Когато отвори очи, Милена видя групичка мъже и жени, облечени в бели престилки, които се суетяха пред някаква футуристична на вид апаратура. После нещо избибка и всички се обърнаха към нея. В този момент осъзна, че от носа и устата ù излизат пластмасови тръбички. Стресна се. Зачуди се как се е озовала в болница, защото това място очевидно беше болница.

  Единственото, което си спомняше бе, че бе отишла с велосипеда си до близкия квартален магазин да купи сладолед, а след това… след това… нищо, освен… Дали озъбената  решетка на появил се изневиделица стар Зил не бе просто сън? Тогава на Милена ù направи впечатление, че лицата на хората, надвесили се над нея, са неестествено бледи, сякаш никога не бяха виждали слънце. Имаше и нещо друго – мониторите, отчитащи физиологичните ù показатели, като че ли висяха във въздуха. Все едно цифрите бяха прожектирани върху някаква невидима повърхност.

  - Стресирана е, хубаво е да поспи още малко – каза с усмивка на уста един млад мъж. Минута по-късно клепачите на Милена натежаха и тя потъна в сладък унес.

  Милена усети, че някой я стиска за рамото и отново отвориш очи. До леглото ù седеше мъж на средна възраст с неестествено черна коса, явно боядисана. Лицето му беше луничаво, мъртвешки бледо.

  - Да ти се представя. Казвам се Атанас Калчев и работя във финансовия отдел на фондацията. – Мъжът сбърчи замислено вежди. – Някъде бях чел… а да. Вече никой не говори на „вие”, нали нямаш нищо против да си говорим на „ти”?

  Милена отвори уста да отговори, но гласните ù струни отказаха да се задействат, сякаш бяха ръждясали. След доста усилия успя да промълви:

  - Не.

  - Хубаво. Гласът ти ще се оправи, не се притеснявай. Нормално е да изпитваш затруднения с говоренето като се има предвид… както и да е. Иначе как се чувстваш?

  - Добре – изхриптя Милена.

  - Е, аз ще тръгвам, стига толкова за днес, трябва да си почиваш. -  Мъжът стана от стола си.

  - Къде се намирам?

  - В клиниката на фондация „Нова надежда”.

  - Какво е станало с мен?

  Мъжът изглеждаше доволен от факта, че му биват задавани въпроси. Седна на стола си, извади нещо, което приличаше на клавиатура. Във въздуха изникна ултратънък монитор. Милена примигна изненадано.

  - Така. Блъснал те е камион, докато си карала велосипед. Виновен е бил шофьорът на камиона. Изпаднала си в кома… за дълго време. Но сега вече си възстановена напълно. Практически нищо ти няма.

  - Кой ден е днес?

  Мъжът се почеса по врата, извръщайки глава настрани.

  - Всъщност… сега е 2120-та година.

  - Как така?

  - Ами… била си в кома сто и седем години. -  Мъжът погледна тревожно към мониторите, отчитащи физиологичните показатели. – Спокойно, спокойно, всичко ще бъде наред. Хайде, заспивай – каза той и натисна някакво копче.

***

  Милена се събуди на следващия ден към обяд. В устата и носа ù вече нямаше тръбички. Надигна глава. Видя, че са я облекли в нещо като гащеризон. После се загледа в ръцете си. Бяха същите, каквито ги помнеше. Прокара длан по лицето си, не напипа бръчки. Зачуди се дали не е станала жертва на някаква измама.

  Успя да се надигне  в седнало положение, но с голяма мъка, понеже мускулите ù бяха схванати. На пода до леглото имаше чифт бели чехли. Обу ги. Дотътри се до прозореца и се взря навън.

  Улицата беше почти пуста. Неколцината човека, вървящи по тротоара, носеха маски на лицата си. Жълти превозни средства без колела профучаваха от време на време по боядисаната в тъмносиньо настилка на улицата. В далечината, на фона на розовеещото небе, се издигаха десетина небостъргача. Милена незнайно защо започна да брои етажите на най-високия от тях. Разплака се, когато стигна до 73. Явно всичко беше истина.

  В стаята влетя медицинска сестра.

  - Време е за почивка, миличка!

***

  Милена слушаше със зяпнала уста Ананас, който говореше монотонно, като че ли не изпитваше особено удоволствие от факта, че на него се е паднала „честта” да информира пациентката.

  - През 2013-та година си изпаднала в кома след тежка черепномозъчна травма. Правени са някакви операции, но резултатите са били незадоволителни. Майка ти решително се е противопоставила на предложението животоподдържащата апаратура да бъде изключена. Плащала е в продължение на трийсет години за престоя ти в болница.

  - Мама?

  - Починала е на 93 години през… отдавна. Съжалявам. Когато се успокоиш, ще продължа, ако желаеш.

  - Продължавай.

  - Майка ти е продала всичките си имоти, за да може да плаща разходите. Когато парите се свършили, тя се е обърнала към нашата фондация. Ние сме решили да помогнем. След това са ти правени още седем мозъчни операции. Имало е по-добър резултат, поради напредналата техника, най-вече. Преди месец тестовете показаха, че мозъкът ти функционира нормално и че може да бъдеш изведена от комата. Общо взето това е.

  - Забравила съм някои неща. Например баща ми…

  Атанас се усмихна.

  - Не се тревожи, това е нормално.

  - Значи съм адски стара?

  - Не бих казал. Била си на шестнайсет години, когато е станал инцидентът. За цялото това време тялото ти практически е остаряло само с около двайсет години. Физиологически си само на трийсет и шест. Изглеждаш добре, между другото.

  - Благодаря.

  - Аз например съм на седемдесет и три и все още работя като вол.

  - Изглеждаш доста по-млад.

  - Предполагам.

  - Какво ще стане сега с мен? – попита Милена.

  - Според мен би могла да се интегрираш в съвременното общество. Умна си, млада, просто трябва да бъдеш обучена в съвременните технологии, което едва ли ще отнеме повече от година.

  - Роднините ми?

  - Нямаме информация да имаш живи роднини.

Настана тягостно мълчание.

  - Чувствам се неудобно, когато красива жена плаче.

  - Съжалявам, ще се опитам да престана да плача.

  - Хубаво.

  - Кога ще ме изпишете?

  Атанас прехапа устни.

  - Има един проблем, тоест няколко проблема.

  - Да?

  - След Войната преди петдесет години въздухът бе замърсен, така да се каже. Белите ти дробове не са пригодени да дишат… такова нещо.

  - Какво нещо?

  - Отиди до прозореца и натисни онова зелено копче, за да го открехнеш.

  Милена направи каквото и каза Атанас. През процепа лъхна гадна миризма - на мърша, на мръсни канали, на застояла мазнина.

  - Уф че гадно!

  - Предполагам. Дори с маска не е безопасно.

  - Значи няма да мога да излизам?

  - Да.

  - Видях хора с маски навън?

  - Техните дробове се генетично усъвършенствани, третирани с медикаменти и какво ли още не.

  - Не може ли и моите?

  - По принцип би могло…

  - Но?

  Мъжът се загледа във върховете на обувките си.

  - Май зададох неудобен въпрос?

  - Нашата фондация е с идеална цел. Ръководим се единствено от хуманни подбуди. Печалбата не ни интересува. Но разходите са огромни и трябва да ги покриваме по някакъв начин. Държавата отдавна не ни помага.

  - Разбирам. – Милена изглеждаше много притеснена.

  - Боя се, че не разбираш. Разходите, които сме направили за теб, възлизат на… - Той се консултира с мобилното си устройство. – Десет милиона и триста седемдесет и пет хиляди долара.

  - Десет милиона!

  - Да. И някой трябва да покрие тези разходи. Иначе ще фалираме и няма да има кой да помага на хора, изпаднали в беда.

  - Накъде биеш?

  - Накъде бия?

  - Какво се опитваш да ми кажеш?

  - Аааа. Опитвам се да кажа, че ще трябва да станеш донор.

  - А ако не стана?

  - Ще бъдем принудени да те изпишем.

  - И?

  - Социалните ще те настанят в стаичка от десет квадратни метра с лош климатик, а с този твой „девствен” бял дроб загиваш за две-три години.

  - Аз бих могла да работя.

  Атанас положи големи усилия да не избухне в смях.

  – Решението е твое. Живеем в демократично общество, никой не може да те принуди да станеш донор.

***

  Двамата се срещнаха отново на следващия ден.

  - Ето каква ми е идеята – подхвана Атанас.

  - Цялата съм в слух – отвърна нервно Милена.

  - Как… в слух?

  - Искам да кажа, че горя от нетърпение да разбера каква ти е идеята.

  - Гориш? Апаратурата показва, че нямаш висока температура?

  - Ох! Казвай!

  - Можеш да дариш единия си бъбрек. Напълно безопасно е. Дори по твое време…

  - Хубаво.

  - Едното око?

  - Как така!

  - Взимаме окото, слагаме имплант с камера и готово. Дори няма да си личи.

  - Ужас! На кого му е притрябвало моето око?

  - Възрастен мъж, ослепял заради диабет. При него не може да се използва изкуствено.

  - Значи ще виждам с изкуственото?

  –  Да, разбира се, макар и замъглено през първата седмица след операцията.

  - Добре.

  - Единия яйчник?

  - Само ако това няма да попречи да имам…

  - Ще можеш да имаш деца.

  - Костен мозък.

  - Изсмучете го всичкия.

  - Не ни трябва всичкия.

  - Раменната става?

  - Добре.

  - Десет квадратни дециметра от кожата на гърба.

  - Кожодери!

  - Кожо… какво?

  - Майната й на кожата! Взимайте я.

  - Сухожилие от предмишницата!

  - Значи ще ме направите инвалид?

  - Двигателните ти функции ще бъдат запазени.

  - Сърцето?

  Милена пребледня. Изглеждаше така, все едно всеки момент може да припадне.

  - Не!

  – Днешните изкуствени сърца са почти съвършени. Няма никакъв риск…

  – Не може ли да сложите изкуствена джаджа на другия човек? – проплака Милена.

  – Пациентът е много богат. Иска истинско сърце, по–скоро от снобизъм. Готов е да плати 5 милиона.

  – Не знам …

  – Помисли си.

***

 На другия ден разговорите продължиха.

  – Сърцето?

  – Има ли вариант…

  – Не!

  – Добре.

  – Част от черния дроб.

  – Добре. Сумата не се ли събра вече?

  – Пак ще погледна, но … не, още около два милиона.

  – Мамка му! И сега какво?

  – Белия ти дроб не бива да пипаме, опасно е.

  – Жива да не бях!

  – Не говори така, грехота е! Животът е най–ценното нещо…

  – Я се разкарай! Какво ще правим сега?

  – Ще отида пак да разровя информацията, която още не е вкарана в базата данни.

  - Няма ли възможност да се вземат повечко пари от това, което предлагам? Пазарлъци, това – онова?

  – Трудно, но ще опитам.

***

  – Нещо ново? – попита с надежда Милена, когато видя Атанас да влиза в стаята.

  – Има една шейсетгодишна жена, моя позната, която преди три години загуби крака си при инцидент с моторна лодка. В днешно време такива инциденти са рядкост, но се случват. – Милена мълчеше, но очите й помръкнаха от тревога. – Та тази жена не е доволна от протезите, които е ползвала до момента. Те непрекъснато се повреждат, тъй като тя спортува активно, освен това… скърцат, когато прави секс. Поне така твърди тя. Кръвните тестове показват, че би могло да се получи.

  – Какво да се получи?

  – Би могло да й присадим твоя крак, левия по–точно.

  – Да ми ампутират крака? Ти чуваш ли се какво говориш!

  – Да, трябва да се реже в средата на бедрото. Знам, че звучи страшничко, но ти гарантирам, че съвременните протези са изключително добри, съвсем като истински крайници са.

  – Само дето се повреждат и скърцат.

  – Ако не спортуваш активно, няма да има никакви проблеми.

  – Това е някакъв кошмар! Ще боли ли много?

  – През първата седмица след операцията ще те боли доста, но клиентката по принцип е готова да плати три милиона. Ще можеш да си покриеш задълженията, ще ти останат и средства за десетина години охолен живот.

  – Атрактивно предложение – изсъска саркастично Милена.

  – Да задействам ли процедурата?

  – В смисъл?

  – Трябва да направим презентация на крайника, после жената ще направи оглед и ако го хареса, почваме с тестовете.  Разбира се, сключва се договор, в който е посочена цената  и неустойките.

  – Веднага ли трябва да реша?

  – Не, но е хубаво да получа отговор утре.

***

   Кандидат купувачката не изглеждаше на повече от четиридесет години и се придвижваше грациозно, което обнадежди Милена.

  – Би ли ми показала крака си? – попита плахо жената.

  Милена седна в леглото и нави нагоре крачола на левия си крак. Жената дълго оглежда крайника, опипва всички мускули, проверява подвижността на ставите.

  - Е, как ти се струва? – попита Атанас, хапейки нервно устни.

  – Наско, двоумя се, честно казано. Кракът безспорно е хубав, графиките, които ми изпрати го потвърждават, но костната структура е по–различна от моята, мускулите са слаби, а и ходилото е с два номера по–малко от моето. Не, че няма да свикна, но…

  – Мускулите ще се възстановят бързо. Тя е лежала неподвижно дълго време, затова са леко атрофирали, въпреки поддържащите процедури.

  – Да но ходилото…

  – Може да се направи корекция, няма проблеми.

  – Все пак цената ми се вижда височка.

  – Какво предлагаш?

  – Правите ми двайсет процента отстъпка и си стискаме ръцете.

  – Милена, какво ще кажеш? А? Няма да плащаш за протезата, която ще ти сложим. А? 

  – Аз… не знам… по–добре да бях умряла.

  – Какво му става на това момиче, защо плаче? – зачуди се кандидат купувачката.

  – Приемам! – изкрещя Милена. – Оставете ме сама!

***

  Всичките операции бяха извършени в един ден, и всичките минаха успешно. Човекът който получи сърцето на Милена доброволно плати десет процента отгоре, когато разбра, че артериите нямат абсолютно никакви плаки. Шефовете на фондацията бяха доволни.

  Три дена по–късно Атанас посети възстановяващата се в реанимацията Милена и остави букет рози върху шкафчето й. Побърза да си тръгне, защото се чувстваше гузен, въпреки че бе направил каквото трябва, а и гледката на окървавената превръзка, покриваща чукана, му действаше подтискащо. Беше доволен единствено от факта, че в очите на младата жена не се четеше омраза, а само тъга. Тя дори се бе насилила да му се усмихне.

***

 Атанас бе привикан в кабинета на изпълнителния директор.

  – Сядай – каза сопнато възрастният мъж и посочи поставения пред огромното бюро стол.

  Атанас чинно се настани на стола.

  – Имаме проблем. Случаят “Милена Ранкова” е твой, нали?

  – Да. Какво е станало?

  – На минус сме с милион и седемстотин хиляди, това е станало.

  – Не може да бъде. Грешиш.

  – Явно не си разбрал, че организмът на клиентката е отхвърлил крака, дарен от Милена Ранкова. Така че получаваме само неустойки в размер на десет процента.

  Атанас посърна.

  – Как е възможно!

  – А, кажи ми де?

  – Сега какво ще стане?

  – Ще бъдеш глобен с половин месечна заплата.

  – Не, с нея какво ще стане?

  – Ако я дадем на социалните, те ще ù съсипят организма за година-две, така че този вариант отпада. А и не е хуманно да затриваме момичето само и само защото е затънало в дългове. По–добре да я вкараме отново в кома, а след някоя и друга година да опитаме отново да продадем нещо.