Някога мразех съботите. Мразех ги до онази, в която съдбата ме срещна за пръв път с Доротея. Тази среща преобърна живота ми в посока, съвсем неочаквана и за самия мен, вдъхна ми сили за ново предизвикателство и ме зареди с огромна положителна енергия. Но затова ще разкажа, когато му дойде времето. 

В онзи момент си бях наумил, че щастливите събития се случват само в началото на седмицата, исках тя да се състои от дълги и предълги понеделници, но по прищявка на случайността историята ми се натресе на главата в събота, а не в понеделник. Мислех си, че няма значение какво правиш, колко се стараеш този ден, крайният резултат е винаги нула; всяка събота някой някъде е мамен, но понякога това става и с хепи-енд...

Като самотно дете на разведени родители в събота се виждах със Стария - този, който се вписваше от домоуправителя за мой настойник. Нямахме какво повече да си кажем след развода, така че обикаляхме мълчаливо градинките, всеки улисан в своите мисли. С изгарящо нетърпение броях минутите до края на визитата, приличаха ми на времето, прекарано в районната болница година по-рано след операция за отстраняване на сливиците. Никога няма да забравя селската гълчава, равнодушните сестри, маларийните комари от близкия водоем, да не говорим за огромните хлебарки по стените, и гвардията от болнични плъхове, достойни да тласнат кралски артилерийски лафет през последната световна размирица. Лицето на баща ми бе в струпеи, сякаш току що надрискан от катерици, но това просто бяха белези от неволна авария в депото за готова продукция на химическия завод, където той упорито се трудеше. Държеше ме здраво за ръка, крачейки на широко, като присвиваше често тесните си монголоидни очички. Мразех тези съботи, които не започват от понеделник, когато вече възрастен можеш да навлечеш новия си костюм и напръскан с евтин лосион да се метнеш на първата мотриса за богзнаекъде, или да вървиш по дяволите.

През нощта срещу тринайсти юли, събота, термометърът падна ниско, а на заранта се изви една от онези, гръмотевични бури, които водят след себе си летен дъжд; сетне слънцето ту се скрие, ту се покаже в един свят, изпълнен със звуци, вече мокри листа и безцелно щуране по улиците. Нямах представа какво точно исках да направя с живота си точно тази събота, но тръгнах без посока по улицата, погълнат единствено от минувачите, енергично бъбрещи и заети с делата си, които ме караха да се чувствам измамно уединен и самотен. Стори ми се, че вървях през някаква пелена от силуети и усмивки на хора, отразени в кривото огледало на витрините. 

И тогава я видях;тъкмо когато чаках на ъгъла с "Княз Богориди" светофарът да светне зелено. Висока изрусена жена с карирано сако и куп пакети в издутата пазарска чанта. Нещо в изражението на лицето и тромавата походка ме накара да се обърна и да тръгна след нея. Може би една приятелска усмивка и странната наглед крачка с тези ниски червени обувки, които никак не се връзваха с останалата част от облеклото. Приличаше на онези гумени патета от стрелбището на цирка, където бях опитал късмета си след престоя в болницата. Те смешно се поклащаха насам-натам след сполучлив изстрел, заривайки ниско долу глава в пластмасовата трева. Така и жената люлееше ханша си, прескачайки неловко дупките по улицата, не забравяйки да хвърли мълниеносен поглед назад. Този поглед, макар и светкавичен, ме изгаряше до петите и ме караше, спазвайки дистанцията да я следвам упорито. Сякаш жената искаше да ми каже нещо, но не му беше дошло времето. По дяволите, трябва да влезе, където и да е- помислих с надежда, предчувствайки близката развръзка. "Княз Богориди" е неприветлива улица, въпреки лъскавите магазинчета, накацали по двете страни. Една част е цимент, друга- чакъл, трета - паваж, а над нея сухо небе. Тук през лятото вечно нещо се строи или дооправя - и сега строителните работи запречваха малкото жилищни входове по протежението. Дамата хлътна в един от тях, сякаш потъна вдън земя, хвърляйки прощален усмихнат поглед, преди да се скрие от преследвача си. Не забрави да направи и нещо странно, многозначително - кимна с глава и посочи балкона на първия етаж, като че ли искаше да каже - Ей тука живея, ела, нямам нищо против да ме посетиш у дома!

Нима това е проблясък на ненадейна любов, посред бял ден, в центъра на града и точно в моята омразна събота? Или бях поредната жертва на измамна лека жена?...

Блъсках главата си в този тунел от въпроси, докато предчувствах , че това ще промени живота ми, миг преди да забележа как червените обувки се стопяват в прахоляка на торбите с цимент, които хамали пренасяха за ремонта на близкия магазин под звучното име "Сладкарница за цветя". Навярно тук човек можеше да срещне и по-причудливи неща от една такава безобидна реклама. Магазинчето, напук на всичко работеше, небрежно зализан старец със сметаново бяла коса, явно заместваше някой в ранния час, ме погледна въпросително. На сакото му висеше странна безопасна игла втъкан червен конец и табелка с неясно име.

-Пет червени казахте?- попита цветарят.

-Да - потвърдих аз, - червени рози.

Мъжът понамести табелката с едната си ръка, а другата мушна в огромната ваза, където ги държеше. Стори ми се, че има нещо насмешливо в погледа на студените му очи, сякаш познаваше тази жена и искаше да ми спести едно разочарование. Подаде розите, вързани с панделка в същия цвят, мълчаливо и неохотно върна рестото и си зае да гони въображаеми мушици през вратата на магазина. Не обърнах внимание на тези сигнали, час по-скоро изгарях от нетърпение да видя красивата ми непозната със странната походка. Проблемът за любовта до този момент не ме тревожеше, най-вече защото не го смятах за проблем. Знаех, че някога някъде ще я срещна, за да се обвържем за цял живот. Тази мисъл беше като допълнително сърце, биещо в гърдите ми! И сега, може би вече я бях срещнал, страхувах се да не се събудя и жената да я няма! Нали всичките ни действия са плод на страх?... Реших да не гадая повече, изкачих трите стъпала до първия етаж и натиснах смело единствения звънец. Той простена продължително и звучно като манастирско клепало, сетне някой вътре провлачи нещо тежко и вратата се отвори. На нея седнала в инвалидна количка, боже мой, стоеше русокосата и ме гледаше с поглед, опитващ се да проникне през мен. Приличаше на дете, току що заловено от родителите да върши беля. Носеше пеньоар на цветя и миришеше на скъп парфюм. На китката си имаше часовник с метална верижка, но краката- краката под коленете просто липсваха! Моята непозната бе с ампутирани крайници!