Старият бук
Небето е синьо и гладко като копринено кадифе. Няма нито едно облаче. Синева докъдето ти видят очите. Единствено някоя птица нарушава простора от време на време. Рее се високо, бавно и тържествено, след туй се спуска стремглаво надолу, прави кръг над голямата поляна и отново полита нагоре, за да изчезне след малко в далечината на хоризонта.
Тази година пролетта дойде рано. Още в края на февруари земята отхвърли дебелия си кожух и скоро след това на голямата поляна се появиха първите тревички. Слънцето грейна весело и въздухът се затопли. В жилите ми отново потекоха соковете, които ми даваха живот. Така е от много години.
Помня как през един подобен пролетен ден, носен от тихия вятър, попаднах на това място досами изворчето. Тогава още не бях силен бук, а само дошло от далечната гора семенце. Вятърът ме носеше, а аз нямах сили да се съпротивлявам. Когато ме стовари край бистрото изворче, не знаех какво ще се случи с мен. Около мен земята беше влажна и рохкава. Скрих се между ...