Лазурен залез живописно обагряше небето над Римини. Това бе онзи час, в който десетките църковни камбани насищаха ефира с вълшебните си трели,а тихият морски ветрец даряваше отмора на душата.
От уличката водеща към площада с бавни стъпки умислен вървеше висок младеж на тридесет години, чиито огнено руси коси ярко контрастираха със заобикалящото го спокойстиве. Дълбоко в сините му очи се бе загнездила мисъл, която неспирано вълнуваше неговия свят. И нея Пиетро се канеше да сподели на професора по история на изкуствата Грималди, негов учител и приятел.
Първите акорди на синьо-черния мрак обгръщаха площада, улични фенери озаряваха десетките влюбени двойки, разхождащи се на алеята край ресторант „Алегро”. Там на по чаша бяло вино беседваха професор Чезаре Грималди и Пиетро Панков.
- Пиетро, колко време мина, откакто бе мой ученик в Париж? Ето сега стана световно известен критик и забрави стария си професор.
- Не бих забравил вашите житейски уроци! Без тях не бих бил това, което съм!- усмих ...