Съдби

Четиринадесети епизод

Тази есен беше необикновенно топла. Даже прелетните птици я усетиха и  отложиха с две седмици своето пътуване към топлите страни. Из полето тревата беше пожълтяла от летните горещини, но тук там се бяха запазили малки зелени островчета. Гората беше облекла есенната си премяна и с всеки изминат ден ставаше все по-красива и все по-богата на злато.

Във въздуха се усещаше мириса на тлееща шума, която събуждаше носталгични спомени с  романтичен аромат. Този толкова характерен за есента мирис се смесваше с парфюма на печени чушки и  целина.  Разхождайки се по улиците на града, човек оставаше с впечатлението, че се намира в  един огромен селски двор, където грижовни стопанки  шетат  около импровизирани огнища за да приготвят вкусотии за студените  зимни месеци.

В градината на Николина есента настъпваше бавно. Късната масловка още не беше обрана, за разлика от орехът, който тази година беше дал необикновено много плод. Цветята бяха изчезнали с изключение на някоя закъсняла роза и димитровчетата, които сега започваха да господстват в цветните лехи край пътеката. 

Асмата  беше дала малко грозде, но за сметка на това листата бяха запазили своята свежест.  

Часовникът на градската кула отбеляза два часа. Времето за обяд беше почти изтекло. Гостите стояха  в очакване на домакините. Въпреки неколкократните покани  на Елисавета, възрастната госпожа стоеше права леко подпирайки се на изящния си бастун със сребърна дръжка. Синът й стоеше на страни, демонстрирайки открито нежеланието си да бъде тук в този момент. Синовното подчинение беше явно.  По всичко личеше, че възрастната госпожа не търпеше възражение. Беше авторитарна и с необикновено красноречив поглед. Сините й очи, с леко стоманен отенък говореха много за характера й. Беше висока, наедряла от годините, които навярно  не бяха никак малко. Кръглото й лице, с бяла кожа  и  почти  без бръчки, изглеждаше благородно  и  спокойно.

На главата си носеше красиво вързана забрадка, изпод която се подаваше малък кичур снежно бяла коса.  Облеклото й се състоеше от  черна пола дълга до прасеца, черна копринена риза с висока яка, върху която беше облекла нещо като елек  от тънък вълнен плат, подплатен с  брилянт, с тъмно вишнев цвят. На шията си носеше дебел златен кордон, чийто край елегантно се впускаше в малкото джобче на елека.  Може би там се криеше малко дамско часовниче, каквито ползваха богатите дами в началото на века. Ръката подпряна на бастуна, беше накичена с няколко старинни пръстена, с различни скъпоценни камъни. По всичко личеше, че възрасната жена беше добре гледана стара дама, дотолкова свикнала с богатството, че можеше  да си позволи да не му обръща внимание.

Най-после се появи Николина, явно силно притеснена, отиде до възрастната жена, целуна й ръка, за най-голямо очудване на Елисавета и покани жената да седне.

-Къде е хазаина на този дом? Искам  той да дойде и лично да ме покани, ако е зает ще почакам, аз не бързам,- с изключително спокоен тон каза  жената, и непоколебимостта на волята й се чувстваше във всяка думичка.

Николина и Елисавета се спогледаха многозначително.

-Хари, моля те иди извикай дядо си, той е в работилницата,- смутено каза Николина и застана със свито сърце до възрастната ханъма.

Хари бързо отиде до къщата и доста време от там никой не се показа. У Елисавета и Николина напрежението ставаше нетърпимо, бившият дипломат  явно недоволен от посещението и развитието на събитията, демонстрираше отношението си към дома и домакините с презрително безразличие и разглеждаше скромния дом и градината с досада и високомерие.

Възрастната ханъма продължаваше спокойно да чака права подпряла се на бастуна с поглед вперен към къщата от където се очакваше да се появи хазаина. Притеснена от ситуацията  Елисавета понечи да отиде до къщата, но туркинята й направи знак да не ходи. В очите на ханъмата освен силна воля се четеши и някакво друго чувство, което беше трудно да се определи, но в никакъв случай не беше обида или неприязън.

Николина и Елисавета си отдъхнаха когато се появи Хари.

-Сега ще дойде дядо, събира си инструментите.- с  прекалено спокоен тон съобщи  той и отиде при приятелката си.

Когато Дикран се появи, беше начумерен и от погледът му можеше да замръзне водата в реката. Приближи се до възрасната жена.

-Добър ден, искали сте да ме видите. Ето ме госпожо.

При вида на този възрастен мъж с побелели коси, леко прегърбен и също като нея подпиращ се на бастун, погледът  на  жената изведнъ се промени. Очите  й станаха тъжни и остротата на погледа изчезна. Сякаш на ъгълчето се появи капка, а може би така им се струваше на околните, защото тя бързо се овладя, погледна домакина на къщата и спокойно попита.

-Няма ли да ни поканиш да седнем, от далече идваме.- спря за момент и продължи. От много далече идваме Дикран.

Като чу името си, старият часовникар се сепна, но веднага облече “студената си премяна” и каза:

-Не съм канил гости, но щом сте вече тук, в моят дом, заповядайте седнете.

Бавно подпирайки се на бастуна си, ханъмата седна по средата на пейката под асмата, докато Дикран зае обичайното си място срещу нея. 

-Дикран, ела седни до мен, днес можеш да направиш изключение,- в глсът й имаше нотки на молба, което много очуди всички  присъстващи. След което се обърна към мъжа,  с когото беше пристигнала.

-Кемал, ела и ти седни до мен. Да,  тук от другата ми страна. Въпреки явно демонстрираното нежелание мъжът седна до възрастната жена, като се стараеше да не гледа другия.

А след това,  обръщайки се към младите, ханъмата добави:

-Сени, моля те идете с Арто да се поразходите, ние  искаме да си поговорим, но  не закъснявайте,  чака  ни дълъг път,- думи казани с най-любящия тон.

-Кемал, ти стой спокойно. Първо ще поговоря с него,- каза ханъмата слагайки ръката си на рамото на Дикран. Жест неочакван и необясним за всичко присъстващи. 

Петнадесети епизод

-Кой си ти Дикран Сарян и с какво право си изгонил сина ми и внучката му от дома си. Може да се каже, че си изгонил и собствения си внук. Не исках  те да чуят тези мои думи, затова ги изпратих да се разходят.

-Ако знаех кой съм, може би нямаше да ги изгоня. Но заради такива като вас, аз не познавам ни майка, ни баща. Не знам кой съм, от къде съм, и даже името си знам случайно и никога не съм бил сигурен, че е истинското ми име. Но има ли смисъл да говорим  за това. Едно тъжно минало, едно нещастно дете захвърлено в сиропиталището, едно дете което не е чувствало никога майчина ласка, или бащина подкрепа. И защо? Защото главорези и престъпници са решили, че моят народ трябва да бъде унищожен. Като млад не знаех това, по-късно четох книги и разбрах истината за кланета и депортации. Никой не може да върне унищоженото ми детство, никой не може да върне моите родители. Даже не знам името на жената, която ме е отгледала до пет годишна възраст. Но и за какво ми е да го знам. Нали и тя ме е изоставила, отказала се е от мен и ме е изпратила в онова сиропиталище в Самсун с една малка бележка на която фигурира едно име и една година. Ето това е цялата биография, която турците са ми оставили.

-Пазиш ли тази малка бележка?- може пък тя да разкрие твоята тайна,- спокойно попита възрастната жена, но гласът й трепна когато говореше за малката бележка.

-Пазя я разбира се, това  е единственото нещо което ме свързва с миналото ми. Цял живот се надявах тя да разкрие тайната на моето семейство. Но уви, вече съм на края на земния си път и нищо. Никакво чудо не стана през изминалите 70  и кусур години. Но защо ровите тези мои болки. Знам, че сте дошли за друго.  Я  по-добре карайте направо, та и аз да ви дам моя отговор по същия начин.- и Дикран  неусетно беше повишил тона. Това ровичкане в живота му  беше неприятно, и в никакъв случай не искаше чужди хора да бъркат в болната му душа.

-И за другото ще поговорим Дикран, но искам първо да говорим за тебе. Когато чух от правнучката ми,че дядото на Арто се казва Дикран Сарян, бях готова да тръгна веднага към  вашето красиво градче. Но нещо ме накара да не бързам. И добре съм направила, защото ти щеше и мен да изгониш и днешният разговор нямаше да се състои. А трябва Дикран, трябва моето момче.

-Мамо да тръгваме, много е дълъг пътя до Варна,-  нервно каза синът й. Явно едвам издържаше този безсмислен разговор.

Сякаш не чула думите на сина си, старата ханъма отново се обърна към Дикран.

-Когато ме видя в  градината, ти не ми целуна ръка, а трябваше. Защото съм сигурна, че жената която те е отгледала първите пет години, те е учила на това,  на една възрастна жена винаги се целува ръка, не греша нали.- гласът й беше станал леко закачлив.

- Може и да ме е учила, но тя ме изостави. В сиропиталището често плачех за нея, но когато поотраснах аз я намразих. 

-Може би е била принудена, може би се е страхувала от някого или  от нещо. Ти си я осъдил без да знаеш истината.- в гласът й се чувстваше тъжен укор.

-С цялото ми уважение към възраста Ви, моля да спрем този разговор. В противен случай ще бъда принуден да  ви оставя с моите близки.

-Майко, казах ти, че е излишно твоето идване. Само усложняваш нещата. Хайде да тръгваме,- и бившият дипломат стана от мястото си готов да тръгне.

-Кемал, седни на мястото си, никъде няма да ходим. Не съм била тези стотици километри за да оставя нещата неразрешени.

-И какво ще направите, насила ли ще ни дадете за снаха внучката си?- с леко подигравателен тон попита Дикран.

-Ние няма нужда да ви я даваме, нито пък вие да я вземете. Те младите са решили вече въпроса. От няколко месеца  живеят заедно, не знаехте ли?

Дикран побледня, съмненията му се бяха оправдали. Навярно дъщеря му и Николина знаеха, но криеха от него. Той им хвърли смразяващ поглед, Николина наведе глава, а Елисавета остана сериозна и невъзмутима.

-Дикран, аз се казвам Мариам, аз съм жената която те отгледа през първите пет години от живота ти. Искаше направо, ето и аз ти казвам направо.- Мариам беше сложила ръката си върху неговата и той чувстваше треперенето на старческата ръка.

-Мамо, какви глупости говориш, да не искаш да кажеш, че този човек ми е нещо като брат?- Кемал беше побледнял и лицето му беше като намазано с тебешир.

-Не, не ти е брат, но сте израснали заедно. – тонът на Мариам  не допускаше никакво съмнение, беше категоричен.

Николина и Елисавета се споглеждаха в недоумение, Николина кършеше ръце в скута си, а погледът на лекарката  беше замръзнал.

Дикран  се беше изправил и искаше да тръгне към къщата, но ръката на Мариам го задържа.

-Не ми се слушат глупости,- тонът на Дикран беше неприятно груб.

-Преди да ни изгониш пак, искам да ти задам два въпроса. Не може да не знаеш, че като на всички турски деца и на тебе ти е правен сюнет, така ли е?

-Вярно е, и винаги съм се чудел защо. А не съм турчин.- Дикран неусетно беше седнал ма мястото си и наблюдаваше старата ханъма с нескриван интерс. А кой е втория въпрос? – с явно нетърпение попита той.

-На гърдите ти трябва да има белег от порязване, сигурно е избледнял с годините, но малко е вероятно да е изчезнал съвсем.

Николина гледаше мъжа си с недоумение. Тя беше виждала  този белег и многократно го беше питала кога и  как е бил ранен. Но той самият не знаеше  произхода на този белег.

-Разкопчай ризата сине,- каза Мариам и вече не можеше да сдържа сълзите си. Знаех, знаех, че някой ден ще намеря моят Селим, моят малък Дикран. 

           Дикран се беше навел и целуваше ръцете на тази,  която беше бдяла  дни и нощи над раненото дете. Беше превързвала раната, беше го водила по два пъти на ден при старата  знахарка Фахрие, за да го маже с лечебните си балсами. И всичко това тайно от Мурад, нейния съпруг.

         Николина плачеше на глас, Елисавета   безуспешно се мъчеше да скрие сълзите си, само бившият дипломат гледаше с досада тази мелодрама и не криеше желанието  си да види бързо нейния край. 

-Дикран, моля те донеси онази малка бележка, искам да я видя. Колко плаках докато я пишех, може би са останали следи от сълзите ми върху нея.

Дикран отиде до къщата и след малко се върна с една дървена кутия за снимки. Кутията беше черна с резба по капака. Там където длетото на резбаря беше дълбало личеше цветът на самото дърво, потъмняло от годините. Дикран отвори капака и от вътре извади малка сребърна табакера за 6 цигари. Бе му я дал бай Стамо, когато Дикран навърши 21 години. В нея той пазеше тази малка бележка.

-Ето, това е бележката, моето “кръщелно свидетелство”, - каза Дикран подавайки старата  пожълтяла бележка на Мариам, жената която я беше написала преди повече от 70 години.

Старата ханъма взе бележката с треперящите си ръце, погледна я от двете страни и прочете : 

“Дикран Сарян 1914”

След толкова много години нейните сълзи за втори път мокреха малката бележчица.

        Когато Сениха и Арто влезоха в двора и отидоха към асмата, пред очите им се откри картина от антична гръцка  трагедия. Всички плачеха усмихнати, само злият дух стоеше настрани  от всички и наблюдаваше картината с досада  и раздразнение.

-Бабо, какво става тук, защо плачеш? Да не те е обидил някой, - и младото момиче отправи към Дикран поглед пълен с укор. Но виждайки сълзи и в неговите очи, нейните се изпълниха с недоумение и тревога.

-Не моето момиче, никой не ми е казал лоша дума. Седнете, седнете тук да чуете една невероятна история свързана със съдбите на вашите най-близки хора. И Мариам ханъм захвана историята на своя живот.