Стреснушка

          Два след полунощ е. От години не се бе стряскал така насън. Сякаш бе подскочил педя над леглото. Сърцето му бие в някакъв луд ритъм, спира за момент, после наваксва.

          Какво бе сънувал? Познат сън. Весела компания. Всички пеят, надвиквайки се един друг. Той е в центъра както винаги. Изважда акордеона. Разпъва го с всичка сила, пръстите му се подреждат за тържествен акорд, но звук не излиза. „Нищо, ще свиря в друга гама!” Хваща друг акорд – пак нищо! Другите продължават да си пеят. Дори не забелязват, че акордеонът му не работи… Давай! Страхотен си! И тогава го удря ток…

          Не, не може да е това. Да се стресне така! Животът му е спокоен, не чувства никаква заплаха. Има стабилна, добре платена работа и допълнителна, ей тъй - просто за кеф. Нахранен е. Лежи в топло легло. Чаршафите са сменени предната вечер. Погалва чаршафа до себе си. Усещането за прясно изпрани и изгладени чаршафи е невероятно! Но все пак…

          Мястото до него е празно… Както винаги. Вече тридесет и седем години!

          Има си жена, разбира се, жива и здрава е. Но си ляга късно. Така е свикнала. И той е свикнал. Свикнал…

          Решава да стане и да я потърси. Да не би това стряскане…

          Както винаги спи в кухнята пред телевизора.

          „Защо се мъчи, ами не си легне като хората?”- мисли си той. „Изобщо няма да я закачам за нищо ако това и е проблемът!”

          Ляга си отново и усеща как някаква буца е заседнала в гърлото му. „Къде сбърках? Защо така стана? Точно нея избрах, и то с толкова любов!”

          „Сови и чучулиги…” – обясняваше тя. Всяка вечер си лягаше в десет часа и я чакаше. Постепенно задрямваше, но се стряскаше при всеки шум. „Идва!” – казваше си и сърцето му започваше да бие лудо, а по цялото му тяло се разливаше сладострастна вълна на очакване. Но рядко я дочакваше...

           Така с течение на годините страстите му постепенно се уталожиха, докато накрая съвсем се укротиха.

           Вече не беше мъж!

           А тя с течение на годините стана ревнива. Сигурно предполагаше, че той рано или късно ще потърси на друго място това, което не намира вкъщи. Стига да може… Един ден установи, че следи кореспонденцията му и с часове се рови из социалните му контакти.

           Стана и заядлива. Често подхвърляше: „Нахраниха ли те вече?”, „Вкъщи ли ще нощуваш?” Това го вбесяваше, затова почти спря да разговаря с нея – за да не предизвиква жлъчни апострофи.

           „Защо не се разведеш?” По време на дългите нощни дежурства, за да минава времето, си говореха със санитарките какви ли не глупости. Това го питаха, когато дойдеше на работа в лошо настроение и когато се изпуснеше да сподели нещо.

          „Никога няма да го направя!” – отговаряше.

          „Защо?”

          Защо ли?

          Не можеше да отговори.

          Сутрин ставаше в шест часа и като кукувичка влизаше на всеки десет минути да я буди за работа. След половин час обикновено успяваше. Времето никога не и стигаше. Не закусваше. Изпиваше набързо кафето с цигара за разсънване. Наблюдаваше я пред прозореца как подтичва към автобуса. Струваше му се някак си мъничка и самотна, забързана с някакво мазохистично упорство – да не изпусне автобуса, да отиде на работа, да получи заплата – за да има сигурност в семейството… После – на втората работа. После – да смени памперсите и да изслуша оплакванията на болната си майка…

Може би не ù беше до него. Опитваше се да я разбере.

Но душата му страдаше.

А какво ли беше в нейната душа? Наистина не знаеше.

Усети, че чувствата му от студентската бригада към нея не са се променили, макар, че сега при него живееше съвсем различен човек! Осъзна, че всъщност любовта е копнеж на неговата душа към нейната душа! Осъзна, че душите им всъщност са безтелесни и че всъщност любовта е просто резонанс и хармония между две души! Две души, които са решили да бъдат заедно докато са на този свят.

Ето го отговора!

„Ще останем заедно въпреки всичко. Това е. Пък може би на стари години ледът между нас все пак някак си ще се пропука…”

Усмихва се с умиление на себе си, но усеща болка.

Усеща как на горната му устна се надига стреснушка.

„Коя те ухапа?” - ще бъдат първите ù думи утре.