Лазурен залез живописно обагряше небето над Римини. Това бе онзи час, в който десетките църковни камбани насищаха ефира с вълшебните си трели,а тихият морски ветрец даряваше отмора на душата.
От уличката водеща към площада с бавни стъпки умислен вървеше висок младеж на тридесет години, чиито огнено руси коси ярко контрастираха със заобикалящото го спокойстиве. Дълбоко в сините му очи се бе загнездила мисъл, която неспирано вълнуваше неговия свят. И нея Пиетро се канеше да сподели на професора по история на изкуствата Грималди, негов учител и приятел. 
     Първите акорди на синьо-черния мрак обгръщаха площада, улични фенери озаряваха десетките влюбени двойки, разхождащи се на алеята край ресторант „Алегро”. Там на по чаша бяло вино беседваха професор Чезаре Грималди и Пиетро Панков.
       - Пиетро, колко време мина, откакто бе мой ученик в Париж? Ето сега стана световно известен критик и забрави стария си професор.
       - Не бих забравил вашите житейски уроци! Без тях не бих бил това, което съм!- усмихнат отвърна младежът.
       - Знаеш как да стоплиш душата на един старец, но както и да е! Виждам нещо тревожи мислите ти…
„Наблюдателен, както винаги!- помисли си Пиетро.”
     - Прав сте, има нещо, което от месеци наред измъчва дните и нощите ми и чувствам,че само с вас мога да споделя! Всяка нощ сънувам една стая! В тази стая виси един портрет на моя дядо! Той е бил художник, даровит… Убиват го на фронта през Балканската война…Загива в името на България, моята Родина! Неговият поглед е тъжен, гледа ме с укор…. Какво да правя и как да постъпя, не знам! - облакътил се на масата сякаш на себе си говореше Пиетро!
      Грималди мълчеше замислен и бавно гладеше козята си брадичка. Така той правеше винаги, когато размишляваше, а лицето, обилно набраздено от бръчки издаваше вълнението в душата му. След миг се прокашля, лицето му се изясни и той продума:
       - Пиетро! Има един единствен изход! Направи пътешествие към себе си! Там при своя корен, земята на дедите ти! Това е пророчески сън, зов на който нямаш право да не отговориш! Върви, не губи време, младостта е с теб и не забравяй стария професор Грималди! Пиши ми, искам да знам какво се случва с теб, нали…
По лицето на младия човек се изписа облекчение и едва намери сили да продума:
      - Благодаря, няма да забравя добрината ви!
Сетне се прегърнаха и всеки поема по пътя си.
    Топло майско утро се спусна над високопланинското градче Т. Това място по силата на Божието провидение, събрало в себе си красотата на природата, на онези вековни гори, в които шетали смели хайдути и горски самодиви. Всичката хубост на Т. би била нищо без неговите хора, без песента на проскърцващото грънчарско колеко, там нейде в спомените…
Ала тази сутрин не беше такава и то най-вече за една къща на улица „Липова” 29. Дом, който бе запомнил поколения наред от фамилията Панкови, а днес безлюдният, обрасъл с тръни двор и стените, които с невидими сълзи плачеха за отминалите времена ги очакваше разруха,а на тяхно място предстоеше да се изгради модерна сграда ,за да може настоящето завинаги да смаже миналото.
      - Най –сетне тази съборетина ще отиде в миналото, където и е мястото! Била къща на герой, много важно… Каква полза от героите, никого не съм карал да умира във войната!- каза местният бизнесмен Чорбаджиев на кмета на Т. Кундурджиев.
      - Мряло им се, мрели, вместо да се скатаят и да правят пари, будалите мрели! Да живее настоящето!- изсумтя кметът.
    Машините тракаха яростно и като диви животни се впиваха в душата на къщата. Един миг, сетне трясък, дим и миналото склони глава пред тъжното настояще, а две подли души доволно потриваха ръце в очакване на големия гешефт.
   Рано сутринта на столичното летище кацна полета от Милано. Уморен от пътуването и мислите, които го терзаеха слезе и Пиетро Панков. Не го очакваха посрещачи, затова той реши да хапне някъде, след което да намери хотел, а на следния ден да отпътува към Т.
На излизане от летището родната действителност звучно шамароса младия човек и веднага пред него застана мургав субект, който угоднически заговари:
            - Иска ли господинът да го откарам някъде, много евтина тарифа!
Пиетро махна с ръка и закрачи пеш из града, за да вдъхне атмосферата на родната земя. Не мина и сто крачки и стъпвайки на една плоча от тротоара тя се размести и измокри крачолите на белия панталон на Пиетро. Той тихо въздъхна и продължи по пътя си. Някъде на близо разярена глутница кучета бясно преследваше изнемощяла котка,а двама роми с ръце в джобовете си подсвиркваха и подозрително разглеждаха младежа.
              - „ Господи, тук времето отдавна е спряло! Толкова красива природа, а всичко наоколо е заобиколено от тези панелни блокове и сивотата! Още малко и скоро ще бъда в Т., който чувствам като роден, въпреки ,че никога не съм бил там.”
Най-сетне той стигна до едно голямо здание, над вратите на което се мъдри позацапан надпис „Хотел”. Вечерта напредваше и той реши:
           „- Ще опитам тук и влезе!”
Противно на своите очаквания намери вежливо посрещане и доста, добра кухня. Хапна и се отправи към стаята. Спа непробудно до сутринта.
Едва станало осем часа силен шум от бормашина събуди Пиетро. 
              -„ Господи, няма миг покой тук!
Ободрен от мисълта ,че ще посети родния си град той преглътна несгодите и започна да се приготвя за път. След час, удобно настанил се в луксозен автобус пътуваше към Т. По пътя се сменяха невъобразимо красиви гледки. Слънцето бодро се усмихваше , а лекият ветрец разнасяше аромата на хиляди треви. Изведнъж по радиото зазвуча една песен, „Моя страна, моя България”. 
„Колко странно”, помисли си Пиетро. Тази мелодия, чувствам я толкова близка и родна, като топла майчина прегръдка..
                 - България, драги трябва да я виждаш и да я обичаш не с очите, а с душата си.
Тези думи, изказани от стоящото до младежа момиче за миг го извадиха от унеса на мечтите.
                - Съгласен съм, определено сте права!
Зелените очи на момичето имаха онзи благороден блясък, присъщ на мечтателите. Тя протегна ръка и артистично прибави:
                - Аз съм Мартина, приятно ми е!
               - Пиетро, на мен също!
               - Ама,че интересно! Какво ви води в тази част на света?- попита тя.
              - Предприех едно пътуване към своето Аз. Родих се и живях в Италия, но моят род е тук в България в Т. Идвам, за да намеря себе си, да сглобя парчетата от миналото, за да поема към бъдещето.
             - Много благородно, пожелавам Ви Успех тогава!
             - А Вие, Мартина каква е вашата история?
             - Аз ли… Аз съм дъщеря на вятъра. Пътувам с него. Пиша, изучавам света и хората..
             - Истински свободна птица!, усмихна се Пиетро
             - Точно! А сега е време да слизаме, ето го и Порт Т. , усмихна се тя.
             - Е, довиждане! Кой знае може пътищата ни отново ще се пресекат!-въздъхна младежът.
            - Кой знае, може би! , каза тя и мигом се изгуби сред тълпата.
   Вълнението от допира с родния град обхвана Пиетро и той се зае да намери място да пренощува и да се подготви за дългоочакваната среща с миналото.
Не след дълго се настани в хотел „Еделвайс” и изтегнал се на чистото легло започна да чертае планове за утрешния ден.
      Реши да започне своята обиколка от историческия музей, където биха му дали насоки за следващите му търсения. Така реши, усмихна се и доволно заспа.Неусетно дойде и утрото. Пиетро нямаше търпение да излезе от стаята и да усети топлината на родното кътче.
Точно в 9:30 Пиетро се озова в музея. Там го посрещна възрастният директор Павел Козарев:
          - Добро утро, млади човече с какво можем да помогнем?-добронамерено попита той.
          - Аз съм Пиетро Панков, приятно ми е да се запознаем. Правнук съм на Александър Панков, загинал на бойното поле през Балканската война. Роден съм в Италия. Там живях, но нещо ме тегли тук към земята на дедите ми.
       - Панков… Панков, дааа, една емблематична фамилия за града ни, с която същият този град нелепо се поруга преди два дни… Виждате ли тази снимка. Къщата на нея е родния дом на дядо Ви. Този бор в двора е свидетел на три поколения от вашия род… Днес обаче един бизнесмен, свиня, закупи мястото и събори къщата, борът също е вече в историята… Проклети да са парите му, смята че като ги има може да се гаври с всичко свято на земята…
Напрегнато мълчание настъпи. Пиетро Панков пребледня:
        - Не може да бъде, но как… едва издума той..
        - Не е само това, ами вчера минавайки от там видях край контейнерите за смет, захвърлен един портрет на Дядо ви в бойната си униформа и кръстовете за храброст на нея.
Порой от горчиви сълзи бликаше по лицето на Пиетро…
       - Значи това е бил този портрет от сънищата ми, който с тъжен укор навестяваше нощите ми…Много ви моля, заведете ме на мястото на къщата…
Те мълчаливо поеха към улица „Липова” 29. Малко след като пристигнаха Пиетро не можа да познае мястото. Нямаше следа от красивата къща, нито от борът,а просторният двор бе станал кална стротиелна площадка.
         - Как е възможно една страна така да се отнася с героите си… шепнеше на себе си с невярващ на действителността поглед.
         - За жалост в нашата страна всичко е възможно, а парите са и Бог и Цар и надвиват и най-благородния устрем…. Не веднъж съм молил и настоявал пред общината поне един достоен паметник да има вашия дядо… Но драги Пиетро, нихилизмът, като тумор разяжда този град…
        - Аз… ви благодаря за съдействието, но е време да тръгвам-съкрушен продума младежът.
Ръкуваха се и всеки пое по пътя си.
Падна мрак ,когато Пиетро сложи последния куфар в колата и миг преди да седне зад волана усети ръка на рамото си, обърна се и видя Мартина, която тихо прошепна:
      - С теб съм!
     Той я взе в обятията си,целуна я и в този блажен миг сякаш цялата Вселена замлъкна. Сетне двамата отпътуваха в незнайните дебри на нощта..
Изгревът обагри небето над Римини. Чезаре Грималди разглеждаше пощата си с чаша ароматно кафе в ръка. Изведнъж вниманието му се спря върху едно писмо. Лицето му се озари. 
           - Пиетро , писмо от моя Пиетро!
   Отвори го и зачете, а вътре пишеше:
„Драги Грималди,
Миналото ми бе изтрито от нихилизма по тези земи,а бъдещето е неясно. Въпреки всичко тук срещнах Мартина, единствен слънчев лъч в живота ми. Тя ме научи да обичам не с очите,а с душата си. Бъдете здрав!
Ваш Пиетро Панков
Грималди поглади козята си брадичка, както правеше винаги, когато размишляваше, усмихна се и отправи поглед през прозореца.