Ти не съществуваш. Сянка си, полъх на времето, воал на вечността. Понякога си лоша, друг пък – още по-лоша. Виждал съм те злобна. Такава ли е винаги красотата? Няма да забравя как блъсна пепелника на терасата. Знаеш, че там пуша. Не ми позволяваш на друго място. Аз се съгласих да спазвам тази забрана. Не бива да дразня другите с дима си. Всъщност димът е от цигарите, не е от мен, но няма значение. Вероятно и аз съм изпушил покрай тия цигари. Ако аз не – сърцето ми със сигурност. Тупти още не втори етаж, когато се изкачвам. Тупти не е точната дума за това, което прави.

     – По-бързо, чичка! – вика след мен момчето на съседите от пети етаж.

     Асансьорът не работи. Ако работеше, щях да се движа по-бързо. А пеша няма как – сърцето не позволява. Аз си мислех, че цигарите ще увредят само дробовете, а то не било така.

     Затова ли блъсна пепелника? Счупи се. Трябва да купувам друг. Нима си мислиш, че така ще ме откажеш от вредния навик? Та той е по-силен от мен. Ти си по-силна от мен. Шефовете ми са по-силни от мен. Животът... и той е по-силен.

     Ти не съществуваш. Понякога си добър, друг път – още по-добър. Блъснах пепелника, защото исках да те ударя с него по главата. Но не успях. Не ми достигнаха силите. Не съм толкова силна, колкото си въобразяваш. Нали съм само виртуална. Не мога да правя много неща. Веднъж, когато се катерех нагоре към апартамента, за да вляза под вратата и да те гледам, докато се събличаш, влизаш в банята и оставяш на кукичката зелената хавлия, която ти отива много, тогава ми се случи нещо невероятно:

     – Помести се, защото бързам! – изкрещя в лицето ми момчето на съседите от петия етаж.

     Аз винаги съм мислела, че никой не ме вижда. Дори и ти, нищо че за мен не съществуваш. А момчето ме забеляза. Не е ли невероятно? Кое беше това момче?

     Не искам да пушиш. Не вече нямам сили да се боря с теб, нито с навиците ти. Да, ти вече не съществуваш в моя свят. Остана там, в другия, в реалния. Не ме причислявай към хората, които са по-силни от теб. Изобщо не ме причислявай към хората. Към живота – също. Какво изобщо знаеш ти за живота?

     Момчето от пети етаж бързаше за фитнес. Спортуваше редовно и се радваше на чудесната си фигура. Скоро щеше да влезе във възрастта, когато момичетата щяха да тичат след него. Той усещаше това и се радваше на труда си: тялото му беше перфектно. Смяташе, че младостта и здравето са за предпочитане пред старостта и болестта. Да, дори много за предпочитане. Ето, пак вижда на входа чичката от четвърти етаж, пак е захапал цигарата. Стои до асансьора и не мърда.

     – Не работи асансьорът, чичка! – подвикна, докато го доближаваше. – Ще се наложи пак да се влачиш пеша нагоре. Сори!

     Видя как лицето му помръкна, натъжи се, но изведнъж стана нещо; изражението му се промени, той живна и се загледа право срещу себе си. Младежът застина на място. Не вярваше на очите си. До цигарата на чичкото се доближи пламък, той всмукна, пламъкът се отдалечи, замига и угасна точно на входа.

     – Тя... – Гласът на младежа трепереше. – Тя беше, нали?

     – Не знам за какво говориш. – Цигарата гореше и димеше разсеяно.

     – Аз съм я виждал, тя живее тук.

     Внезапно чичкото избеля, изви се като дим и изчезна, само огнивото на цигарата остана, беше като тих малък пламък, заизкачва се по стълбите бавно и току се полюшваше ту наляво, ту надясно, сякаш двама влюбени танцуваха валс из коридорите на кооперацията, две светлинки се бяха слели в една и летяха нагоре, към високото.

     Младежът си изкара акъла. Не знаеше какво да прави. За първи път реши, че не всичко е такова, каквото изглежда. Опипа главата си, после стегнатия корем, краката. Той беше тук. Така си мислеше.