„Не сме ли днеска вече други?
Дали навеки се загуби?
Дали без теб останал беден,
ще те дочакам, ще те зърна,
или тоз стих е стих последен
за теб, която се не върна? ”
(Никола Фурнаджиев)
Дъждовни облаци чертаеха неравен път по Асуанското небе. Щеше да завали… Пясъкът, неугаснал, тлееше като жарава. Жулеше уморените ходила на търговеца Салах.
След като бе избродил голямата земя, той стоеше пред портите на родния Асуан, със закопнели за ласка ръце, с молещи за прошка очи. От торбата му прозвъняваха, с меден гласец, гривни. Бе дошъл да ги продава.
Зад портите се лееха музика и звънливи смехове. Магията им приканваше странника да поспре и да послуша. Салаховото сърце бе забравило, че музиката изпълва човешкия живот.
Накуцвайки, търговецът влезе в града, от който преди години бе изгонен, заради обвинение в прелюбодеяние. Низвергнаха го…
Салах се спря с жажда в гърдите, за да погледа веселието. Но онемял, не помръдна от мястото си… Няколко тъмнооки девойки извиваха тела под ритъма на сватбар ...