„Има някъде тъмна стая, без нито една искра светлина да прониква в нея. Тук винаги е тежка нощ, черна и непрогледна, тежаща колкото може да бъде една цяла вечност.
От мрака между стените ѝ подухва леден вятър, сковаващ всяка мисъл, промъкнала се с идващите, свела ги в преклонението на смъртния страх. Те усещат, че вече не са в съня, а тъмнината край тях е реалността - просторна като самото небе, невидимият ѝ хоризонт е безкраен, няма граници и никога не се разпалват залезите, както и не изгряват звезди.
Няма луна, нито радост от пролет, нито песен на лято, никога не идва и меката като постеля шарена есен. Тук душите са затворени в мигът на дългата студена зима.”
(Сън на спяща проекция)
1.
Слънцето пропадаше в кървавия въздух към горящия хоризонт, а морето търпеливо очакваше да го погълне.
Есента бе изчистила лицето си за малко от сивотата на дъжда и денят завършваше безоблачен и в сравнително топла прегръдка.
Грей гледаше залеза, погледът му пълзеше по спокойната морска повърхност, сти ...