Малка капчица отражение, на спомена и болката, на едни изстрадали души; на едни повехнали цветя. Отмит спомен и дупчици минаващи през тебе, надникнеш ли, само клоуна ще ти се усмихне със сълзи на очи. А ти не плачеш, защото знаеш, че ако заплачеш, мъката ще си отиде така както ще си отидат и сълзите ти, а ти толкова много обичаш тази агония от непроляти сълзи. Не ги даваш, толкова са ценни те за тебе. Усещаш как тъгата иска да си отиде, но сърце не ти дава да я пуснеш. Сгушен сред хиляди водовъртежи от прекрасни спомени и урагани от слънчеви отливки, галещи те нежно по лицето. O, свят, толкова много восък аз пропилях, за да те извая такъв, какъвто искам да си. И толкова много капчици аз пропилях, за да забравя, че не си такъв, какъвто бих искал да си. Не ме крепи, ни надежда, ни вяра... празни брътвежи на умиращи фараони. Но аз си нямам саркофаг, в който да заровя пепелявото си лице и да чакам лунния изгрев, за да избистри сълзите ми. Те са там, те не чакат, те просто искат. Винаги падат по две, за да могат да се утешават една друга. Това са те сълзите... като самите хора...
И нима твоят бог е по-ценен, от която и да е една моя сълза. Не е! Колко хора са виждали богове? А колко хора са виждали мои сълзи?
          Непроявеното винаги е знак за свещено, а свещеното винаги е знак за хаос. А от този едничък хаос, нямаш и представа колко много сълзи могат да се пожънат, той е като плодородна почва... нали така, Орифиел...
          Безкрайността е просто път към кладата, там те, сълзите намират покой. Там възкръсват за да станат звезди, и там агонията им отлита, за да може при всяка следваща паднала от тебе отломка, тя да се върне за да те прегърне и успокои.

          Една сълза... Един път... Един живот...