*Преди време бях публикувала този разказ, но поради някои свои съображения помолих редактора да го изтрие. Сега отново ще намери мястото си "на светло", надявам се.
Дъждът тропаше в отмерен такт по плочата. Протяжност. Целият път беше толкова разтеглен и се губеше в парата на капките. Искаше да сънува, да гали, да вика и да изпее цялата песен на душата си. Но нито сънуваше, нито викаше, нито пееше. Стоеше кротко, в тъга и в безумна слабост. Девствено състояние
на изтерзана от мисли същност. Кого заблуждаваше? Отмина лятото, слънцето загуби яркостта си, а вятърът стана все по-искащ. Пищеше в ушите ù и не ù даваше покой. Плочата пред прозореца - цялата в такт, цялата в дъжд, цялата в сълзи и в истини. Рисунките с тебешир - отмити. Като сърцето ù. Безвремие, леност. А в себе си още шепнеше - върни се. Без теб не е това, което беше. Сърцето ми не е това, което биеше в онзи ден. Когато отключиш картината, тя може да стои пред теб с часове и да продължаваш да обрисуваш щрихите, да пълниш нас ...