Старият бук
Небето е синьо и гладко като копринено кадифе. Няма нито едно облаче. Синева докъдето ти видят очите. Единствено някоя птица нарушава простора от време на време. Рее се високо, бавно и тържествено, след туй се спуска стремглаво надолу, прави кръг над голямата поляна и отново полита нагоре, за да изчезне след малко в далечината на хоризонта.
Тази година пролетта дойде рано. Още в края на февруари земята отхвърли дебелия си кожух и скоро след това на голямата поляна се появиха първите тревички. Слънцето грейна весело и въздухът се затопли. В жилите ми отново потекоха соковете, които ми даваха живот. Така е от много години.
Помня как през един подобен пролетен ден, носен от тихия вятър, попаднах на това място досами изворчето. Тогава още не бях силен бук, а само дошло от далечната гора семенце. Вятърът ме носеше, а аз нямах сили да се съпротивлявам. Когато ме стовари край бистрото изворче, не знаех какво ще се случи с мен. Около мен земята беше влажна и рохкава. Скрих се между гънките ù и зачаках. Земята ме обгърна нежно, за да не политна пак, и аз се сгуших в обятията ù. Стана ми топличко и приятно. От време на време изворчето ме хранеше със студената си вода и аз бавно се впих в земята, пускайки малки бели власинки, които след време щяха да се превърнат в здрави, дълбоки корени. Те определиха моята съдба. Мястото беше красиво и на завет. Встрани от голямата поляна, точно над изворчето, което имах чувството, че извира от недрата ми. То беше моята майка хранилница. Тя и топлата земя ми дадоха живот, но по-късно аз щях да им се отблагодаря щедро, хвърляйки дебела сянка върху тях. Щях да ги предпазвам, както от изгарящите слънчеви лъчи през лятото, така и от ледените бури и виелици през дългата зима, тук, високо в планината. Благодарение на голямата ми и гъста корона, водата на изворчето винаги щеше да бъде студена и да радва хората, които често идваха да пият от нея. Те благославяха Господа за живителната хладинка на изворчето, но аз знаех, че част от тези благословии се отнасяха и за мен. Нали бях разперил клоните си над тази вода, както орлица разперва крилата си над рожбите си, докато сами полетят из синевата на небето и на свой ред закрилят своите малки рожби. Тъй беше устроен светът, всеки да се грижи и закриля своите деца, докато пораснат и полетят със собствени крила. Старите гледаха отдалече полета на деца и внуци, радваха им се и живееха в самота, докато дните им достигнеха своя край.
Растях самотен, ставах все по-силен и по-голям. Главата ми беше високо в небето, а корените ми забити дълбоко в земята. С годините набирах сила и мощ. Бях жилав и гъвкав. Стволът ми беше покрит с твърда сива кора, гладка като стоманен лист. Тук-там малка издънка подсказваше раждането на бъдещ клон, защото короната ми ставаше все по-голяма и по-широка. През слънчевите дни сянката ми се простираше чак до другия край на полянката. От ранна пролет до късна есен, водата на изворчето оставаше студена и обилна, благодарение на моите клони, чиито зелени листа осигуряваха необходимата закрила срещу слънчевите лъчи. Така се отблагодарявах на изворчето, на което дължах живота и съществуванието си. Помагахме си взаимно. Знаехме, че един без друг трудно бихме съществували. Обичахме се и се уважавахме, макар че природата ни беше съвсем различна. Аз бях голямо, мощно дърво, а изворчето тихо пълзеше в краката ми и раздаваше на хора, треви и животни, водата без която живота на тази земя беше немислим. Помня един ден, когато още бях съвсем млад, дойде един човек да пие вода. Остави на земята брадвата, която носеше със себе си, напълни шепата си със студената вода и пи жадно. Наплиска си лицето, запретна ръкавите на домашно тъканата кошуля, за да си измие ръцете и разхлади. И кога се надигна, ме видя. Усмихна се, грабна секирата и реши да ме отсече. Не знам дали знаеше за какво му трябвам, но ме беше страх. Бях още много млад, за нищо не можех да му послужа. Най-много да направи от мен дръжка за лопата, мотика или вила. Засили се и замахна, но преди да ме стигне, водата на изворчето се промъкна под цървулите му, човекът се подхлъзна, той падна на мократа земя, а секирата се заби в земята. Човекът изруга, стана, грабна секирата и си тръгна. ”Благодаря ти, изворче, спаси ми живота”, казах аз и си отдъхнах. Изворчето се усмихна, намигна ми съзаклятнически и продължи да тече бавно между тревичките и цветята.
Наесен, когато листата ми се позлатяваха и покриваха земята, около изворчето се образуваше пъстър килим. Върху него се преплитаха десетки цветове от светло и тъмно зелено, през жълто и алено червено, до златно и кафяво. Природата рисуваше картините си с богатата палитра на есента. Изворчето бълбукаше безспирно и рано сутрин поеше жадния вълк и златогривата лисица. Тя развяваше красивата си опашка, лочеше с удоволствие ледената вода на изворчето, а понякога водеше и малките си на водопой. Тогава около изворчето наставаше истински празник. Малките лисичета се бореха, падаха и ставаха, целите мокри и щастливи. Квичеха като прасенца сукалчета, и пак се хвърляха едно към друго, петимни за игра и дребни хитрини.
В такива есенни дни, понякога на клоните ми кацваха цели ята прелетни птици. Почиваха върху мен, преди да поемат дългия път към топлите страни, където щяха да прекарат зимата. На връщане през пролетта не ме забравяха и пак идваха да си починат след дългия полет и да ми се порадват като стар приятел.
Когато паднеха първите снегове, наоколо ставаше толкова тихо, че се чуваше тихият ромон на изворчето. Понякога при големи студове то замръзваше, но водите му пробиваха ледената прегръдка и си прокарваха път към покритата с бял саван ливада. В такива дни небето ставаше намусено и сиво, слънцето не успяваше да пробие гъстите облаци. Вятърът метеше голямата ливада и въздухът се напълваше със снежен прашец, който се набиваше в очите и пречеше на хората да виждат. Рядко някой идваше да напълни с вода, стомна или котле. Хората топяха сняг и оставяха изворчето на мира. Снегът беше чист като момина сълза, синееше от белота и като пухена завивка обгръщаше цялата земя. Но когато севернякът забушуваше между клоните ми, наоколо не се свърташе никое живо същество. Ни човек, ни друга Божия твар имаше смелостта да излезе от бърлогата си. Вятърът вилнееше ден-два, па мирясаше и си отиваше откъдето беше дошъл, все едно нищо не е било. Небето се избистряше, слънцето пак сгряваше всички живи твари, събуждаше земята за нов живот и тогава всички напускаха скривалищата си и излизаха от опушените къщи и смрадливите бърлоги, за да подишат чист снежен въздух.
Моите клони се раззеленяваха, свежите листенца потръпваха от южняка, който караше мъзгата да потече по вените ми и ме събуди за нов живот.
В началото на лятото дойде Ангел, овчар от махалата. Намери няколко големи камъка и един още по-голям плосък. Издълба кладенче около извора, обгради го с камъни, покри ги с плочата и наби земя около камъните. Така че в кладенчето не можеше да влезе ни шума, ни мръсотия. Но всеки можеше да изгребва с кепче водата, събрана в кладенчето. Тя прииждаше непрекъснато. Кладенчето не оставаше без вода даже по време на юлските горещници. А и моята огромна корона беше закрилница на извора.
Лиляна беше мома напета, висока и стройна като тополка, с вакли очи и черни дълги коси. Когато запееше, даже дроздовете и стърчиопашките в гората млъкваха. Не един момък въздишаше по нея, не един я беше дебнал край кладенчето за да ù открадне китката. Но Лиляна нямаше очи за никого, освен за Ангел. Него искаше тя, за него всеки ден връзваше красива китка от полски цветя, която носеше в косите си. Черната ù коса, дълга до под кръста, се лееше като черен водопад, а като духнеше вятър, се превръщаше на черен облак и засенчваше слънцето.
Беше привечер, хората се бяха прибрали от къра изморени и прегладнели. Цял ден не бяха подвивали крак. Бързаха да се поизмият, да похапнат на две на три и легнат да спят. На следващия ден пак трябваше да стават по първи петли и да тръгнат с мотиките към „Циганката”, където се намираха малките им нивички.
Лиляна, нарамила кобилицата с менците, пристъпваше като нестинарка по пътечката. Наоколо беше тихо, чуваше се само песента на скорците. Кога стигна до кладенчето, Лиляна въздъхна, сложи двете котлета на големия камък и започна да ги пълни с кепчето. Но очите ù все гледаха към махалата, като да чакаше някого.
Слънцето беше слезло надолу към хоризонта и се готвеше да залезе. Върховете на дърветата бяха позлатени от обагреното в червено небе. Въздухът беше свеж и напоен с аромата на околната борова гора. Природата беше замряла в очакване на нощта. Самотен заек се стрелна през голямата поляна, забързан да се прибере в хралупата си. Тихичко, над скътаната в планината махала бавно падаше мрак.
По тясната пътека, обградена със шипковица, крачеше Ангел, оглеждайки се наоколо. Стъпваше тихо, но твърдо. Опинците му от нещавена свинска кожа бяха вързани с дълги до колено навуща, навити около бели беневреци. Кога Лиляна го зърна, нещо трепна в нея. Отдавна чакаше този момент на усамотение. Година време все се гледаха, опипваха се с поглед, хващаха се един до друг на празничното хоро, но все нямаше сгода за близост. Те сега беше дошло времето да са заедно далеч от хорските очи. Ангел я хвана за ръката и поведе надолу към валога. Край кладенчето останаха само кобилицата и двете менчета. Както беше тръгнало, около Димитровден щеше да има сватба. Гледах ги отгоре, махах с зелените клони за поздрав, ама на кой му беше до стария бук. Севда беше това, не е шега работа.
Откъм друма се чу тракане на копита. Сякаш земята щеше да се провали. Диви викове огласяха околността, конете цвилеха, а конниците в бесен галоп връхлетяха върху махалата. Всичко живо се изпокри от страх. Дивите орди на Мурад не един път бяха карали дете в майчина утроба да заплаче. Но днес турците спряха на голямата поляна, слязоха от конете и ги пуснаха да пасат. Насядаха на тревата, извадиха чибуците и тютюна, и запушиха сред смях и закачки. Неколцина отидоха до кладенчето за вода, напълниха 2-3 меха и се върнаха при достовете си.
Полежаха на припек час-два и със същите диви викове запрепускаха към чифлика.
С годините растях и ставах все по-силен. Клоните ми ставаха все по-яки и по-яки. Короната ми хвърляше вече сянката си над половината поляна. Децата на Лиляна и Ангел идваха за вода всеки ден. Сега идват и техните внуци. Кладенчето вече сто години утолява жаждата на махалата. Небето над главата ми все още е синьо пролетно време. Само овцете и козите ги няма вече. В махалата не се чува кон да изцвили, нито крава да мучи. Няма ги косачите и жътварите из нивята. То ниви няма. Всички те се превърнаха в пущинак. Голямата поляна стана вилна зона. Старите къщи от дъхаво дърво и чатма, измазани с кал и варосани, изчезват една след друга, сега тук се издигат триетажни „прогимназии”, изляти от бетон и желязо. Вместо песента на косовете и стърчиопашките, се чуват пиянските гласове на чалгаджийките. Виладжии с коли замърсяват въздуха и газят треви и полски цветя. Небето често е оловно сиво от газовете на стари износени автомобили.
Лиляна и Ангел отдавна почиват под вековните дъбове на гробищата. Внуците им се препичат край бетонни корита, наречени басейни, и палят цигара след цигара.
Само кладенчето и аз стоим тук непроменени, за да разказваме на тези, които искат да чуят що е тук било.
Пътниче, ако минеш по пътя, отбий се за малко, ела, уталожи жаждата си от изворчето, отдъхни си под сянката на Стария бук и чуй тази вълшебна приказка, за да я разказваш на деца, внуци и правнуци, каква е чудна била Земята българска и какви песни за юнаци са пели дроздове и скворци.
„Сполай ти, пътниче, и добър път”.
© Крикор Асланян Все права защищены