*Преди време бях публикувала този разказ, но поради някои свои съображения помолих редактора да го изтрие. Сега отново ще намери мястото си "на светло", надявам се. 

Дъждът тропаше в отмерен такт по плочата. Протяжност. Целият път беше толкова разтеглен и се губеше в парата на капките. Искаше да сънува, да гали, да вика и да изпее цялата песен на душата си. Но нито сънуваше, нито викаше, нито пееше. Стоеше кротко, в тъга и в безумна слабост. Девствено състояние

на изтерзана от мисли същност. Кого заблуждаваше? Отмина лятото, слънцето загуби яркостта си, а вятърът стана все по-искащ. Пищеше в ушите ù и не ù даваше покой. Плочата пред прозореца - цялата в такт, цялата в дъжд, цялата в сълзи и в истини. Рисунките с тебешир - отмити. Като сърцето ù. Безвремие, леност. А в себе си още шепнеше - върни се. Без теб не е това, което беше. Сърцето ми не е това, което биеше в онзи ден. Когато отключиш картината, тя може да стои пред теб с часове и да продължаваш да обрисуваш щрихите, да пълниш наситеността ù, да дадеш себе си в нея и в миг да я изгониш и унищожиш. Като ненужна, като непоявила се навреме и недоразбрана.

Ирония. Ирония от неговото хубаво усещане, от дъха му и ръцете му. Приятели. Какви приятели! Онези очи, онзи говор и омая.  Те не могат да избягат нито от ума, нито от душата. Дъжд. В него вик. А в този вик - той. Крещеше за него. Онова, което искаме, не е нужно да е логично. Не е нужно да се съобразява нито с границите, нито със задръжките, нито с измисления морал. А тя искаше. Къщата чезнеше сред мислите ù. В мъглата тропаха колелета на стара катафалка. В кошмарът ù летяха прилепи. Описваме живота като лъчи и надежда. Като пожелание за късмет и величие. А всъщност всичко води до края и до разрухата. Какво беше останало от нейната разруха? От разрухата на едно момиче, което никога не е било принцеса и никога не се е молело в църква? Всичко беше останало от нея. Защото не беше загубила нищо, освен сърцето си.

Онази стая, с онзи дим и с неговия аромат. Божествено! Дяволски божествено!

После тялото му, впито в нея и стоновете им. Но онази вещица не пита. Грабна ù го.

Седя пред портите с него, вика му, не го пускаше, целуваше го. После видя огъня. Портите изскърцаха и той падна. А тя искаше да ù прошепне, че преди всичко са приятели. По дяволите, какви приятели? Какви приятели само! Нищо, нищо от онзи миг нямаше да забрави, щеше да го влачи под гърдите си и да не докосва друг. Мъката щеше да я задушава от други ласки. Искаше да се самоизтезава. И да помни, докато си отиде.

Запали цигара. Раздрънканата катафалка мина под прозореца. Някой подвикваше грубо, ругаеше. И се чу смях. А ковчегът вътре се друсаше и забиваше последни удари в мъртвото тяло. Дъждът се оттече по плочата. А мъглата се събра на къделя над катафалката. И се понесоха заедно към прясната дупка.