Стълбите изглеждаха страховито. И сякаш се смаляваха високо горе. Поне трийсет бяха, а отвъд тях се мержелееше сиво, неприветливо небе. Подлезът бе почти пуст. Теодора стоеше долу и се чудеше как да подходи. За пръв път се сблъскваше с подобно предизвикателство. Никой не си бе направил труда да я инструктира. Усети, че сърцето й е ускорило ритъма си. Тревогата й се засилваше.
„Ще се справя!“ – каза си наум тя и стисна зъби. Трябваше да помисли.
Отпусна се тежко върху патериците и присви очи към десния си крак, който държеше леко изнесен напред, за да не се опира в земята. Лекарят й бе казал, че не трябва да стъпва на него, не че тя можеше да стъпи при така изпънатото ходило. Размърда оголените си пръсти, които стърчаха от превръзката, в опит да ги стопли – с наближаването на вечерта температурата бързо се понижаваше.
Нямаше да стане по стандартния начин за изкачване на стълби, защото кракът й бе гипсиран изправен в коляното. Не можеше хем да го държи напред, хем да се изкачва. Така щеш ...