- Да вървим! - те се върнаха в коридора, където нишите по стените станаха по-големи, а папирусите в тях бяха все повече каменни плочи. Тунелът зави на дясно и пред тях се откри станция на метро. Мотрисата дойде и те се качиха. Вътре нямаше обособени купета, а седалките в червено кадифе бяха разположени една срещу друга. Пода бе покрит с мек мокет, а прозорците бяха огромни и позволяваха да се вижда всичко. Те се настаниха и мотрисата потегли. Бързо навлязоха в тъмен тунел под водата на Черно море.

- Как успявате да скриете всичко това? - попита капитанът. - Стелт технология ли използвате?

- Точно така.

- Хе, хе, значи, ние виждаме всичко, а те не могат да видят нас?! - Иван се засмя.

- Да, така е. Това е важно за сигурността и безопасността на подземните градове и всички реликви, които се съхраняват тук.

  Излязоха от тъмният тунел. През прозорците се виждаха риби, плуващи в морето, медузи... Морският свят не бе толкова разнообразен както в някои морета и океани. Наближаваха огромен стъклен купол. В него можеха да различат сгради на малък град.

- Атлантида! - прошепна  със страхопочитание Алекс. - Тяна, в най-смелите си мечти не съм и помисляла, че мога да ида на екскурзия в Атлантида, само като хвана метрото! Аз ще вървя по улиците ù, ще срещна хората там... Извинете, отче, там има ли живи хора?

- Да. Там живеят потомци на атлантите, а и някои техни предци.

- Искате да кажете, че там живеят атланти на хиляди години.

- Да. Тук времето и пространството са относителни. Някои индивиди живеят практически милиони години. Но те сами ще ви обяснят това. Очакват ни.

- Леле, Тяна! Ще срещна атланти и то живи! Някои хора си мечтаят за екскурзия във Франция, Германия, Италия, Турция, Сащ, Русия... а аз отивам в Атлантида! - очите й блестяха. Стоян я притегли и я целуна нежно. Косата ù пак се наелектризира.

- Знаеш ли колко си красива, когато гледаш така?

- А ти престани с тези целувки, че почнах да хвърлям искри!

- Не мога да се сдържа! - Той отново я целуна. Тя цялата настръхна. - Виж, виж, вече почти стигнахме! Виждат се дори хора! - тя се обърна към прозореца и долепи чело.

- Невероятно е!

   Всички гледаха през прозорците тази древна страна. Гледаха как хората се движат всеки забързан да свърши работата за деня. От огромният остров бе останало много малко. Земя, колкото не голям град. Но пък всичко бе запазено! Статуите, описани с древни йероглифи, водоскоците и красивата зеленина. Високо по средата на купола, блестеше огромно кълбо. Бялата му светлина падаше  меко над града и огряваше всяко кътче.

- От къде се снабдявате с кислород?

- Има направени специални въздуховоди, а и фотосинтезата върши работа. Тук се съхранява и източникът на енергия на Атлантите, който е изключително мощен и доставя светлина и енергия не само на тях.

     Мотрисата спря и отвори плавно врати.

-      Добре дошли в Атлантида. Моля, последвайте ме. Пазителят на енергийният източник ни очаква в храма.

  Пристъпиха бавно и оглеждаха с любопитство всичко на около. Старите калдъръмени улици разказваха истории. Каменните къщи на два етажа, любопитните погледи от прозорците им... Имаше толкова зеленина, красиви градини, водоскоци, различни статуи. А хората изглеждаха съвременни но и някак си...  древни. Може би защото се разхождаха по хилядолетни улици с хилядолетна архитектура и новите дрехи по модата от двадесет и първи век ги правеше някак особени. Продължиха напред, докато достигнаха древният храм. Той бе величествен! В сравнение с къщите, той бе огромен! Височината на вратата достигаше поне петнадесет метра. По средата ù бе гравиран огромен бик, а йероглифи нашепваха древни молитви. Храмът бе направен от червен мрамор и опасан със златен обков. Градината около него бе добре подредена с пъстри цветя, големи тотеми, красиви шадравани. Отец Иван почука с големите златни дръжки. От вътре се чуха забързани стъпки и вратата се отвори. Посрещна ги монах с обръсната глава, облечен в бели ленени дрехи с широк червен пояс на кръста.

- Добре дошли. Той е при олтара, но ще ви приеме веднага. - те пристъпиха в древният храм. От вътре той бе изписан със същите йероглифи, а колоните бяха изковани като тотеми. Отново всичко бе в червен мрамор и златен обков. Бе просторен, а по средата имаше жертвеник, на който от четирите страни стърчеше изкована по една глава на бик. Зад жертвеника на пет-шест метра имаше огромен трон от бял мрамор и злато, инкрустирано със скъпоценни камъни.  Пред него бе коленичил великан, облечен в бяло расо с широк сив пояс. Той се обърна и се изправи. Беше поне десет метра!

- Добре дошли в Атлантида! - гръмкият му глас изпълни храма. Беше млад мъж, на видима възраст около тридесет - тридесет и пет години с хубава руса коса  и топли сини очи. На главата си имаше широка златна лента със скъпоценни камъни като корона. На дясната му ръка блестеше огромен пръстен с красив диамант, широки гривни държаха китките му, а босите му крака бяха обути в плетени кожени сандали.