Ейприл влачена и бутана от тези червеи заспа. 

Когато се събуди видя срещу себе си червените очи на червеите. Те бяха наредени на дървени ниши. Най - отпред стоеше десетметров черей. Той гледаше втренчено Ейприл. И тъкмо,когато щеше да погълне Ейприл, нещо грабна момичето. Тя видя един огромен клюн. Огромна птица беше понесла Ейприл в небето. Момичето виждаше под себе си гъстите гори. Усещаше силният вятър. След малко разбра, че е в ноктите на някаква хищна птица. След това помнеше, че тупна в нещо, като слама. И пак заспа.

   Събуди се посреднощ. Огледа се, а до нея два двуметрови клюна. Това бяха малките деца на хищната птица. Тя си беше помислила, че е донесла червей, а донесе нашата Ейприл. Уморена от тревогите Ейприл продължаваше да спи. По едно време тя се размърда. Тогава малките деца на птицата опряха огромните си клюнове до лицето ѝ. Те без да искат прегърнаха с белите си криле, черните коси на детето. В просъница Ейприл си помислила:"Защо не ме изядоха! Защо не ме убиха!". 

   Рано на другата сутрин Ейприл видя пак изгрева. И пак извика:"Слънце! Слънце!"

   Малките десетметрови птици се разбудиха. Започнаха да щракат с огромните си клюнове. 

Ейприл, която имаше най - доброто сърце на света ги прегърна. Мушна се в перушината им. Започна да ги гали... Старата птица ги наблюдаваше отдалече. Стана и жално за това добро същество, дошло от нищото. Тя политна. Подхвана Ейприл и я свали на пътя. Едва докоснала земята,Ейприл чу зад гърба си гласовете на младите птици. Тя се обърна и ги прегърна, като свои сестри. Разплака се... Птиците сякаш я разбраха. Всяка една от тях с клюновете си изтръгна по едно малко перце от себе си. 

  Без да разбере Еприл, те ги вплетоха в гъстите ѝ черни коси. След това птиците полетяха след майка си, защото всеки следва своята майка. 

   Ейприл, едва стъпила на Страшният път дочу ръмжене.. Откъде идваше!? На кого беше...