СВОИ  ХОРА

                 През прозореца на болничната стая се прецеждаше дрезгавата светлина ва мрачния есенен ден. Мъглата на талази забулваше с воала си сънения още град. Сивата ù полупрозрачна, подвижна маса поглъщаше дори най-близките възвишения на планината и само клоните на стария орех под прозореца, вече съвсем оголели, се открояваха на бледия ù фон. На тях бяха накацали в траурните си костюми ято гарвани. Подухна лек ветрец и разклати клоните на ореха. Гарваните излетяха и огласиха околността с граченето си.

             "Ще вали сняг. Щом гарваните така играят, днес ще завали" - си каза Христо и отмести поглед от тъжната картина вън. - Потискащо време, като потискащия ден - денят за свиждане" - изпъшка той при тази мисъл.

               Тежката операция беше минала успешно, можеше да не се страхува. Бе "прескочил трапа" - така му казваха. Но дните за посеще­ние в болницата бяха тягостни за него. При другите болни идваха близки и роднини, а той оставаше неизменно самотен и неутешен. Знаеше, че сам си е виновен, но когато цял живот бе живял по този грешен начин, не му се искаше сега, в края му, да признае, че е сгрешил. Та нали така трябваше да се отрече от досегашния си дълг и объркан живот.

                В стаята имаше още двама пациенти. Единият подготвяха за операция. Другия се надяваха да излекуват с лекарства.

              "Има по-леко заболяване от мене, а толкова хора идват при него! - завиждаше му скрито Христо. - При мене ни един не дойде. Аз донякъде си го заслужавам, но такава тежка операция изтърпях, откога лежа в болницата и никой не се сети за мене. Приятели имах, на толкова хора услуги съм правил - всичко отмина като сън, всичко се забравя.”

               Изви глава отново към прозореца и погледна с безизразни очи в безизразния пейзаж на мъглата. Потъна в мисли по миналото. Беше се оженил за жена си заради добротата ù - не, че я харесваше толкова като жена. Не познаваше тогава огъня на страстната, изпепеляващата любов. Тази добра жена му роди дъщеря. После се влюби във Веса. Влюби се всеотдайно, с всичките сили на зрелостта си. Тя беше жена, каквато той мислеше, че трябва да бъде жената. Увлече се по нея, напусна жена си и десетгодишната си дъщеря. Отидоха в града. Заживяха волно като птици, така както искаха. Разпростираха се нашироко, но този начин на живот погълна всичките им средства. Наложи се да се лишат от навиците на разкоша. Тогава Веса намери по-перспективен мъж. Напусна го без дори бележка да остави. Христо дълго не можа да се съвземе от този удар. "Та нали любовта ни беше толкова силна! Ех, Веске, Веске, по-добре да не бях те срещал!"

Нежна и топла женска ръка докосна рамото му. Той трепна и извърна глава. Над него усмихната се бе надвесила тя.

                - Веске, ти... - изтръгна се вик от гърдите му.

                - Не, Цонка съм. Ето ви термометъра да премерите темпе­ратурата. Веска ли очаквате? - подкачи го сестрата усмихната. - Сигурно днес ще дойде.

- Извинете, бях задрямал, сънувах.

Кога беше влязла дежурната сестра, която много приличаше на Веска, не бе усетил. Пъхна хладното стъкло на термометъра под топлата си мишница и отново се замисли.

             "Тогава се скарах с брат си. Започна да ми чете морал, че това, което правя било нечестно, че е подло дело и само подъл мъж може да зареже добра жена и дете. Не издържах, напсувах го и му забраних да се меси в моите работи. Бях заслепен от страстта си. Оттогава не се имаме, И да се имаме, чух че боледувал на село и нито той може да дойде да ме види, нито пък аз него. А жена ми из­лезе корав човек, лека ù пръст. Успя сама да отгледа детето, да го изучи, но се разболя и млада си отиде. Разбрах това една година след смъртта ù от един бивш съсед на село, когото срещнах в града.

              С дъщерята се виждахме няколко пъти случайно, но нито аз я заговорвах, какво можех да й кажа, нито пък тя мене.

             Щом Веса ме изостави, реших, че докато съм все още млад, не бива да се предавам, да оставам тъжен и самотен. Запознах се с друга жена. Не потръгна - не се разбирахме, все се карахме. Живяхме малко време заедно и се разделихме. Жилищната кооперация, в която се бях включил, поглъщаше изцяло времето ми. Нямаше кога да мисля за жени. Затова пък като я построихме, бързо наваксах изгубеното. Подхлъзнах се по опасен, стръмен и хлъзгав наклон и вече нямаше какво да ме спре."

              Сестрата влезе с термометрите и прекъсна мислите му. Под­готвиха ги за визитация.

Когато докторът спря до неговото легло, каза след като го прегледа и провери резултатите от последните изследвания:

              -  Добре си, бай Христо. След няколко дни ще те изпишем. Сега силна храна, здрава, силна и чиста храна ще те оправи съвсем. Това ще ти препоръчам, освен лекарствата, които ще вземаш известно време след като излезеш оттук.

              - Че къде чиста храна, бе докторе!? В зеленчуците и плодовете по пазара блъскат химикали, изкуствени торове. Няма свястна стока по магазините. Водата за пиене е мръсна. Радиация, изгорели газове от фабриките и автомобилите, отвсякъде ни атакуват бактерии и вируси. От какво по-напред да се пазиш и как да стане това, като унищожихме природата?

               -  На село! Като ти трябват чист въздух и чиста храна, на село можеш да идеш! - пошегува се докторът.

"Лесно ти е на тебе да кажеш на село. Върви ти на село. Пък и как да отида? Нали избягах оттам. Нали там живее дъщеря ми, с която ако се срещнем няма да се познаем. Две къщи направих, а няма къде да живея. На улицата ще си умра."

              -  Бай Христо, обърни се към мене - нареди сестрата.

              Тя го гледаше с оня мил поглед на прозрачните си сини очи, с които някога го гледаше Веса.

           "Добра е сестричката. Толкова ни жали нас, болните като вижда как страдаме. Не са всички такива. Някои работят с безразли­чие, други дори ни се карат."

             -  Ще сменим превръзката. Хайде, по-бързо, че ще стане време за обед, пък и да си готов за свиждането.

Възрастният мъж изохка и внимателно се обърна. Разтегна­тата пружина проплака под него. Изохка повече от болката в сърцето при думата "свиждане", отколкото от тази в кръстатата рана на корема.

              С меки, топли пръсти сестрата размотаваше бинтовете. Като го докосваше с върха на нежните си пръсти, му ставаше толкова приятно, че забравяше болката. Отдавна не бе изпитвал удоволствието на ласката и сега това караше кожата му да настръхва.

              Пациентът, когото подготвяха за операция се изправи, за да види шевовете. Беше страхлив - пребледня преди да е видял раната. Христо забеляза и се приповдигна, към лицето на сестрата. Тя се смути, Мислеше да му се скара, когато чу шепот в ухото си:

             -  Кажи, че го викат в лекарския кабинет. Нали знаеш, че е плашлив. Нека за сега да не знае как ще изглежда стомахът му след няколко дни.

Сестрата се съгласи, отпрати болния в кабинета и тогава направи превръзката.

Когато той се върна, рече:

              - А, вие сте приключили. Исках да видя операцията. Докто­ра го нямаше, напразно ходих.

              - Абе, операцийка, какво да ù гледаш. Нищо особено - шевове. Скоро ще си гледаш твоята колкото искаш. Знаеш ли, все се каня да ти кажа - много мило семейство имаш. Хубава жена, добри деца.  На нея ù е трудно сега сама да се справя с децата, на работа да ходи, при тебе да идва. Ще ме извиниш, но много хленчиш. Давай ù кураж - мъж си. Успокоявай я, казвай ù, че операцията е дребна работа. Посочи ù мене, кажи: ето, стар човек, а издържа, вече е здрав, ще си ходи, та аз ли няма да издържа!

             Младият човек се замисли над тези думи.

             -  Прав си - каза след кратка пауза. - Ще опитам. Обедът беше блудкав и все пак Христо го изяде. Трябваха му сили. Предстоеше напрегнат

следобед - започваше свиждането.

            Най-напред посетиха този, който се надяваше да мине без услугите на скалпела. Тъкмо близките му си заминаха и дойде семей­ството на другия пациент. Той си даде вид на спокоен и уверен в добрия изход на лечението. Усмихваше се по-често и жена му не изглеждаше този път така изплашена.

Погледът му спря въпросително върху възрастния

мъж.

          - Как е? Справям ли се?

           Бай Христо направи знак, че всичко е наред и се обърна на другата страна да не ги притеснява. Потъна отново в спомени.

           Беше построил хубава къща в града - другата в селото остави на жена си. Весели нощи бе прекарал в новия дом на чашка с приятели, на карти. Водеше познати и непознати жени. Отначало всич­ко започваше многообещаващо, а завършваше по един и същ начин - мрачно, с раздяла, оставяща душата изпепелена. В къщата идваха жени, готови да прекарат нощта с него заради едно ядене и пиене. С повечето от тях повторно не се срещаше. Една от тези жени обаче го уплете в мрежата на ласкателствата си и се ожениха. Но недоразуменията не закъсняха. Разведоха се. „Печалбата” на Христо от този брак бе, че загуби в съда жилището си, защото жената се познаваше с хора, които уредиха тази работа. Колкото и да му се струваше, че всичко това е един лош сън, бе принуден да напусне къщата, строена с непосилен труд, а тя бе единствената му здрава опора в живота. Заживя по квартири. Започна да пие - хранеше се лошо, понякога гладуваше от немарливост. Беше застарял. Жените вече не му обръщаха внимание. Страшна самота тропаше на прага му. После тя влезе властно при него ведно с болестите. Преди не беше се замислял за старостта, за само­тата. Най-много го мъчеше язвата. Тя го вкара в болницата.

              "По-добре тук, отколкото в чужд дом сред студените стени на празната стая. Тук не съм самотен, има кой да се грижи за мене. След няколко дни ще ме изпишат. Къде ще отида? Къде? И при кого? Ни една от жените, с които съм бил не се сети за мене, не дойде да ме види дори сега, когато съм толкова болен. А аз глупакът, какви ли не подаръци им правех, където поискаха ги водех. Ех, защо не мога да върна времето, да започна всичко отначало. Уви!"

                 Семейството на младия мъж си тръгваше. Жената този път беше по-бодра и не така угрижена. Съпругът бе успял да ù вдъхне кураж. Чу целувка, придружена с думите:

                - Татко, оздравявай бързо, чакаме те! - прегръщаше го дъщеричката му.

                Татко! Каква дума! Не беше я чувал цяла вечност. Сега тя отекваше в него като ехо от камбана. Христо бе забравил, че и той има дъщеря. Знаеше, че е омъжена, че има деца, наскоро дори я видя отдалече, но нито той можеше да каже "дъще", нито заслужаваше да чуе   "татко".

               Часът за свиждане изтече. Отпусна се душата му. Отново всички бяха самотни като него. Някой влезе в стаята тихо.

              - Татко! - нечий глас изпълни цялото пространство. Помисли, че дъщерята на младия мъж се е върнала за нещо. Една мека ръка докосна рамото му.

- Татко, ние сме тук.

Обърна се. Зави му се свят от вълнение. Не можеше да повярва на очите си. Беше неговата дъщеря със съпруга си.

                - Зле ли ти е? Може би не трябваше да идвам? Да си вър­вим ли?

                 - За бога, не! Моля ви, останете!  Много се вълнувам - едва изрече през свитото си гърло. Толкова приятно ме изненадахте!

                Дъщерята постави  букетче цветя на болничното шкафче, наведе се и го целуна по небръснатата буза.        

             „Значи те ми прощават! За бога, те ми прощават!" - не вярваше на станалото Христо.

              - Ето, донесла съм ти от любимото ти ядене. Помня, че преди години много го обичаше и мама все от него ти приготвяше.

Той държеше ръцете ù и мълвеше несвързани думи.

               - Изпуснахме автобуса и затова се забавихме. Питката е изстинала, докато чакахме другия, но се надявам, че все още е вкусна.

               - Вкусна е, вкусна... - пресядаха къшеите в гърлото му. - Никога не съм ял по-сладка питка. Благодаря ти от сърце и душа, дъще!

                Когато си тръгнаха, той ги изпрати с думите:

                -  Имал съм и аз свои хора!

              Те излязоха, бързаха за обратния автобус. Христо погледна с признателност след тях. До него цветята ухаеха на болничното шкафче. Толкова цветя беше подарил през живота си! Можеше да покрие с тях цялата стая и коридора дори, а не бе получил и едно цветенце.  Първите цветя в живота си получаваше към края на този дълъг и без­пътен живот, от изоставената си дъщеря.

             -  И аз съм имал свои xоpa! - промълви тихо със задавен глас.

            От очите му се ронеха щастливи сълзи. Някак по съвпадение те се откъснаха с първите снежинки отвъд прозореца. Навън тихо и бавно лягаше върху земята всеопрощаващата, пречистваща всичко белота на снега.