Когато отвори очи, Милена видя групичка мъже и жени, облечени в бели престилки, които се суетяха пред някаква футуристична на вид апаратура. После нещо избибка и всички се обърнаха към нея. В този момент осъзна, че от носа и устата ù излизат пластмасови тръбички. Стресна се. Зачуди се как се е озовала в болница, защото това място очевидно беше болница.
Единственото, което си спомняше бе, че бе отишла с велосипеда си до близкия квартален магазин да купи сладолед, а след това… след това… нищо, освен… Дали озъбената решетка на появил се изневиделица стар Зил не бе просто сън? Тогава на Милена ù направи впечатление, че лицата на хората, надвесили се над нея, са неестествено бледи, сякаш никога не бяха виждали слънце. Имаше и нещо друго – мониторите, отчитащи физиологичните ù показатели, като че ли висяха във въздуха. Все едно цифрите бяха прожектирани върху някаква невидима повърхност.
- Стресирана е, хубаво е да поспи още малко – каза с усмивка на уста един млад мъж. Минута по-късно клепа ...