Свърталището на дявола (2-ра част)

Роман на ужасите

2

    *** 

              Явор шофираше със сдържана усмивка, която обаче пренасяше струи позитивна енергия по всички части на малкия Нисан, а Катрина се усмихваше блажено, сякаш поемаше с пълни шепи от тази енергия. Колкото повече се отдалечаваха от София и се сливаха с природата на пустото дефиле, толкова повече благословените спомени от миналото ги обливаха на меки талази. Помнеха това шосе още преди двадесет и осем години, когато, натъпкали последния багаж в старата Лада, заедно с майка им и баща, им напуснаха Долно Камово, за да се преселят в новия апартамент в София. Ще си идваме от време на време, обещаваше бащата Георги - въпреки че през тези двадесет години двамата си дойдоха едва три пъти – за погребението на баба им, за погребението на дядо им и за четиридесетия ден на дядо им.

            Днес Явор и Катрина се движеха в обратна посока, с натоварената с багаж кола. Бяха решили отново да заживеят в Долно Камово.

            Клоните на дърветата, побелели или порозовели от пролетния цъфтеж, провисваха като разноцветни камбани и се люлееха на слабия ветрец. Небето синееше, а слънцето напичаше белеещите гористите склонове, сякаш ги будеше от дълбокия зимен сън, за да се подготвят за новите предизвикателства на пролетта. Завиха по отклонението за Огоя и след малко се оказаха на познатото тясно шосе за Горно Камово, сред тучната зеленина на планинските склонове.

            - Боже мой, каква прелест! – възкликна младата жена.

            - Все едно съм в рая – в тон отговори младият мъж и се загледа в тесния, разбит от времето път.

            Минаха голата скала, под която линееше старата „Войнишка чешма”, сетне каменния мост на Брестовия поток, след който завиха по деветдесет градусовия завой и в далечината се мярнаха първите къщи на селото. Катрина възкликна "ауууу" а усмивката й засия като на малко дете. Спомените тук бяха много по-ясни и ги връщаха в далечното минало, когато не ги вълнуваха проблемите на живота и нещата бяха далеч по-прости. Отдясно се показаха руините на бившия краварник на ТКЗС и Явор се сети как с Манчо и Върбен си играеха на криеница покрай тях, докато вътре дядовците им дояха кравите - всичко беше далеч по-оживено, слънчевите лъчи грееха по-ярко и изпълваха детските им души с несъизмерима радост; сега зданията е рушаха и загрозяваха плувналата в прясна трева поляна.

            Табелата "Долно Камово" беше сравнително нова, от светлоотразителен материал. Следваха къщите на Горната махала, където живееха Маци Огняра и баба Кина, които често им подаряваха марципанчета; после синята къща на двата етажа, която нямаше тераса на горния етаж, но имаше врата за никъде. Веднага след завоя се показа сградата на старата пивница, наричана от местните "Хо-ре-маг-а", от където всяка вечер се възнасяха гласовете на селските пияници. Сега скелетът й белееше грозно на фона на обраслото подобие на алея, а от покрива стърчаха черни летви и греди. Явор се сети как една вечер дядо им Атанас ги заведе в пивницата и най-натрапчивия спомен, освен пиещите мастика развеселени хора, беше непоносимият цигарен дим, стелещ се като мъгла по цялата вътрешност. Споменът обаче не беше неприятен - беше пропит с душевната съблазън от ясните нотки на незабравимото минало, което никога не ще се върне.

            След s-образния завой, пътят се спусна към триетажната къща на Жорко и Асенка - най-добрите им приятели от детството. Те двамата също бяха преуспели в живота - Асенка живееше в Америка и беше омъжена за американец, а Жорко беше един от диспечерите на летище Варна. Явор и Катрина нямаше да забравят онази зима през осемдесет и шеста, когато заедно с тях решиха да правят щуротии из селото, като чупеха пейки, кършеха току що посадени дръвчета или влизаха в дворовете на хората и хвърляха тенджерите или саксиите с цветя в съседните дворове. След това "възрастните" ги спипаха, докато редяха големи камъни на главното шосе. За да избягат от тях, четиримата хукнаха по малката пътечка за Фундарското кладенче и запрашиха към гората. Бяха решили да избягат далеч, за да не им се карат, но стигнаха едва до село Гловош, където някакъв мъж с трактор, познат на бащата на Асенка и Жорко ги примами, че ще ги закара на ресторант в Своге, след което ги прибра в Долно Камово. „Запомнете това. За да се научите да печелите, първо трябва да се научите да губите” – беше им рекъл той на изпроводяк, като след това четиримата дълго се чудеха защо този мъж каза тези думи в тази ситуация. Родителите не им се караха - навярно просто се зарадваха, че децата им са живи и здрави. Сега къщата на Жорко и Асенка беше изоставена - личеше по счупените й прозорци и срутената ограда на двора. По ръждясалата входна врата имаше няколко стари некролога.

            Следваше полегатия завой при малкия мост, къщите на Фундарската фамилия, смесеният магазин, мостът при широкия дол, след него бившият "бар Малина", сега невзрачно заведение с още по-невзрачен надпис "кафе-ресторант Сухиндол". По-нататък се издигаше малкият хълм, в подножието на който се намираше тяхната къща. Подминаха няколко души възрастни хора, седнали на голяма пейка. Шосето беше още неизчистено от миналата зима, а голяма локва се бе образувала непосредствено след моста. Явор я заобиколи с рязко движение и изруга тихо. Магазинът след моста работеше и отпред седяха неколцина клиенти с бутилки в ръка, които изгледаха автомобила с подчертано безразличие. Поеха към хълма, минаха ливадата зад останките на съборената църква, сетне някогашния Културен дом и скоро се озоваха пред тяхната къща.

            Явор спря колата и слезе да отключи вратата на гаража. По някое време погледна на върха на хълма, където зловещо чернееше къщата на дядо Яким. „Свърталището на дявола”- каза той на глас. Отдясно на сградата, всред множество храсталаци и буренаци, проблясваха паметниците на селското гробище.

***

            Стоян и Сабри забелязаха Нисана още когато профуча по пътя, но отвориха приказка едва след като той отмина горния завой и се скри между къщите.

            - Тия са децата на Димитър, нали? - попита Сабри.

            - Да бе, решили са да се преселят тука. Тошка ми каза оня ден, говорила с майка им и баща им. Нещо Софията не им понасяла - отвърна Стоян и отпи от бирата си - от толко години не са идвали, чак сега се сетили.

            - От как умреха Наско и Соня, никой не се сети да дойде. Да ги е... у гражданите.

            - Ама тая, дъщерята, е яко пиче. Гледам, нагласила се е, сигурно си дири е...ч.

            - Как я виде през колата бе, чвор?

            - Епа ти не я ли видя? Аз имам поглед на орел – похвали се Стоян и прихна самодоволно. Очите му бяха червени и изпълнени с някакъв пиянски възторг.

            - Ония на Яким сутринта отидоха на некъде, па се върнаха покрай обед. А горе стовариха дивани, столове, маси. Абе, смахната работа - Сабри сбърчилицето си, което в този момент изразяваше някаква пиянска презрителност. До тях мълчаливо стоеше Любен Арсов и кротко пийваше от чашата с мастика, но когато чу името Яким, рязко се обърна към двамата и каза с дрезгав глас:

            - Абе свалиха некакви дървени чучела на зверове, като тия от страшните филми.

            - К'ви чучела бе, Любене? Ти си чучело.

            - Зверове бе. Тамън минавах оттам и ги видех. Казвам ти, тия че правят като Яким и Роза, майка им да е...а мръсна. Не е чиста работата, казвам ти!

            - Абе кой знае за какво са им. Може да ги продават.

- Тия че правят щуротии, като Яким и Роза. Слушай ме мене.

- Да бе, да. Тоя никога не е виждал дедо си. Живел е в... Украйна ли беше… там некъде по Съюза. Жена му била от там.

            - Заеби ги - рече Стоян, след което наведе глава, сякаш затърси нещо по земята.

            - Абе.. оня го изнема нещо - каза Сабри и се огледа.

            - Кой бре? - попита Любен.

            - Краси, кой? Нали отиде да се преоблича.

            - Краси к'ъв е тутав, сигурно нема да го има цел ден.

            По пътя мина висок беловлас мъж сив костюм. Щом го видяха, тримата викнаха в един глас:

            - Руменеее ела беее!

            Мъжът ги погледна за секунда-две, след това продължи по пътя си.

            - Руменеее, чуеш ли к'во ти казвам? Ела тука!

- Що? – попита той.

            - Кога че черпиш по ракия. 'Се обещаваш, никакъв те нема! - изкрещя Стоян с грапавия си глас.

            Мъжът го погледна и отвърна:

            - Сега немам време. Требва да отида до Станка да й занеса документите. После ще посрещам внучката.

            - У, да те е...а у чвора скапан! – завърши Стоян и отпи поредната глътка, под клюмналите погледи на Сабри и Любен.

***

            Явор трудно отключи старата врата на втория етаж и двамата с Катрина влязоха вътре. Въздухът бе застоял и влажен, а безброй прашинки играеха на слънчевите лъчи, идващи от малкото прозорче в антрето.

            - Определено има за ремонт - промълви мъжът и отвори едната от двете врати.

            Първата стая изглеждаше уютна - по средата беше разположена голяма стара спалня със завивки от меки цветове, до нея стоеше масивен дървен гардероб, върху който бяха поставени свещник, нощна лампа, сандък и няколко сувенира - корабче, прес-папие, смешна кукла на същество, препасало сламен кош. Пред страничната стена, под прозореца, имаше дървена ракла, до която се мъдреше стар вентилатор. Подът бе постлан с дебел шарен килим, а на всяка стена бяха закачени картини.

            - Майка и татко спяха тук - рече Катрина и се подпря на рамката на вратата.

            - Понякога и ние. Особено когато дядо ни разказваше страшните си истории.

            Тапетите бяха стари, почти избелели, лепени с кафяво лепило, което тук-там бе оставило петна. Полилеят бе провиснал ниско и трите глобуса достигаха почти до главите им.

            - Може да сменим тапетите и дограмата. Спалнята е здрава, гардеробът и раклата също, а килимът е като нов - заяви Явор.

            После излязоха в малкото антренце и влязоха през другата врата в неголяма стая с мивка, печка и маса с няколко стола. 

            - Тук ще има повечко работа, какво ще кажеш? - попита Катрина. Брат й не отговори, а тръгна навътре.

            Дюшемето скърцаше, а част от тапетите висяха разлепени заради влагата. Печката тип "Чудо" си стоеше такава, каквато я знаеха, но кюнците бяха ръждясали и по тях имаше дупки. Белият таван беше пропукан на няколко места, а вместо лампа висеше бял на цвят кабел. Тук баща им искаше да прави стълби за долния етаж, но така и не ги започна. Спомени за множество гости и приятни сбирки струяха от тук, затопляни от горящата печка през зимата или охлаждани  от вятъра през отворения прозорец по време на лятото.

            В другия край на антрето се намираше врата за третата стая - детската стая, в която двамата бяха прекарали голяма част от младините си.

            - Давай да влизаме - подкани Явор.

            Ярки спомени от най-ранните години нахълтаха в техните съзнания. Явор помнеше как точно тук донесоха Катрина като бебе. Никой от приятелите, съучениците, състудентите, дори колегите в работата му не вярваха, че човек може да се сети за каквото и да е преживяване, когато е бил на по-малко от две години. Но той помнеше. Бог му е свидетел. От вътрешността на душата му пак се появиха усмихналите лица на майка му и баща му, които държаха в ръце плачещото бебе в пелени, а след туй казаха: "Вече имаш сестриче". Може би моментът от далечните младини бе толкова емоционален, че се запаметил завинаги в малкия му мозък.

            Спомни си и ранните оранжевите изгревите на слънцето, подаващо се откъм слога от изток и очертаващо прозореца върху бялата стена над леглото му. Тези очертания лека полека се смъкваха надолу, оранжевият цвят преминаваше в жълт, после в бял, а отразената им светлината се засилваше чувствително и става все по-изкряща и по-радостна. По-късно, когато беше на шест, баща му постави на стените фазер и очарованието от изгрева намаля.

            Сега стаята изглеждаше добре - лакираният фазер се бе запазил с годините, двете легла също бяха здрави, а таванът не се бе пропукал. Може би след някоя друга година и тук ще направят ремонт, но засега няма нужда, казаха си те и излязоха.

            - Явка, нека разгледаме и долу, после ще стоварим багажа - предложи Катрина.

            На долния етаж трите стаи бяха по-стари и в значително по-лошо състояние. Първо се влизаше в помещението с печката, което наричаха "оджака" и от което се отклоняваха две врати - за направо и за надясно. Право пред тях се намираше всекидневната, състояща се от голям гардероб, стара спалня, хладилник и маса, върху която гордо се ширеше стария телевизор "Плиска". За телевизора всички от фамилията говореха, че бил първият в селото. Надясно пък беше вратата за мазето - пълно с рафтове със зимнина, бурета с вино, дамаджани с ракия - ухаещо приятно на джибри и носещо спомени за компоти и туршии, за грозде, за старинен уют.

            В тези стаи живееха дядо Атанас и баба Соня. Долният етаж всъщност бе старата част на къщата - построена през тридесетте години на миналия век от прадядо им Мито - а горният бил надстроен и завършен в началото на седемдесетте. На това място атмосферата беше някак първична, мръсна, сурова. Двамата често помагаха на баба им и дядо им при зареждането на печката или при реденето на бурканите в мазето. От време на време някой от тях лягаше и заспиваше върху тесния миндер в оджака, от който бяха останали само няколко дъски, подпрени косо върху неравната стена.

            - На мястото на печката ще поставим камина с водна риза, а горе, точно над нея ще направим банята. Бойлерът може да бъде в мазето, но непременно трябва да е със серпентина, за да пестим ток през лятото - планираше Явор.

            - Къде искаш да бъде банята?

            - В единия ъгъл на кухнята. Не виждам къде другаде може да е. Антрето е тясно, а в другите стаи "абсурд".

            Излязоха от къщата и тръгнаха към гаража, пред който беше паркирана колата.

            - Седем-осем хилядарки и е готово. Ще викна Жоро за банята, Краси за стаите, а останалото можем да си го направим сами - говореше Явор, докато пренасяше два тежки куфара.

            - Изглежда обещаващо - съгласи се сестрата.

***

            Жълто-черно-червени - краските се стелеха всред безкрайната шир, сякаш се опитваха да върнат в съня навлизащото в реалността съзнание на Сабри. Той се събуждаше бавно, а светът тихо се появяваше пред погледа му. Макар и все още да се намираше под хватката на алкохолното опиянение, мъжът се изправи с мъка, седна върху леглото си и задиша мъчително.

            Около него се носеха неприятни изпарения - резултат от голямото количество бира и евтино вино, които снощи бе погълнал, първо в магазина със Стоян и Любен, сетне и в бара. Главата го заболя, зави му се свят. Но тези чувства му бяха добре познати. Сабри неведнъж се бе смесвал бира с бяло вино, а именно от тази комбинация се получаваше и най-противния махмурлук - силно, адско главоболие и гаден, непоносим световъртеж.

            Сега обаче Сабри усещаше и нещо друго - стягане на кожата по цялото тяло. Имаше опасението, че някой е изсипал лепило върху него или го е полял със захарен сироп. Усети и устните си - подути от някакво възпаление, а около тях кожата беше сгърчена. Оредялата му коса изглеждаше странно суха, все едно цял ден бе стоял на слънце. А пък очите му... о, демони - клепачите бяха натежали, а торбичките се бяха издули като малки балони.

            Сабри взе малкото огледало върху нощното шкафче и погледна отражението си. Кожата му наистина изглеждаше прекалено съсухрена, като на стар пияница.

            "К'во е станало, мамка му"? - каза си на ум. Една мисъл го проясни изневиделица. Стана и хукна към банята. На мивката имаше туба с препарат за миене на съдове. Когато го видя, Сабри избухна в силен пиянски смях.

            Защото си спомни какво бе направил снощи!

            Вчера през деня беше на работа с цялата "бригада", която бачкаше към общината по програмата "от социални помощи към заетост" и която се състоеше от "Негово величество", Стоян, Краси Мърдата и Любен. Всички те след работа заседнаха пред магазина, а по-късно се преместиха в кафе-ресторант "Сухиндол", който всички наричаха "бара". И едва привечер, след обилно количество бира и вино той се сети, че трябваше да вземе шампоан. Върна се в магазина и тръгна към малкия щанд с козметиката. Но вместо шампоан, Сабри бе взел препарат за миене на съдове.

            Най-интересен се оказа самият избор на пияната му глава - беше му направил впечатление надписа върху тубата: "Съдържа балсам за омекотяване на кожата".

            О, всемогъщи Аллах - той се е изкъпал с препарат за съдове!

            Ех, това проклето пиене, заради него се разведе със съпругата си, която заедно със сина му заживяха в нейния роден Добрич и не искаха да чуят за него. Заради неговите "изяви", и майка му и баща му не желаят да го погледнат, заради действието на алкохола всички стари приятели го отбягваха, казвайки му директно, че щом не може да пие, просто да спре да пие.

            Когато спиртът влезеше в организма му и завземеше мозъка му, Сабри ставаше невъзможен. Заяждаше се с всички около себе си, правеше се на мъжкар и се опитваше да докаже колко е по-велик от всички (което особено дразнеше накои от колегите му), та дори и скачаше на бой и често отнасяше по някой ритник. Е - миналата вечер нямаше побоища, въпреки че отново бе включил в действие своя буен нрав), ала онова объркване в магазина... ако не другото, поне можеше да мине за "голема работа".

            Но вече никой нямаше да се впечатли от тази негова смешна постъпка. Просто защото никой не го уважаваше.

            Ето че отново истината се появи пред него - гадната, противна и прокълната истина. Той беше нищожество, човек без цели, без смисъл на живота си. Човек с малко "ч", човек, когото никой не зачита. Човек на петдесет и три години, който едва се крепи на временната си работа и на социалните помощи, заплашен от уволнение заради пиянството. А най-голямата загуба бе, че преди три години синът му чрез съд се отказа от него. Тази болка никога нямаше да бъде потушена. Още плачеше от спомените, когато в онзи злощастен период в съда, на два пъти се размина с детето си и то се направи, че не го познава.

            И всичко това се случи заради проклетото пиене.

            Сабри отвори аптечката, взе аналгин и го погълна. След него си наля чаша с вода. Както очакваше, след двадесетина минути главоболието постепенно се утихна. Днес беше почивният му ден. Шест дена в седмицата се бъхтеше на парка и неделята беше за него като истински оазис. Той седна на стола пред масата (която беше отрупана с остатъци от храна, обелки от колбаси, опаковки или консервни кутии от полуфабрикати), избута боклуците малко по-навътре, за да направи място пред себе си, и в една чаша изпразни кафеварката с кафето, което бе сварил вчера.

            Отново чувстваше стягането на кожата, но част от силите му се бяха завърнали след аналгина, защото неразположението вече не му пречеше. За сметка на това друг гаден спомен от снощи изплува на повърхността.

            Той се бе скарал с Краси Мърдата, защото... просто защото беше пиян. Предишния ден, по време на работа се бяха разминали с него в пространството между двете греди на постройката, служеща за почивка и Краси съвсем неволно го подбутна. Сабри се олюля, но се хвана за колоната и така запази равновесие. Последва едно шеговито изказване от страна на Сабри: "Ей, приятел, гле'й си в краката". "Извинявай старче" - бе ответът на Мърдата, "Няма проблем" - завърши Сабри и всичко приключи с усмивка. Но в кафе-ресторант "Сухиндол", където седнаха вечерта, след третата бира и петата чаша вино, Сабри охотно напомни на тридесет годишния си колега за "избутването". Лекият спор постепенно увеличаваше значението си, като накрая (след шестата бутилка бира и осмата чаша вино) Сабри започна да обвинява Краси в саботаж, опит за покушение и расизъм. "Убиеееец!" - крещеше той на всеослушание. И когато Ангел, собственикът на заведението, дойде на тяхната маса за да разреши проблема, Краси Мърдата неочаквано стана, остави пари за сметката и си тръгна.

            Утре сигурно всички ще мълчат, най-вече Краската - помисли си той и надигна чашката с кафето. Сабри беше добър и съвестен човек (с изключение на периодите му в запой). Как ли щеше да се извини на младия колега? И колко ли време колегата му ще се държи резервирано?

            След кафето Сабри реши да излезе на разходка. Спиртните изпарения, превзели стаята, вече му действаха зле, затова той надяна овехтелия си панталон, облече мръсната си риза и тръгна към входната врата.

            Слизайки от горния етаж, пред очите му отново се показа отсрещната къща - тази на хазяите. Сабри се сети, че не е плащал наема от два месеца. Трябваше да го плати преди няколко дена, когато взе заплатата. Защото сега отново остана без пари и щеше да им се моли за поредната отсрочка. Също и на кмета за поредния аванс. Или на някой от малкото му останали приятели за поредния заем. Но за момента той се бе подготвил да излиза и друго нямаше значение.

            Когато застана до входната врата на двора, Сабри усети нечий поглед върху себе си. Обърна глава. Едно момиче стоеше отвън и се взираше в него!

            Сабри не знаеше как да реагира, защото момичето, макар и да изглеждаше на тринадесет или четиринадесет години, беше необикновено красиво. Той отвори вратата и опита да тръгне по пътечката, но момичето му препречи пътя и застана пред него. Сабри го изгледа с удивление.

            - Искам да поговоря с теб - заговори то с изключително нежен глас, от който струеше съвсем лек чуждестранен акцент.

            - С мене? - учудено попита Сабри, който все още не вярваше, че непознато момиче, което навярно не е от тук, се обръща точно към него.

            - Точно теб, Сабри - отвърна то. Чак сега Сабри забеляза, че в ръцете на детето имаше предмет - малка дървена маска на някакво същество. Чучело, помисли си той, сещайки се за вчерашните думи на Любен пред магазина.

            - Ами добре... нека поговорим - неубедително изрече възрастният мъж.

            - Нека идем в "Сухиндол".

            - Не знам. Може ли да е в магазина, защото от"Сухиндол" имам неприятни спомени.

            - Добре – съгласи се малкото момиче и двамата тръгнаха към центъра на Долно Камово.

…следва продължение…