„Не сме ли днеска вече други?
Дали навеки се загуби?
Дали без теб останал беден,
ще те дочакам, ще те зърна,
или тоз стих е стих последен
за теб, която се не върна? ”
(Никола Фурнаджиев)
Дъждовни облаци чертаеха неравен път по Асуанското небе. Щеше да завали… Пясъкът, неугаснал, тлееше като жарава. Жулеше уморените ходила на търговеца Салах.
След като бе избродил голямата земя, той стоеше пред портите на родния Асуан, със закопнели за ласка ръце, с молещи за прошка очи. От торбата му прозвъняваха, с меден гласец, гривни. Бе дошъл да ги продава.
Зад портите се лееха музика и звънливи смехове. Магията им приканваше странника да поспре и да послуша. Салаховото сърце бе забравило, че музиката изпълва човешкия живот.
Накуцвайки, търговецът влезе в града, от който преди години бе изгонен, заради обвинение в прелюбодеяние. Низвергнаха го…
Салах се спря с жажда в гърдите, за да погледа веселието. Но онемял, не помръдна от мястото си… Няколко тъмнооки девойки извиваха тела под ритъма на сватбарската песен. Натежалите облаци не спираха сватбата. Никой не забеляза присъствието на новодошлия, сякаш беше невидим или мъртъв…
Търговецът се усмихна, за да спре натежалата в сините си очи сълза… Някъде сред веселящите се му се стори, че вижда кехлибарените къдри и ясното мургаво лице на слугинята Мерват. Прииска му се да протегне ръка, за да я погали.
Мерват оживяваше в съзнанието му, с бялата, пристегната под гърдите ù роба, и сплетените в косите бели лотосови цветове.
Бели гълъби кацаха по ръцете ù, а слънцето плетеше люлки над главата ù. Девойката изглеждаше царствено в сватбената си премяна. Мерват бе къс от душата му, топлинката, която му ограбиха…
И Салах някога бе слуга при възрастния бездетен Абдул и чернооката хищница Фейтула.
Въпреки че обичаше слугинята, Салах бе заставен със заплаха да преспи в постелята на Фейтула, за да бъде продължен господарския род.
На сватбения им ден повикаха Мерват да акушира при раждане. Мъртъв плод раждаше Фейтула… Умъртвиха и чувствата на Мерват, сякаш груба ръка присвои за себе си лотосовите цветове, гълъбовите пера и слънчевите люлки…
Салах присви очи при пронизващия отблясък на светкавицата, блеснала зад облаците. Мерват сякаш му се усмихна сред веселящите се. Бялата ù роба червенееше, червенееха и перата на гълъбите. В краката ù се валяха лотоси. Светкавицата освети сребърната дръжка на стърчащата от гърдите ù кама… Прогърмя и заваля и в очите на Салах… Веселящите се защураха около него, уплашени от дъжда. Никой не го и забелязваше, сякаш беше мъртъв. А вземат ли ни къс от душата, ние умираме! Музиката заглъхва...
Търговецът бръкна в творбата си и извади няколко от гривните. Загледа се в кръга, който описваше всяка от тях... Прехапа устни, защото вечността бе като смърт за сърце, с липсваща половина. Бързешком тикваше по една гривна в ръцете на бягащите жени и ги благославяше:
- Вашата вечност нека е цяла!
След като раздаде и последната гривна, накуцвайки, леко прегърбен от товара на неизплатената вина, Салах за пореден път напусна Асуан.
Залута се безпътен в тъмните води на Бахр ал-Нил. От брега на реката, с развята бяла роба, му махаше момиченце с кехлибарени коси… То хвърли нещо във водата, обърна се и замина. Детето бе дало къс от своята вечност на един непознат…
В отмалелите пръсти на търговеца се заплете лотосово цветче, което му се усмихна с добрите очи на Мерват…
От: YAVOR_A_STEFANOV (Явор Стефанов) &
© Петя Стефанова Все права защищены