I

Две черни очи

 Георги знаеше какво да прави, знаеше къде да отиде, въпросът беше дали наистина го иска. Поне на едно нещо го бяха научили петте години в тези среди и това нещо беше да играе мръсно. Така изигра картите си срещу смъртния си враг, Ицо Добермана, когото застреля в главата. Сега седеше пред огледалото, беше захвърлил новата държавна мисия и списъка с щастливците настрани. Оглеждаше се бавно от глава до пети и не мислеше колко е красив, а как животът го е променил. От онова наивно хлапе, което прекрачи прага на София в началото, не беше останало нищо. Сега Георги виждаше пред себе си безчувствен звяр, който убиваше без никаква умисъл, просто така, и се оправдаваше с държавата. Не можеше да види нищо през черните си очи, белезите по тялото бяха зловещи, самият той беше едно чудовище, което нямаше емоции. Татуировките му издаваха спомени от миналото. Моторът на сърцето с текста My Best Friend беше първата му страст; на корема Crime Rider, легендата за най-добрия моторист, който се появи на един събор; маските на едната му ръка, напомнящи за театъра, който играеше; имената на загубените приятели по-надолу, нещо печално и доказващо, че още имаше човещина в него; на другата ръка - изрисуваният пейзаж по пътя за София, двамата мотористи, които бягаха с кървави пари, а зад тях лежаха мъртвите им приятели, убити от хора с маски; на рамото му - любимата му група; на пръстите - четирите бои на картите, а на гърба, по гръбнака, йероглифите, които само той знаеше какво значат; от едната страна, под ръката, имаше играещо циганско момиче, на което пишеше My Princess, така отбеляза любовта си. Той грабна листовките и запали колата.

 Спирката му беше Варна, морската столица, която щеше да замирише на барут под изстрелите на неговия пистолет. Там също живееше неговата любов, но след случилото се не му правеше впечатление, защото чувствата му бяха толкова притъпени. Първо се отби до един негов приятел, за да му даде квартира в града. Той го настани в поддържана гарсониера на центъра на града. Бандита благодари и продължи към целта си, а именно къщата на бащата на Моника. Дамян Сираков беше бивш офицер от спец-частите, той го познаваше от стария му живот и сам беше поискал да му съдейства в мисията.

 Георги спря колата пред блока и се качи по стълбите. Почука на дървена врата на първия етаж. От другата страна отвори русо момиче с тъмни като неговите очи. Тя беше толкова прекрасна и истинска, великолепна и прелестна. Беше много изненадана и веднага го позна, като отстъпи назад.

-         Агент Карпов, къде е баща ти? – каза той студено и безчувствено.

 Сега не виждаше у нея любовта, чувствата му бяха толкова подтиснати, че не можеше да почувства нищо. Седеше, твърд като камък.

-         А, Георги, влизай, влизай – чу се глас отвътре.

 Бандита пристъпи леко и тръгна по правия коридор след дъщерята на офицера. Тя го въведе в просторен хол с препарирани животни. Старият Дамян обичаше да ловува с приятели и беше запазил плячките си, като ги беше препарирал. Той седеше на кресло до стъклена масичка и диван. Георги леко приседна на дивана:

-         Какво става? – попита Дамян.

-         Идвам служебно – отвърна Георги сприхаво.

-         Знам – рече Дамян. – С какво да ти помагам? Какво установихте в София за тази група?

-         Общо взето, нищо – отвърна Георги като разгъна разни папки. – Само общи работи, от които не можем да докажем нищо.

-         Затова изпращат теб, нали? – попита офицерът. – Да намериш и изчистиш престъпниците без съд.

-         Много правилно – потвърди Георги.

-         Какво възнамеряваш да правиш? – попита Дамян.

-         Да открия по-важните клечки и да ги изчистя – отвърна Георги безчувствено.

-         Добър план, откъде ще започнем? – попита офицерът и хвана папките.

-         Оттам дъщеря ти да спре да ни подслушва! – каза на висок глас агентът и се ухили.

 От другата стая излезе Моника и отиде при баща си.

-         Аз нямам тайни от нея – отговори Дамян.

-         Не ми пука – отвърна Георги безчувствено.

-         Вие познавате ли се? – попита Дамян, като се опита да разведри обстановката.

 Моника го погледна гузно, но лицето на Георги дори не трепна. Те си стиснаха ръцете:

-         Георги ми е малкото име – произнесе той с надменност в гласа. При допира с нея усети нещо, което прониза сърцето му като стрела. Спомни си за любовта, която изпитваше към нея в предишния си живот и за сладникавото чувство, с което искаше да я прибере при себе си, но обстоятелствата не му позволяваха. Съвестта му подтисна всичко това и лицето му не издаде никакви признаци на емоция.

-         Моника – каза тя, но не можа да срие симпатията си към него, защото очите ù светнаха.

-         Добре, ще изпълня желанието ти – съгласи се Дамян. – Ще излезем някъде само двамата.

-         Добре тогава – отвърна Георги и събра папките.

 Те станаха от местата си и тръгнаха пеш. Седнаха в задимено кафене, където разпростряха папките си.

-         Та, какво знаем? – каза Дамян.

-         Малко неща – отвърна Георги. – Тези момчета отговарят за доставките на дрога по цялото черноморие, включително и курортите, от които се печели като от топъл хляб. Опитах да измъча някои от дилърите им, но не си признаха и загинаха напразно.

 Дамян потрепери от студения, безчувствен тон на агента, той сръбна от кафето си и запали цигара.

-         Не казаха ли поне някое име? – попита той.

-         Да, Атанас Спасов – отвърна Георги. – Всички уловени бълнуваха това име. Познавам го от предишния живот, той беше дребосък, който си мислеше, че може да лети. Когато го проучих, разбрах, че е още жив и се подвизава в тези околности, но скоро ще загине и няма да е от моя пистолет.

-         А от кой? – попита бившият офицер.

-         От този на неговите хора, ще им помогна да установят, че е мишка, за да разкрия лицата на някои то тях – сподели плановете си Бандита.

-         Как ще го направиш? – учуди се Дамян.

-         Имам някои стари познати, които поддържам с имунитет – усмихна се Георги. – Приятелчета от стария живот.

-         Хах – засмя се Дамян. – Едно ми не е ясно, как издържаш на това напрежение?

-         Напрежението е по-малко от това на улиците – отсече Георги. – Сега знам, че убивам жертвите си само с безчувствието си, а тогава те убиваха мен.

-         Доста красноречиво – каза Дамян.

-         Нали? – усмихна се Георги.- Засега не искам нищо от теб, когато ми потрябваш, ще те потърся.

-         Добре – кимна Дамян.

 Те допиха кафето си и станаха. Върнаха се по същия маршрут, където пред входа на блока намериха Моника с приятеля си. Като го гледаше Георги, момчето беше копие на самия него, само че само на външен вид. Гледаше глупаво и наивно и нямаше онзи безчувствен и смразяващ поглед. Момичето го погледна гузно, все едно му изневерява. Той почувства някакъв пристъп на чувства, ревност и злоба към онзи некадърник. Остана малко назад, за да притъпи пристъпа и да дойде на себе си. Дамян ги посрещна радостно:

-         Здравей, зетьо – стисна ръката на момчето.

 Георги се приближи до тях, а един вътрешен глас у него викаше “РАЗБИИ МУ ГЛАВАТА НА ТОЗИ”. Дамян го прегърна и осведоми Бандита:

-         Това е кандидат-зетят, с дъщеря ми се сгодиха миналата седмица.

 Като чу това, нещо свирепо се надигна в Георги. Изпита злоба, но я задържа за себе си, кимна на тъпото момче и отговори хладнокръвно.

-         Радвам се за вас.

-         Още изчакваме, защото нашият е студент, като завърши, сигурно ще има сватба – каза радостно Дамян.

-         Добре, пожелавам ви всичко хубаво – каза Георги все така студено. – Аз имам още малко работа за вършене и ще ви оставям.  

-         Е, сега тая работа – каза приятелски бившият офицер.

-         Налага се – отвърна Георги.

-         Тогава ще се видим някой път да пием по ракия – викна Дамян. – Чао.

-         Ще се видим, обещавам – отвърна Георги на поканата.

-         Довиждане – глухо каза Моника.

 Георги махна с ръка и се качи в колата. Подпали с мръсна газ, защото не искаше да остава и миг при тях, защото чувствата му започнаха да излизат.

 Отвън останаха Моника, Дамян и приятелят ù. Тя погледна баща си с любопитство и попита:

 - Откога го познаваш, Бандита?

 - От онова време, още когато се силеше по пътищата с мотора – отвърна Дамян. – Беше добро хлапе с лош живот.

 - На мен ми изглежда безчувствен – каза Моника с презрение.

 - Не е – усмихна се бившият офицер. – Откакто го познавам, винаги е мечтал да излезе на чисто, да създаде семейство и да живее като нормален човек, но когато излезе на чисто, беше толкова отровен от случките, че не можа да заживее така, както искаше, а премина от другата страна на закона.

 - Изглежда така, все едно няма нищо човешко – замисли се Моника, а приятелят ù я погледна презрително с дива ревност.

 - Дълбоко в душата си таи старите мечти, но лошото е, че не ги иска вече – натъжи се Дамян. – Интересен човек е агент Карпов.

 Моника сведе глава, а приятелят ù я хвана за ръка и я поведе нагоре към апартамента. Той беше много ревнив и любопитството ù към агента го разгневи.

-         Ти не я обичаш, ти не я обичаш, тя ти е безразлична! Ела на себе си, мамка му! – повтаряше си Георги в колата.

 В този момент осъзна, че все още я обича и копнее за нея. Сега тя беше сгодена за някакво мамино детенце, което още имаше мляко по устата и това го вбесяваше. Беше бесен на себе си, защото го беше страх да не попие от кръвта на улицата, да не омаже и нейното лице. Да не я превърне в чудовище, като самия него. Той спря на паркинга пред квартирата си и се качи горе, където завари хазяина си. Той беше висок, 30-годишен мъж, с набола брада като неговата и кафяви очи. Те се познаваха от старите времена, когато той работеше в София за Тихомир.

 - Какво ти е бе, Бандит? – попита той, като видя Георги.

 - Не питай, брат ми – отвърна му.

 Хазяинът му се казваше Кирил и разбра, че на квартиранта му не му се говори и се оттегли. Георги си взе един душ набързо, смени си дрехите и пак излезе. Разходи се по морската градина. Времето вече беше станало студено, защото наближаваше края на септември. Слънцето вече беше почнало да залязва. Той седна на една пейка и запали цигара. Емоциите му бяха отминали и през черните му очи не се виждаше нищо. Вдигна телефона и набра стар познат:

-         Ало – чу се от другата страна.

-         Гарване, как си – започна приятелски.

-         Абе, Бандит, забравих ти физиономията, откакто стана агент не мога да ти видя очите – рече Гарвана радостно.

-         Е, служебни задължения.

-         Какво преследваш сега?

-         Разни хора и разни идеали и ми трябва твоята помощ.

-         Нямаш ядове, какво искаш – съгласи се веднага Гарвана.

-         Бизнесът с Петров се разраства и покупките нарастват – започна Георги. – Готови ли сте за нови земи?

-         Печалбите са доволни – отвърна Гарвана. – За какви земи намекваш?

-         Черноморието – отвърна Георги директно. – Всички курорти и плажове, където през лятото вашата стока ще се харчи като топъл хляб.

-         Звучи много пикантно – облиза се Гаврил. – Какво искаш в замяна?

-         Малко съдействие – отвърна Бандита. – Искам да се свържеш с Атанас Спасов и да го попиташ за шефовете му, защото ще правиш добра сделка на тънка цена, на която не могат да откажат. Тогава ще влезеш и ще научиш за средите им и ще го кажеш на мен. Това се иска от теб.

-         Лесна работа – отвърна Гарвана иронично. – Ще го направя, колко му е. Наско е кокошкар и няма да изтрае дълго, а Черноморието си е Черноморие, през лятото ще има як бум.

-         Да, радвам се, че мога да разчитам на теб – зарадва се Георги. – Обади се, когато пристигнеш.

-         Нямай ядове, айде, всичко добро и умната, да не те убият като куче – пошегува се Гарвана.

-         Същото се отнася и за теб – отвърна Георги.

 Затвори телефона и продължи да гледа в небето. Опита да си представи лицата на престъпната група, която преследваше. Всички бяха лоши хора, които му бяха отнели чувствата и които беше победил веднъж. Това беше, излезе на чисто, но отровената му душа не му позволи да заживее на чисто. Сега отвътре изпитваше жажда за кръв и за отмъщение, без никаква причина и злоба. Това бяха две черни очи, които светеха в мрака и в които не можеше да проникне никой.