солидни доказателства при съдействие. Иначе ги разкатаваха по вестниците, че им се плаща от частния сектор и си го изкарваха на подвелото ги частно детективче, което изпадаше в немилост пред тях оттук нататък.

         Грей въздъхна и продължи да напредва бавно в мрака. Очакваше някаква опасност, но не долавяше все още нищо – нито шум, нито движение. Всички тези усещания липсваха от мига, щом докосна първото стъпало.

         Стълбището продължаваше безкрайно надолу, много повече, отколкото би трябвало да бъде, за да стигне избите под сградата.

         Мракът тежеше с плътността си – почувства „търсача” и осъзна как уличните звуци са заглъхнали, както и светлината наистина е изчезнала, когато я потърси зад себе си.

         Не носеше оръжие, не очакваше да му потрябва, за да открие един млад мъж, превивал се с години над книгите си, свит в малката си стая, за който предполагаше, че е кръшнал от праведния си път и просто е решил да прекара няколко нощи в прегръдките на греховността, за да се почувства по-жив.

         И точно в този миг пропадна. Не като да падне и удряне в повърхността под него, а просто под краката му изчезна всяка физическа опора.

         Пропадна чрез съзнанието си и тялото му загуби теглото си, откъснато като сноп от някакви сраснали с него корени, опънали болезнено мига на отскубването му от тях.

         Почувства се свободен от тежестта, която цял живот го е смазвала и някой, който някъде е бил Фил Грей, с невероятна лекота се понесе в тъмнината.

         4.

         Веднъж не бях ли вече тук? - си помисли Пчеларя, когато се озова на площада на принципно съвсем непознатото градче, в което влезе само преди минути.

         Старият му пикап спря пред един от десетината магазина на търговската улица и моторът с ръмжене заглъхна в облака прах, който гумите вдигнаха от настилката на пътя.

         Беше обедно време, поне според часовника, но денят мрачен и небето нагънато от тъмни облаци.

         Може да завали във всеки момент, но въздухът не носеше аромата на дъжда – подуши току що пристигналия търговец, когато излезе от раздрънканото си возило и се огледа.

         Имаше усещането, че не е от тук, не и от този свят. Сякаш идваше от другаде, но нямаше никаква представа откъде. Все пак сега се намираше в това градче, което му се струваше познато, значи мислите му идваха без никаква връзка, така че най-добре ще е да намери нещо познато, за което да се захванат и успокоят.

         Наоколо нямаше жива душа. Улови единствено присъствието на тихо и спокойно шумолене на вятъра между сухите листа на равномерно посадените дървета по улицата.

         Ако идваше за първи път, защо ли всичко му изглеждаше познато, сякаш вижда място, което вече е посещавал някога.

         Странно усещане, като това да видиш нечие лице, да го подминеш и после да се сетиш, че си го познавал.

         Някога, но кога? - запита се той и се почеса по тила, напъвайки се безуспешно да си спомни предишното си посещение.

         Погледът му блуждаеше напразно из витрините, из градинката насреща, докато най-накрая се спря на сградата на кметството и гранитната колона с името на градчето. Името го чуваше за първи път. А не би го забравил, ако е идвал или дори само да е минавал.

         „Колонията” - необичайно за име за град, но толкова много необичайни неща имаше по света, така че с едно в повече нямаше нищо да се промени - Пчеларя повдигна рамене и тръсна глава.

         Нямаше защо да се напъва толкова със спомените си. И без това на моменти толкова много от тях започнаха да избледняват - наближаваше петдесетата си годишнина и често се улавяше, че забравя за куп дребни факти от живота. Понякога и не чак толкова малки, но срещу възрастта си Пчеларя не можеше да направи нищо. Навярно с времето паметта му щеше да поддава все по-често, но той искаше единствено да може да се грижи все така за кошерите си, а останалите нужди просто да съпътстват ежедневието му.

         Взе от каросерията две касети с малките фирмени бурканчета, собствено производство мед, и се качи на платформата пред магазина. Беше хранителен и щеше да  остави меда за продан, а след седмица или две ще мине отново, за да прибере останалото или да достави нови бурканчета, зависи от търсенето в този странен град.

         Понякога медът се изкупуваше за часове, друг път собствениците на магазини му връщаха всичко и той винаги се чудеше как е възможно на едно място да го харесват, а на друго да не им се услажда. Но дългите години занимаване с медарството го бяха научили, че и пчелите не кацат на всичките цветя в полето. Имаше ги онези отровни цветове, които се хранеха с тях и може би е същото и при хората - срещат се и такива, които не обичаха най-сладкият продукт на природата

         Вратата на магазина застърга противно и леко заяде, и тъй като ръцете на Пчеларя бяха заети, се наложи да бутне по-силно вратата с крак, за да може да я отвори.

         Отвътре го лъхна смесен аромат на мухъл, стар прах и непроветрявано с месеци помещение.

         Беше тъмно и нямаше никой – абсолютно никой. Той се завъртя с касетките и сега по-ясно се усети, че и отвън нямаше никой. Съвсем никой!

         Градчето „Колонията” беше празно.

         Объркан, излезе и остави меда обратно в каросерията. Тръгна по уличката и се спря пред следващия магазин. Беше за дрехи и платове. Поне така пишеше над него. През витрината видя, че вътрешността е осветена, значи би трябвало да има някой, който да работи в момента. 

         След като преодоля още една заяла врата, Пчеларя откри, че слабата светлината идва от отраженията на големите огледала, поставени из целия магазин като свещи в някоя забравена от векове гробница.

         И тук нямаше никой, а въздухът беше със същата неприятна миризма на старо. На мострадорите имаше изложени комплекти от модна колекция в убити цветове. Ролкови стелажи предлагаха различни видове платове, като последните ролки бяха дори развити и краищата им се влачеха на пода, покрити от дебел пласт мръсотия.

         Пчеларя се присегна и пипна едно сако, кройката на което му се стори доста отминала като мода. Ръкавът се пропука и за секунда се накъса и разпиля на шуплести нишки. Това го накара бързо да напусне магазина, оставяйки вратата отворена.

         С въздишка на задоволство вятърът се промуши и влетя в затвореното от дълго време за него помещение.

         Що за място е това?! – чудеше се производителят на мед, докато правеше преглед на останалите магазинчета и видя едно и също през посивелите им витрини – бяха пълни единствено с призрачен полумрак и дебел слой прах.

         Стигна до кметството, но не посмя да влезе вътре, защото го обзе страх от неизвестността, която се криеше зад дебели вълма от мръсотия, полепени по дървения портал с ромбоидни едри шарки. Той беше полуотворен и мракът зад прага дебнеше жертвата си, която щеше да дойде сама.

         Изминал бе не повече от половин час, откакто пристигна в Колонията и все така не беше срещнал нито един негов обитател. Тази липса на живот уплаши още повече госта на градчето, а небето сгъсти с един по-тъмен тон облаците си и някъде иззад тях се разнесоха тежки тътени на приближаващата буря

         Най-добре е да се махам – реши Пчеларя. - Медът ми явно няма да е нужен, след като няма на кой да го предложа.

         Дърветата зашумоляха, размахвайки клоните си със сухи листа, които обаче не падаха, а все още се крепяха. Гласът им хрущеше неприятно и му се стори така, че сякаш вятъра хрупаше на залъци ронливото и изсъхнало време.

         А може би точно това става – си каза той, докато се връщаше към пикапа. - В това градче нещо се е случило, навярно преди много години, и миналото се е запазило отчасти в него, но само за да бъде разпиляно рано или късно от допира до жива материя.

         Както се случи преди малко в онзи магазин за дрехи – даде си пример изплашеният човек.

         На няколко крачки от колата усети преминаване покрай него. Съзнанието му прошепна, че е самото време. Но не го подминава, а се спира в тялото му.

         То се уви около му и го напраши. Пчеларя вдиша без да иска от прахта и се задави в суха кашлица. Посегна да отвори вратата на пикапа, но щом докосна дръжката, чу онзи познат му вече звук на скъсване на мъртва материя.

         Тънки ивици като паяжина напукаха боята по цялата каросерия и с поредния гръмотевичен тътен започна да се бели от ерозията, която я обзе за секунди.

         Още един-два мига и автомобилът се разпадна на ръждива купчина от старост.

         Пчеларя извика и отстъпи смаян.

         Съзнанието му разбра, че „Колонията” е промъкналото се минало в настоящето. То поглъщаше всичко живо от днес, за да го превърне в частица на вече мъртвото вчера.

         Пукнатина във времето се бе отворила в това безлично и невзрачно градче, която скоро ще разплете пипалата си навсякъде, за да превърне целият свят в една безжизнена пустиня.

         Вътре в него разбиранието за понятието реалност започна да се покрива с люспички от прах и той политна в него, за да се събуди пак отвъд този свой сън.

         5.

         Всички усещания се върнаха обратно и Фил Грей се озова пред открехната врата в дъното на стълбището, през която струеше лека ръждива светлина.

         Пое дълбоко въздух и разтърка слепоочията си в опит да разбере какво стана с него в мига на онова пропадане.

         Беше съществувал на друго място, в друга реалност – това му подсказа съзнанието. Не много дълго, само трепет, два на сърцето, а така ясно помнеше часът на скитане в онова умиращо място. И не беше той, а някой друг, но с неговото съзнание.

         Помисли си, че се е спънал по стълбите и се е ударил някъде, от това е получил моментната си дезориентация със странно видение, но пък нямаше никакво гнездо на болка по тялото му. А и мигът на пропадането в сън бе протекъл като цял час в усещанията му за обективна реалност.

         От вътрешността зад вратата го лъхна дим с тръпчив привкус.

         Навярно от опиата, който използват, за да държат в неведение пленените тук – си каза Грей, все още избистряйки сетивата си.

         Все още предполагаше точно това да е най-вероятното развитие на случая, който е на път да реши още в първия ден.

         По-скоро – поправи се влизайки, - в първата нощ.

         Нямаше никой в широката приемна зала, но определено е имало. Личеше от следите, които неизменно остават след човешкото присъствие. Дрехи, чанти, кутии храна, книги, различни уреди и какво ли още не. Сякаш десетки са идвали, носейки личните си вещи, а след това са си тръгвали, но без тях.

         Ясно е, че не са им ненужни там, накъдето са отишли – мина през ума на оглеждащия внимателно залата.

         В дъното видя няколко врати с решетки - стаи клетки. Той се приближи с готовност да реагира на каквото и да е. Надникна в първата. Нищо. Гол под и комплект дрехи, човека в тях се бе изпарил и те са останали в очакване да се завърне, запазвайки позата на тялото на собственика им. В другата клетка видя същото.

         Без да бърза, „търсача“ провери всичките шест, в някои имаше по няколко комплекта нагънати дрехи, един до друг, с преплетени ръкави на държалите се до последно за ръце тела.

         В този момент се чу шум от приближаване на хора.

         ****

         Бяха трима души, млади и в бели роби. „Слепци”. Защо ли не го учуди появата им на това място. Винаги ги беше подозирал, че призивите да се откажат хората от сетивата си са малко пресилени и са с цел да заблудят по-слабите съзнания в някакво илюзорно обещание за пробуждане.

         Без да се колебаят, те се насочиха към прикрилия се зад една колона Грей. Усети как го разглеждат отвътре с невидими очи и мислите му се оказаха съвсем голи пред техните.

         - Този е преминал без да го иска – каза единият. – Природна аномалия.

         - Дори е успял да бъде във втората реалност – рече другият, тършувайки из главата на Грей. - Нека да научи тогава истината, щом и без това сам е открил пътя до нея.

         - Кои сте вие? – попита Грей, излизайки напред. Нямаше защо да се крие вече и без това го виждаха.

         - Техници, нищо повече. Търсиш някой, който го няма – поне не в тази реалност.

         - Да, чух за вашите обяснения – измърмори „търсача”, но пък все още усещаше и вкуса на онзи друг свят, където поскита сред старостта на времето.

         - И видя ли добре къде се озова преди малко – прочете мислите му третият непознат, оказа се жена със затворени очи.

         Грей не отговори. Мислеше трескаво за това, което правят с него. Режисирана заблуда на съзнанието му, впръскана навярно с хипнотизиращ газ, докато се е спускал по стълбището – каза си той, но се сети, че тримата виждат мислите му, значи имаше нещо друго.

         - Видях, но сега нали съм тук, значи онова може да е било само сън – отговори, следейки за реакцията им.
         - Как можеш да направиш разлика между сън и реалност? – подхвърли първия „слепец”. – И в двата случая си мислиш, че не сънуваш, а си буден, нали?

         - Ами ако ти кажем, че дори ти не си ти, а си част от десетки личности, които си мислят, че живеят всяка за себе си отделен живот? – обади се и другия мъж без очи.

         - Какво?!

         - Твоята личност съжителства с още няколко в това тяло, всяка една спи и се събужда за да поживее за няколко часа, които си мислиш, че са твоя живот, а всъщност спите и се редувате да се събуждате.

         - Прекалено много съзнания преминават през това ниво – обясни търпеливо жената. – Няма как всяко едно да бъде в отделно тяло, ще пренаселим и без това тесния ни свят.

         - Затова и започнаха да ни освобождават, един по един, и само онези, които са разбрали отчасти истината. Като нас, „слепците”, които разбрахме, че нямаме нужда от очи, за да виждаме и пак виждаме.

         „Търсача” понечи да попита, но бе изпреварен.

         - Не, не сме ние тези, които решават, има по-висш разум над нас. Той ни е създал всички на този свят. Защо и с каква цел, това не се пита.

         - Но ти не си от тях – каза утешително първия. – Сам дойде и дори посети паралелната реалност, която ние наричаме втора, защото е слепена за тази. Сега ще можеш да видиш истинския свят, себе си и многопластието на личностите в проекцията на едно тяло.

         Грей мълчеше. Може ли да им вярва? Дали не искат да го оплетат в лъжливите си разбирания и да го заключат и него в някоя клетка, и не време да започне по-грубо държане, за да ги сплаши.

         - Щом е дошъл, нека заминава тогава – махна с ръка другият.

         Жената кимна в съгласие.

         - Ще го изпратим, така и така вече се е събудил.

         Това бе сигналът, който Фил чакаше.

         Той внезапно подскочи и разблъска групата, тоест, стори му се, че ги блъска, но „слепците” бяха видели в мислите му какво ще направи и просто се отдръпнаха от пътя му.

         Фил Грей побягна назад по коридора и хукна нагоре по тъмното стълбище.

         - Нека върви – достигна гласът на някой от „слепците”, - пак ще дойде – вече е наполовина свободен и сега ще се срещне със себе си и със страховете си.

         - С кой от всичките обаче? – чу, че попита жената, но миг след това Фил се озова на улицата.

            6.

         В този ленив вторник на октомври дъждът се изливаше над притихналия град. Малкото минаващи по улицата бързаха да се скрият някъде. Следобеда едва преваляше, помъкнал на гърба си тежестта от сивия ден. Скоро щеше да падне окована от дъжда и вечерта, след нея и нощта.
         Големият плетен стол бе приютил в обятията си човешкото тяло и бавно се поклащаше от тежестта му. Мая плуваше в приятни води, унесена от бавното поклащане, което я държеше в лекотата на полусън вече четвърт час.

         Столът бе поставен пред панорамния прозорец, с отметната настрани завеса. Подсъзнанието ѝ използваше минутите на затишие и не позволяваше на жената да се събуди, а внезапно изваждане от това състояние щеше да бъде възприето като изтръгване от удобната утроба на спокойствието, което мислите ѝ бяха открили.

         Едва доловимият тропот на плискащите се капки танцуваше из стаите, в които скиташе сънят ѝ. В тях дъждът се оцветяваше в сребристи искри и докосваше една безгранична повърхнина, сред която някой бе сътворил малка беседка насред нищото.

         Мая сънуваше как е седнала на дървената пейка, под потъмнелия от влагата покрив, и наблюдава сипещия се в необятността на пространството сребърен дъжд.
         Миг по-късно тя вече беше една от падащите капки, които се превръщаха на падаща в безкрая звездна жар.

         Една от милионите други, тя се носеше с устрема на своята умираща звезда и  полетът ѝ ще е взрив от светлина, полетяла към върха на вселената, която се разстилаше навред. И Мая се намираше на миг от вечността, на една стъпка от безкрая.
         Тихо, несигурно почукване на вратата на кабинета събудиха спящата и тя панически скочи, като машинално оправи косата и дрехите си. Премигна няколко пъти объркано и разтърка очите си.

         Дано следите от съня изчезнат, преди да отворя - си каза и улови дръжката на вратата.
         Загърнат в мокър шлифер мъж се отцеждаше на прага. Тя се загледа в капките, падащи от дрехите, косата и лицето му. Напомниха ѝ на нещо лично, на нещо, имащо прилика със самата нея - сякаш се погледна в изкривено от времето огледало.

         Дали не е във връзка със съня ми, който явно все още витаеше в току-що пробудилото се съзнание? – запита се Мая, опитвайки да се събуди напълно.
         Мъжът имаше сива кожа, мътни сини очи и загубила завинаги усмивката си уста. Тялото му се огъваше, напоено от дъжда.
         - Доктор Ира? - каза той с увиснал от умора глас. - Мая Ира, психотерапевтка?
         - Да - кимна Мая и отстъпи. Долови аромата на дъжда, когато той мина край нея. Беше голям мъжага, почти засенчи стройната фигура на последвалата го жена.

         Странно, като преминаваше ѝ се стори, че край нея преминава някаква проекция на този човек, макар и да бе дарена с възприятие за плътност и усещане за аромат.
         Тя му посочи къде може да седне и промърмори несъзнателно:
         - Ама че проливен ден... Лесно обърква мислите.
         - Някой излива душата си от небето - отвърна мъжът и с бърз поглед се стрелна из кабинета, огледа го и отново се върна срещу нейния.

         Мая се опита да надзърне през очите вътре в новодошлия, но се изгуби в мъглата, която премрежваше дълбочината на душата му. Имаше нещо, което я притесни за секунда. Виждаше себе си в него, а това не ѝ хареса.

         Тя извади нова папка, отгърна първата страница и попълни дата и час.
         - Как е името ви?
         - Лил. Пол Лил. Тридесет и пет годишен - от мъжа все още капеше и малки локвички се образуваха под стола му.
         Пишейки, Мая се запита, дали не трябва да му предложи кърпа, за да попие водата, но установи, че мокрото не прави впечатление на току-що представилия се Пол Лил. Нито на нея, затова реши да не мисли повече за това.

         - Да? – подкани тя мъжа да ѝ разкаже причината, която го е довела тук.
         - Има някой в мен, докторе! - заяви той.
         - Интересно. Как разбрахте, че има някой у вас? Глас ли чувате? 
         Защо в края на деня трябва да изслуша този раздвоен от кой знае какво мъж. Няма ли начин такива да идват сутрин? - си помисли тя, но външно внимателно се вгледа в седналия срещу нея.
         - Не... Тоест, да. Има и глас, но преди всичко има присъствие. Нечие чуждо присъствие - поясни той. - Присъствие, което се е настанило в мен и мисля, че иска да ме изгони от тялото ми.
         - Гласът говори ли с вас? Или само усещате „присъствието” на другия?
         - Всеки ден в четири и половина следобед той се появява и завзема тялото ми. Аз оставам като избутан от неговата сила. Мога да наблюдавам какво прави, но не мога да се намеся в нищо. И усещам как скоро няма да мога да се завърна и ще остана там - в празното място - Пол Лил бавно разказваше неприятните си преживявания, уморен от вътрешните си сътресения и през цялото време гледаше ръцете си, които бе поставил на коленете.
         Ръцете все едно му бяха чужди и непознати.
         - Празното място - Мая отбеляза това на листа. - Какво място е това? Разкажете ми, ако не представлява трудност – със заучено спокоен глас предложи тя.
         Пол Лил въздъхна и затвори очи. Извика неприятните спомени и заговори:
         - То е като тъмна стая. Лишено от звуци, потънало в сенки и лепнещо от хлад обитаване на мислите. Мъртвешки хлад. Усещането е да се озовеш изведнъж в тунел от мрак и да си част от сенките му...

         - Прилича с нещо на смъртта – вметна Мая, подчертавайки, че може да има насреща си кандидат самоубиец.

         - Не, това е една тъмна стая. Там е винаги тихо, дори по-тихо от стогодишен гроб. Това място остава скрито от всички, но се оказва, че всички са събрани в него.
         - И откога е това усещане, господин Лил? – прекъсна го тя.
         - Месец... - Лил присви очи в опита да си спомни точно. -  Може би месец, а сякаш съм го носил, откакто съм се родил. Важното е, че няма да имам още един – вдигна уморените си очи Пол Лил. - Той скоро ще ме изгони завинаги от тялото ми. А в празното място е страшно, докторе! Там съм обречен на вечна самота!
         - Да сте служили в армията? 

         Подобни симптоми се бяха появявали вече като постбатален стрес, най-често на попаднали под масиран оръдеен обстрел или затрупвани с отломки и пръст бойци. Асоциацията винаги биваше, че тялото е погребано живо в такава черна стая и съзнанието го пресъздаваше непрекъснато в спомените.
         - Преди десет години - отговори с безразличие Пол Лил. В същото време видя големия квадратен часовник над главата на жената. Стрелките бавно наближаваха споменатия от него час.
         Сега какво ли ще последва? - Мая също го забеляза. - Ще започне да стене, да се гърчи в метаморфозна треска или да вие от ужас? После ще заговори на друг език и ще каже, че името му е...?
         - Ето, след минута ще дойде той - прекъсна разсъжденията ѝ клиентът. - Ще ме избута настрани и отново ще има тялото ми за няколко часа - три или четири. Всеки ден е така. И върши неща, който аз никога не бих направил, но съм затворен в онази тъмнота -  какво бих могъл да сторя?! – изплака от безсилие Пол Лил.
         - Вижте, Пол, сега ще ви... - гласът ѝ секна и тя остана втрещена пред ставащото.
         Пред нея мъжът се преобразяваше плавно. Лицето му се изкриви, раздвижи мускулите си и застина в съвсем различна физиономия. Очите се наляха с различен цвят и я изгледаха с черните си зеници. Сивкавият цвят на кожата порозовя и само след миг пред нея седеше съвсем различна личност, която благо се усмихна.
         - Май ви стреснах? - каза меко новият. Извади нещо от вътрешния си джоб и го разтвори. Подаде карта за самоличност. - Името ми е Карл Оллив. С две „л". Не вярвах, че сам ще дойде при специалист. Така се саморазкрива, но пък съм убеден, че самият той не знае кой е наистина.
         Мая смаяно пое картата и прочете името. Беше Карл Оллив и снимката отговаряше на усмихнатия човек пред нея.

         Той се огледа:
         - Разбирате ли, аз имам някакво раздвоение на личността, в което другият си мисли, че той е истинското ми Аз. А както виждате, документите са на мое име.
         - Но как контролира физиономията, очите и се превръща в друга личност? - Психотерапевтката не беше чувала за подобен случай, а бе видяла промяната да става пред самата нея.
         - Лесно е. Всичко е игра на мускули и пигментация на капилярите, които болната част на съзнанието ми явно може да контролира и манипулира. - Оллив стана рязко и взе картата си от ръката на Мая. - Вижте, аз ще тръгвам. Извинявам се за безпокойството, не съм искал да дойда, но се е случило без мое съгласие. Лекувам се при друг специалист и той е на път да ме излекува.

         - Съвсем скоро! - широка усмивка и окуражително намигване. - Лек ден!
         - Но вие... - мъжът вече излизаше, без да го е грижа какво искат да му кажат. - И на вас! - викна тя на затварящата се врата.
         Всъщност вратата беше ли се отваряла?
         Мая осъзна, че седи в плетения стол пред прозореца. Навън дъждът беше спрял да се излива така безмилостно над града, както започна сутринта и без никакви изгледи да спре. Сега слънцето пробиваше есенните облаци и призрачни лъчи докосваха Земята.
         Какво беше сънувала - дъжд над огромното поле на времето и пространството и че тя е малка капка от безкрайността му. Или сънува, че някой дойде и се представи за получил раздвояване на личността пациент, а после реалността изведнъж се преобрази и той изчезна.
         Странно, сънувала ли го е, или е било истина?
         Тя се изправи и избута стола настрани. Позволяваше си да седне в него само в онези мъртви часове, когато знаеше, че няма да дойде никой и се люлееше безгрижно, както някога във родната ферма - един от скъпите спомени от детството ѝ.
         Направи справка с дневника си. Имаше записан час за посещение. Всъщност - погледът ѝ се спря на часовника на стената - времето за посещение е отминало.

         Стрелките показваха, че е пет часа, тя трябваше вече да си е у дома, но е проспала навярно следобеда, а пациентът не е дошъл.

         Нормално, в този дъжд вероятно е предпочел да си стои у дома. Как беше името му? - погледна в бележника си.

         Мая Ира, двадесет и осем годишна, имаща смущения по време на сън.

         Името ѝ се стори познато. Много познато. И как няма - това беше нейното собствено име.
         Мая бързо се върна на бюрото си и извади папките за деня. Ето, имаше надписана отделна, точно с нейното име. Отлисти и прочете няколко заключения.
         Невярващо отвори крилата на вградения умивалник и се погледна в огледалото. Оттам я гледаше непознато лице, което точно в момента бе започнало да се преобразява и да приема нечии чужди черти. Те ѝ бяха смътно познати, защото бе едно нейно повтарящо се Аз, което идваше и сменяше през интервали от време личността ѝ.
         Съзнанието ѝ беше грубо издърпано и набутано в някакво потънало в полумрак състояние на съществуване, което бе абсурдно, но съвсем реално за смачканата ѝ и отритнатата самоличност.
         Тя мигом разбра кое е то - празното място. Чернотата ѝ се строи зловеща заради неизвестността. Усещаше мисълта си изсъхнала и покрита от плъзнали като паяжина сенки. Тук нямаше никакъв шум, тишината подтискаше мислите ѝ като преса.

         Странно, можеше да вижда, макар не и с очи, какво става отвъд хоризонта на това необикновено място. Виждаше огледалните повърхности на неколцина затворени души, които съжителстваха заедно, а една от тях се обозначаваше с името Мая Ира.
         Новопоявилия се човек се готвеше да заживее своя си живот, докато и той не бъде избутан от някой следващ друг, използващ същото тяло за няколко часа.

         Мая долови раздвижване в проекциите на неколцината стаили се в тъмнината. Разпозна две от други личности – Пол Лил и Карл Оллив. Трета беше тя. Още един, мислено прошепна, че се казва Фил Грей. И онзи, Томас Мур, който сега се разхождаше под дъжда. По-нататък в тъмнината имаше и още няколко, чакащи реда си.
         Кой ли ще бъде? – запита се Мая, или онази частица от цялото, която се наричаше така.

         Толкова са много свитите съзнания в тази пустош и всеки чакаше реда си безропотно. Нима и с всеки човек е така - да бъде столик? Да живее накъсван от сънища живот, който приема като пълноценен и съвсем нормален? Едно тяло с десетки лица, редуващи се, за да имат част от времето с това тяло, приютило нароилите се в него съзнания.
         Тогава - ужасено разбра Мая Ира, - колко малко са хората по света, които просто сменят маските си по време на краткия спектакъл, наричан от тях реален живот. Колко малко се оглеждат със заблуда в проекциите на отраженията си и си мислят, че живеят в общество. А всеки просто чака да бъде посочено с божествения пръст, който ги е сътворил, неговото Аз, за да получи стръкче време за личен живот.
         Уморена, Мая Ира се сви и потъна в дълбок сън, в който отново се усети като капка искра от изливащия се от космическия безкрай звезден дъжд.

         Значи ли – за последно си помисли, - че и в съня можем да сънуваме как спим?
 

         7.

         Фил Грей седеше пред залеза, потънал в размисли за мъртво усещане за нереалното му съществуване. За това, което преживя вчера, което разбра и днес. За всичко онова, случило се през живота му и оказало се просто наложени изображения на измислена реалност. Особено тази личности, събрани в едно, една от които беше той самият.  Трудно да го осъзнае, макар вече да знаеше, че е истина. В това положение какво трябваше и какво можеше да се направи?

         До него се приближи някой. Млад човек, на двадесетина години. След втория поглед го позна – беше самият Пол Бенджамин, който спокойно седна до Грей.

         Лицето му беше изпито и стегнато, като изсечено от студен гранит и няколко каменни нишки бяха изваяли чертите му.

         - Търсиш ме – каза Пол. Очите му бяха немигащи, стъклени, .

         - Не аз, родителите ти – уморено въздъхна „търсача”, който вече не търсеше никой, може би само себе си, но и затова не беше много наясно.

         - Те не са ми никакви – поклати глава каменното лице. - Аз и ти, всички ние не сме тук в този момент, нито сме били някога, така че няма как да сме родени – заговори Пол, изгубил свитостта и смирението си пред заобикалящия го свят.

         Беше отишъл някъде и го бяха върнали отново. Фил Грей се досети, че Пол също е видял нещо различно като него, може би втората реалност, може би някоя следваща, но е разбрал истината, до която съзнанието и на самият „търсач” вече се беше докоснало.

         - А какво сме тогава? Всички тези усещания, мисли и чувства от живота, всичките те какво са?

         - Нищо, илюзия, сън в съня.

         - Ами всички онези, които обитават моето тяло – Грей не спираше да си мисли за случилото се в съзнанието му само преди час, когато откри няколко личности, живеещи в едно тяло и променящи облика му според въртешното си изражение.

         - Тялото е просто скелет, а плътта му е като пластелин, който може да бъде моделиран както си пожелаем – обясни Пол Бенджамин. -  Така, както пожелаят създателите ни.

         - Създателите? Значи все пак някой ни е създал и ни има?

         - И да, и не – няма как да разберем това, което се случва, защото нашите разбирания не са същите. Или не трябва да могат да го разбират. Разбираш ли, ние не сме нищо повече от една проекция на тъмната зона, в която се съдържа съзнанието ни и всички онези заблуди за усещането на реален живот.

         - А тази зона какво е? – попита Грей.

         - Тя е като черна река, която извира от студени извори. От тях всеки пие колкото може, понякога дори толкова дълго, колкото е цялата събрана в сълзите бездиханност и вечност.

         Студените очи се губеха в здрача, а каменните устни разказваха за онзи свят, който бяха видели.

         - Всеки попаднал тук сам избира дали да потърси вратата за нея, защото не всеки иска да открие какво има отвъд. Но който прекрачи края, забравя за светлината в живота, забравя за топлите дюни. Забравя за бъдещето, защото то се стопява, така както топи се и топлината на миналото. Тъмнината е само праг, след това ще те прегърне нежност и ще те дари с целувка на гостоприемна стопанка, която ти предлага цялата вечност и ще забравиш за всяка човешка илюзорност. Ще намериш най-накрая покоя и само преминал тъмнината, ще разбере какво е да бъде обичан толкова силно, че никога да не бъде разделен от своята любима.

         - За смъртта ли говориш, Пол?

         - За нея.

         - Тя ли е начинът да се върнем?

         - Тя е онази, която ни връща.

         - Нас?

         - Да. Ние сме едно. Целият ни объркан свят е събран в едно, но нишките му са така  сплетени, че всеки си мисли, че е отделна личност.

         - Аз бях отделна личност – възрази Фил Грей и го жегна спомена от изминалия ден, когато се озова затворен в мрака на тъмната зона и не беше сам.

         - Не си - аз съм ти, ти си аз, но ти все още не го осъзнаваш – обясни Пол. – Ето, виж.

         Ръката на Пол се вдигна, а се оказа, че се вдига ръката на Грей, а всъщност беше една обща и за двамата.

         - Чрез смъртта си човешкото съзнание се потапя в едно по-съвършено съществуване, където започва друго нечовешко битие и съзнанието продължава да се развива в неговите условия. Но не всяко съзнание умира, много са обречени да се прераждат отново и отново тук, докато някога успеят да преминат.

         - Сънят част от него ли е?
         - Кое е сън? Това, което възприемаме като ежедневие, или онова, което усещаме като събития и случки? Има ли реалност, след като всичко е продукт на нечий сън.

         Грей не отговори, беше достатъчно объркан, за избере къде се намира сега.

         - Ние сме проекция, илюзия, импулс надарен с разум, или отразено ехо на разум, който се съдържа във всичко и е всички в тази повърхнина – продължи Пол Бенджамин с разясненията си, които „търсача” се зачуди за какво ли му се дават. - Ние сме щрихи на тъмната зона, която ни е дала възможност да съществуваме.

         - Ами онези, там, в подземието? „Слепците”

         - Това е порталът, нарича се „Бездната” – поправи го Пол. – Те са служители, също проекции, но малко повече осъзнаващи масовата илюзия. Те за кратко са отвеждани отвъд зоната и са видели другото лице на реалността. Затова и нямат вече нужда от измамната възприемчивост за нея на очите си. Тяхната задача е да прибират онези импулси, проявили готовност да „прогледнат” и да изоставят измамата на живота, защото, колкото и да е странно, повече избират да останат в нея.

         - И кой определя кои да прогледнат? – попита го Грей.

         - А кой определя живота да съществува? – отвърна с въпрос той. - Така е разпоредено, нямам право да знам защо. Може би някъде на следващ етап и това ще ни бъде разкрито.

         Фил Грей гледаше кървавите нишки на залеза и мислеше за това как всъщност тях ги няма, а само си представя, че ги има. Толкова реално, че ти е трудно да повярваш, че всъщност са нереални. Уж всичко е живо, а не е. И кое ли е тогава наистина съществуващо?

         - Ами онова място – другата реалност, втората, в която попаднах? Онзи мъртъв град?

         - Телата обитават това, но и мъртвото време, което си посетил, слизайки в „Бездната”, чрез някоя от личностите, които носиш. След нея съзнанията изоставят телата и отиват в безвремието.

         Помълча малко, колкото бе нужно на слънцето да се скрие окончателно зад линията, деляща земя и небе, и рече:

         - Те ме изпратиха, за да те поканя.

         - Кои те?

         - Онези, които са ни позволили да мислим.

         - Без специално „съобщение” ли? – иронично го погледна Фил Грей.

         - Без него – кимна Пол. -  При теб разбирането се е получило чрез естествена аномалия, която дори ти е позволила да преминеш отвъд и да се върнеш. Затова и нямаш повече работа тук, в тази проекция, заслужаваш да отидеш напред.

         - Ами тялото ми – в „Колонията” ли ще се озове?

         - Не канят тялото ти, а „теб”. Само едно от съзнанията отива в безвремието и изоставя другите да продължат съня си.

         Двамата се погледнаха, трябваше да се разбират, след като щяха да обитават заедно другото състояние на живот.

         - В моя случай – добави Пол, - също имаше някаква аномалия – аз нямах съобитатели, живеех единствено аз в едно тяло. Знаеш ли колко е ужасно да не заспиш и да виждаш как всички се променят край теб? Затова и не ходех почти никъде, дори и с „родителите” ми не общувах често, за да не се налага да виждам промените им, които те не осъзнаваха.

         Фил Грей и Пол Бенджамин замълчаха.

         - Ами добре, нали и без това си мен, взимай каквото е нужно – каза след малко Грей.

         - Не, общи са материалните ни тела, а онова, което е истинското ни Аз, е самостоятелно, точно то е избраното да продължи нататък. Ти си реши и тръгвай.

         - Реших вече – усмихна се „търсача”.

         Той стана, като че се готвеше да полети, но се сети за нещо и попита дошлия да го заведе отново при стълбищата на „Бездната”:

         - Слушай, ами ако излезе, че това пробуждане е просто още един сън, проектиран да се излъчи в илюзията ни?

         Пол Бенджамин не отговори, а небето над тях премигна и се разтвори в една огромна, дълбока и безкрайна черна дупка, поглъщаща ненаситно реалността им.

         „Има едно безвремие от тъмнина. Там е винаги тихо, по-тихо е дори от утробата на  стогодишния гроб, който е изкопал някой на входа и е останал, все още очакващ тялото, което да бъде положено в него.

         Това място остава скрито от всички, но се оказва, че всички са вече събрани в него. На едни е дарило забрава, на други забравата им е като проклятие отнета. Тук всички надежди умират в миналото, което вече е отшумяващ спомен и скоро потъва в мрака.

         Безвремието е по-безкрайно от океана, който с вълните на мислите си цяла вечност ще се разбива в тъмните скали. По-дълбока става тъмнината му с всяка откъсната от сърцето въздишка и незменно умът търси своя път, докато се пита:

         - Дали някога пак ще заспим?”

         (Проекция в съня на събуден)