ТРЕТА ГЛАВА

Срещи

 

1.

Хижата - I

22 януари, 2044

 

- Проблемът е – заяви Таръс, – че лесно се влияеш, Кириле.

Кирил откъсна поглед от тъмните прозорци. Те заемаха цялата южна стена на хола и откриваха гледка към широкия двор и боровата гора зад него. В осем вечерта бледото сияние на външните лампи се плъзгаше по преспите сняг, закрили каменния зид и увили ледени ръце около сведените борови клони. Едва доловимата светлина създаваше усещане за нещо призрачно, нереално, сякаш пейзажът срещу него беше направен от оризова хартия и можеше всеки миг да бъде издухан от зимния вятър.

Кирил отпи глътка от кехлибарения „Джак Даниълс“ в чашата си. Пареща топлина се разля в гърлото му.

- Това ми го каза и предния път – гласът му звучеше живо, енергично, както винаги. Човекът – пардон, съществото – което се бе изправило срещу него, бе високо почти два метра и носеше черен костюм и тъмносив балтон отгоре. Не сваляше балтона, въпреки че пращящата камина бе вдигнала температурата в хола до трийсет градуса. Вероятно смяташе, че облеклото е въпрос на авторитет.

 

-Да, казах ти го – съгласи се Таръс с подкупваща усмивка. Имаше бяло лице и зализана назад черна коса, – но го повтарям, тъй като ти, Кириле, също като двамата ти приятели, не вземаш твърде сериозно думите ми – черният ангел хвърли поглед към другите двама мъже, които седяха на дивана до камината. И двамата носеха бели ризи и черни панталони, но Марий Алев, духовният министър, бе брадат и дългокос; а Петър Доневски, главният секретар на МВР - гладко обръснат и подстриган нула номер. На масата пред тях стояха чаши с уиски, вода и двулитрова неотворена бутилка „Кока Кола“. Плоски чинии с фъстъци, кашу и захаросани бадеми бяха наредени в средата. Марий Алев се взираше съсредоточено в Таръс, а Петър Доневски белеше един фъстък в малка чинийка пред себе си с прецизност, която никак не пасваше на широките му, силни пръсти и едрата, мускулеста фигура.

-Ще ни разясниш ли какво точно имаш предвид? – обади се Марий. В дълбокия му, глух глас се долавяха нотки на неотложност. Черните му очи светеха, дълбока бръчка се бе впила между веждите му.

-Предния път ви казах, че няма да е толкова лесно да задържите силите, които получихте, ако не се отървете от слабостите си. В момента на приемането ви на а-енергията, „влаковете“, които карахте, се движеха по коловозите на Черния праг. Затова получихте помощ от Господаря и ще продължавате да я получавате дотогава, докато останете в Черния праг. Пресечете ли границата – а това може да стане съвсем лесно, – минете ли към Белия праг, тогава Господарят вече не може да е с вас и ще се принуди да оттегли подкрепата си.

- Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че ще минаваме към Белия праг? – За разлика от Марий и Петър, Кирил не изпитваше нито възхищение, нито страх от съществото пред него. Всъщност той смяташе черния ангел за истински глупак.

- Границата е много тънка – обясни Таръс, – може да я преминете, без изобщо да се усетите.

- Ти преминавал ли си я? – попита Кирил.

- Аз ли? – устните на черния ангел се разтеглиха още повече и усмивката му заприлича на хищно озъбване. – Не съм, но не бих могъл, дори и да искам. В момента, в който влезем в Черния праг, ние не можем да се върнем обратно. Получаваме Печат на Отделянето.

- Сложи и на мен такъв печат, че да си спокоен – Кирил разклати кубчетата лед в чашата си.

- Вие, хората, сте различни – каза студено Таръс. – Вие можете да влизате в Черния праг и да се връщате обратно при Светлината колкото пъти си искате. До смъртта си сте свободни да шарите напред-назад като прелетни птички. Можете постоянно да променяте избора си. Затова ви предупреждавам.

- Таръс е прав, Кириле – рязко се намеси Марий. – Знам, че обичаш да си на нож със всеки, но опитай се да не апострофираш и него за всичко, а да го слушаш.

Кирил остави чашата си на масата.

- Слушам те – каза кисело.

- Какво ви казах предният път? – Таръс скръсти ръце. – Помните ли? Какви бяха слабостите ви? Марий се поколеба.

- Моята е… децата.

- А моята- наивността – тонът на Кирил продължаваше да е кисел. „Истината е, че всъщност му завиждам. Завиждам му за височината, за широките рамене и внушителната осанка. Представям си как биха се хвърлили в краката му всички жени и това ме изкарва извън кожата ми. Всъщност изобщо не го смятам за глупак, а за адски чаровен и главозамайващ индивид.“

Кирил не можеше да търпи привлекателни мъже около себе си поради простия факт, че той самият бе много грозен. Бог му беше дал влюбчива, силно сексуална природа и в същото време му бе тръснал външност, която караше повечето жени да се врътват и да избягват километри надалеч в момента, в който го зърнат. Този ужасен парадокс бе превърнал живота му в ад от момента, в който навърши четиринайсет. Бе го накарал да се съмнява дълбоко в логичния разум на Твореца и в добрите му намерения към човешките същества. Той завърши Ораторство във Висшия институт за театрални изкуства и се добра до позицията министър на Ораторията благодарение на нечовешката си упоритост – първо бе секретар, след това помощник-министър, накрая го избраха и за министър. Освен редовните си изяви по трибуните в града, водеше и ежедневния ораторски блок по телевизията. Заплатата му бе висока, но все пак не достатъчна, за да си позволи естетичните корекции, които се извършваха нелегално в Затворения квартал. Бе се чудил дали да не започне да взима рушвети и като посъбере малко пари, да отиде в Квартала да се оперира. Щяха да го отстранят от поста му и вероятно щеше да продължи живота си като Незаконен, но поне щеше да изглежда добре. Спря го единствено появата на Мария. Тя бе първата жена, която го забеляза и се съгласи да остане с него. Чудеше се как успя да я спечели – хубава, мила, нищо общо с него. Бяха женени вече четири години и всеки път, когато я попиташе с какво я е привлякъл, му отговаряше, че харесва усмивката му, красноречието и добродушието, което крие под агресивната си маска. Мъжете често флиртуваха с Мария и тя отвръщаше шеговито на закачките им. През петте години, откакто бяха заедно, Кирил се бе стопил от страх да не я загуби. Ниското му и без това самочувствие се смачка съвсем. Мария грееше, лъчезарна като слънце, а той се влачеше до нея като парцал. Опитал се бе да тренира, но тялото му си стоеше хилаво, не можеше да оформи никакви мускули и как, по дяволите, да оправи тия смъкнати рамене и това ужасно изгърбване; как да стане по-висок? Как, без помощта на пластичната хирургия, да махне белезите от пъпки по лицето си; как да скъси дългия си нос, да избута назад тази издадена долна челюст и да изправи полегатото чело? Мария имаше право, може би единственото приемливо нещо у него бе усмивката му, тя бе широка и откриваше равни, бели зъби. Всичко останало бе пълна трагедия. В телевизията, преди да го пуснат в ефир, го плескаха с тонове грим, слагаха му перуки, костюми, какво ли не, за да прикрият вида му. Но в реалния живот не можеше да ходи с грим и перуки - най-малкото защото религиозният правилник не го позволяваше.

А този тук сега стърчеше и му се перчеше, този двуметров дангалак с тая гъста черна коса, с високото си чело и правилни черти. Как да го понесе?

- Кириле, ти не се ли насити на жени през последната година? – Таръс сви устни. Кирил подскочи. Проклетият черен ангел пак му четеше мислите.

- Аз…какво…чакай малко, ти….ти нападаш ли ме?

- Не аз, ти ме нападаш. Господарят не може да промени външността ти, знаеш много добре. Какъвто си се родил, такъв ще си останеш. Той обаче ти даде много по-ценно оръжие – способността да омайваш с думи. Кажи ми, колко жени вкара в леглото си само с приказки този месец?

- Десет от Нова година насам, ако не се лъжа – обади се за първи път Петър от масата. Дъвчейки бавно фъстъка си, той погледна към Кирил; дръпнатите му очи проблясваха. Подхилваше се. – Ден нямаше празен, нали, Кире? Ако милата ти женичка само разбере какви ги вършиш…

- Какво се подиграваш ти там бе, импотентен тъпако! – излая Кирил срещу него. – Или може би си гей, ама не си го признаваш, а?

- Искаш да ти кажа, че съм гей, нали? – Петър се ухили още по-широко. – За да ми налетиш и на мен, знам! Няма да се учудя, както си тръгнал!

Кирил рязко се наведе и блъсна с все сила масата напред. Чашите върху нея издрънчаха, разплискаха се, бутилката с вода падна и се разля, оплисквайки дървената повърхност и панталоните на Марий и Петър. Ядките в чиниите се изсипаха върху дивана, някои от тях се разхвърчаха по дрехите на седналите мъже. Марий ахна и дебелите му черни вежди се извиха от възмущение. Петър моментално скочи, вдигна се във въздуха и прелетя над масата като куршум. За по-малко от секунда се озова зад Кирил и докато краката му бяха още във въздуха, леко го бутна по тила. Докосването, което ораторът усети, бе почти неуловимо, но силата, с която изхвърча през стаята - зашеметяваща. Той прекатури столовете, удари рамото си във високия барплот и се приземи странично върху ръба на фризера. Острата метална повърхност прониза ребрата му и го накара да изкрещи. С кашляне и пъшкане се преобърна по гръб, подпря се с лакти на пода и разтърси глава, за да проясни замаяния си поглед. Марий се бе изправил до масата, с опряна на челото длан; Таръс стоеше до стената със скръстени ръце, а Петър заобикаляше масата и крачеше отривисто към него.

- Суперменските ти номера, а! – изкрещя му задавено Кирил. Дишаше трудно, всяко повдигане на гръдния му кош бе съпроводено с ужасна болка. – Що поне не се биеш като нормален човек бе, ченге смотано!

- И като нормален човек ще те смачкам! – изръмжа Петър. Лицето му беше бледо, устните стиснати, ноздрите на широкия му нос се разширяваха и свиваха. Кирил понечи да се надигне и изстена от болката, която раздра гърдите му. Опря ръка на стената и се изправи едва-едва, приведен. С дясната ръка се държеше за ребрата. Понечи да направи крачка напред към Петър, но изведнъж му причерня и се свлече отново на колене.

Известно време се люшкаше между безпаметността и бледите проблясъци на съзнание. После усети, че главният секретар се е надвесил над него и опипва тила му. Свали ръката си и посегна към дясната страна на гръдния му кош. Кирил усети натиска на пръстите му по ребрата си и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

- Кире? Хей? Добре ли си? Дявол да го вземе, май съм ти счупил няколко ребра. Ей, не мога да се владея и това е…ето, вземи малко вода!  – Кирил усети твърдината на стъклото до устните си и механично отпи няколко глътки течност. Разкашля се, надигна глава, погледът му се проясни. Взря се замаяно в сбърченото лице на главния секретар. Тъмните очи на Петър се присвиваха загрижено и бръчиците край клепачите му се диплеха като пясък на морско дъно.

- Ето, Петре! За това ти говорех предния път! – острият, назидателен глас на Таръс проехтя в стаята. – Ето я проклетата ти мекушавост! Така хубаво го запрати през стаята – обиди те, заслужаваше си го! Какво си седнал сега да го дундуркаш, вода да му даваш! Такъв си със всички! В министерството си първа дружка с всичките си подчинени, разиграват те както си искат, а би трябвало да треперят само като ги погледнеш. До този момент не си се сблъсквал с истинска война, затова и си успял да се изкачиш до тази позиция. Всъщност знам защо си такъв мекушав и жалостив. Защото си страхлив. Това го знаят и Кирил, и Марий. Страхлив си от малък и така и не се оправи, въпреки възпитанието и тренировките на баща ти. Не разбра ли, че вече няма от какво да се боиш? Никой не може да те нарани. От четири месеца насам си буквално неуязвим. Спокойно можеш да спреш и да си толкова съчувстващ. Мачкай враговете си, Петре, тъпчи ги без капка милост, иначе няма да можеш да проведеш акциите за унищожение на Затворените квартали. Няма да можеш да пратиш подчинените си да преследват и убиват и хилядите предатели, които сега живеят като „уж“ почтени граждани. За да направиш това, ти трябва кораво сърце. Ето това е слабостта, която искам да преодолееш. Няма друг начин да останеш в зоната на Черния праг. Разбираш ли?

В стаята настъпи мълчание. Петър стоя още известно време надвесен над Кирил, после бавно се изправи. Хвърли поглед към черния ангел зад него. Лицето му бе побеляло. Пое си пое дълбоко въздух.

- Хайде, ставай! – тонът му бе рязък. Кирил хвана протегнатата му ръка и се надигна. Петър го бутна напред. – Сядай на дивана и повече да не си мръднал. Чуваш ли?

Кирил нямаше никакво намерение да мърда. Така го боляха ребрата, че без съмнение щеше да прекара цялата останала нощ във възможно най-търпимото положение, което намери, без да се помести и милиметър. „Де да можех да се прибера вкъщи!“, помисли отчаяно. „Ама трябва да вися в тая скапана планинска хижа до утре следобед. Пълен кошмар! И това черно чудовище кога ли ще спре да ни дудне на главите и ще се разкара!“

Той се облегна в единия ъгъл на дивана и се загледа апатично в горящата камина. Кафеникаво-черните дървета пукаха монотонно, облизвани от месести алени езици, които пръскаха жълтата си слюнка във въздуха. Жегата в стаята му се стори изведнъж непоносима; целият бе облян в пот и ризата лепнеше по гърба му. Ръката му се стрелна към врата, за да разхлаби стегнатата яка.

- Разбра ли какво ти казах? – Таръс гледаше Петър. Главният секретар, който също бе седнал на дивана, си наля уиски в празната чаша. 

- Разбрах – отпи мощна глътка.

- Бъди твърд. Никаква милост към никого. Ако искаш да запазиш силата си.

- Да, разбрах.

Кирил ги слушаше, замаян от болката и от някакво странно чувство на несигурност. Изпитваше го за първи път от деня, в който симфонията на Боян Денев бе пръснала кристалната си мелодия под купола на Централния храм за поклонение и той бе занемял; и бе видял светлосиният дим да плува над главите на хората, нашарен с отблясъците на горящите свещи, да се вие под тавана и после да слиза право към него, право към гърдите му, които се надигаха буйно като гърдите на новородено, едновременно стреснати и опиянени от живителните глътки въздух. Синият дим го обви, влезе в ноздрите, в устата, проникна през порите на кожата му, изпълни го с гъделичкаща топлина  и той веднага разбра, че нещо се е променило у него. Какво точно, видя още на излизане от храма. Червенокосата студентка се сблъска с него, а той, вместо да забие глава в земята, както обикновено правеше при всеки контакт с красива жена, отвори уста и от нея се заизливаха остроумни ласкателства. Те поразиха не само студентката, но и самия него. Думите бяха уникални и… сини. Да, сини. По принцип Кирил можеше да говори пред хора. Ораторстваше непрестанно и всеки ден декламираше репликите в телевизионното си шоу. Там обаче изпълняваше роля, преструваше се на друг. А със студентката бе самия себе си. Свободен, чаровен и… син.

Следващата година бе сбъдната мечта. Нямаше жена, към която да се е обърнал и да не е паднала в краката му. Трябваше само да си отвори устата и вълшебните думи се изсипваха от нея. И не само жените – всеки, който поискаше, се хващаше в примката му. Можеше да влезе в магазин, да вземе един хляб, да каже на касиера, че не иска да го плаща и онзи просто щеше да му се усмихне с разбиране и да го пусне да мине.

„Ти си наивен.“

Защо наивен? Явно защото навремето вярваше на думите на майка си, че е хубав, въпреки очевидното им несъответствие с реалността. И защото вероятно вярваше сега и на жена си, която непрекъснато му повтаряше същото.

Това ли е наивността? Да се връзваш на очевидни нелепости просто защото го искаш? Азащо изобщо го искаше? Все още?

Кирил погледна към Петър. Главният секретар седеше свит на дивана с очи, вперени в дланите. Вероятно той се чудеше как точно ще успее да се сдобие с необходимата за мисията му жестокост.

„А аз? С какво трябва да се сдобия аз?“

„С развод!“, прошепна вътрешният му глас. В момента, в който си го помисли, целият изтръпна. А Таръс му се усмихна широко.

- Точно така, Кириле. Отърви се от жена си, иначе нещата със сигурност ще завият в грешна посока. Радвам се, че се сети преди аз да ти го кажа.

Кирил се размърда несигурно и ребрата го заболяха още повече.

- Но аз…

- Жена ти прилича много на любимото ти мамче, нали? Това е проблемът. Такава добра душичка… постоянно се усмихва и дава съвети: „Кире, не се съгласявай повече да играеш онзи скеч с пожара и пияниците. Много е  жесток.“; „Кире, нали не забрави да отделиш от заплатата си този месец за благотворителните програми за приобщаването на Незаконните?“ „Кире, не се нахвърляй върху човека, нищо лошо не искаше да ти каже. Не виждаш ли, че е стресиран, кой знае какво преживява!“ И така нататък. Стреми се да те направи бяло ангелче и ти ѝ вървиш по акъла. Защото пак те превръща в дете, нали? Връща те във фантасмагоричния свят, който мамчето ти измисли? И това ти харесва, иначе отдавна да си я поставил на мястото ѝ. Кажи ми, когато дойде време да се изправиш пред трибуната в Главната зала на Ораторията и да отправиш призива си към българския народ в защита на Закона за чистотата, ще можеш ли да го направиш, ако мислиш какво би казала Мария за всичко това? Едва ли. Ще обречеш мисията на провал. Разведи се с нея и то в най-скоро време. После я забрави. Няма друг начин.

Всяка дума на Таръс човъркаше в разбитите му ребра и усилваше болката още повече. Кирил се усети, че стене през зъби и стисна челюст с все сила. Неволно се обърна към Петър, търсейки подкрепа, съчувствие от другар по съдба. Главният секретар го гледаше, но в момента, в който очите им се кръстосаха, веднага извърна глава и вдигна рязко чашата с уиски към лицето си. 

- По реакцията ти съдя, че разбра думите ми – каза Таръс. Продължаваше да стои прав до масата, с обвити около тялото ръце, като странен алтернативен вариант на „Голият Балзак със скръстени ръце“ на Огюст Роден. Той изведнъж огледа тримата седящи и се намръщи. Явно гледката на стенещия Кирил, киселия Марий и свития, потиснат Петър не му хареса. Отпусна ръце и плесна с длани.

- Ей, ама какво оклюмахте изведнъж всичките? Имаме още да си говорим, по задачите трябва да ви напътя… с такова мусене и хленчене няма да стане. Хайде, дайте да направим обстановката по-приятна, а?

- Ще трябва да се преоблека – Марий мрачно приглади дългата си коса назад. – Никак не ми е приятно да стоя с мокри панталони.

- Петре, приятелю, и теб ли те мъчи същия проблем?

- Не – главният секретар вдигна поглед към Таръс. – Нали знаеш, че съм бъзльо, свикнал съм да се напикавам от страх. Мокрите панталони са ми ежедневие.

- Ех, този сарказъм! Добре, добре! Позволете ми! – Таръс махна с ръка. Разпилените по дивана и пода ядки се вдигнаха сами, завъртяха се и се подредиха прилежно отново в чиниите. Чу се приглушен шум, сякаш невидим сешоар забуча във въздуха и само за секунди мокрите петна по масата, дивана, пода и дрехите на Марий и Петър изчезнаха. Петър скочи и отстъпи две крачки встрани от дивана. Марий се огледа, повдигна вежди, после опипа внимателно дрехите си и кимна одобрително.

- Хайде сега да се погрижим и за хленчещия ни приятел. Не ми се ще да го правя, тъй като той напълно си заслужаваше боя, но в името на добрата атмосфера… –  Таръс заобиколи масата и приседна до Кирил. Наклони се към него, студен и безразличен като черна скала. Независимо от подкупващата му усмивка, Кирил знаеше, че на Таръс грам не му пука за него.

Таръс им помагаше само защото получаваше заповеди за това от Господаря. А Господарят им сбъдваше мечтите, за да получи в замяна душите им. Интересно как нещата стояха точно като в приказките. Никога не бе вярвал, че реалността може да е толкова проста, достъпна за разбиране дори и от децата.

- Не мърдай, че трябва да се концентрирам – каза черният ангел. Протегна ръка и я сложи върху ребрата на Кирил. Няколко секунди топлина, после ръката се отдръпна назад, а болката изчезна. Отново можеше свободно да си поеме дъх. Кирил вдиша с пълни гърди, изпъна тяло назад, наклони се наляво и надясно. Никакви проблеми.

- Добре ли е? – попита Таръс.

Кирил трябваше да признае, че е добре. За предпочитане е да не те боли, вместо да те боли. Кой знае защо, обаче, думата „благодаря“ не можеше да се откъсне от устните му. Седеше, дишаше дълбоко и гледаше към камината, без да проговаря.

- Хубаво – каза Таръс. Кирил усети тялото на черния ангел да се навежда към неговото и горещият му дъх, като змия, да се плъзва в ухото му. – Вече си здрав, но в замяна на лекарската ми намеса разчитам, че още в понеделник ще подадеш документи за развод. Забавиш ли се дори с един ден, лично ще дойда и ще ти натроша отново ребрата. И от двете страни. И ти обещавам, че ще боли повече. Много повече.

Тежко мълчание на масата.

- Разбра ли? – попита Таръс.

- Разбрах - Кирил преглътна.

- Чудесно – черният ангел се надигна и посегна към бутилката с уиски. – Хайде сега и аз да пийна с вас, господа. Една от хубавите страни на човешката ми форма е, че мога да се възползвам от насладите, които носи. Някой ще ми донесе ли чаша или да ходя сам да си взема?

Марий стана, промъкна се край краката на Петър и отиде до барплота.

 

 

 

2.

Гетото - I

23 януари, 2044

 

- Добър ден – Людмила се надвеси над кръглото, запотено прозорче на гишето. – Бих искала да си извадя еднократен пропуск за Затворения квартал.

Коридорът пред входа на метростанцията беше тъмен. В три без петнайсет луминесцентните лампи, вградени в каменните стени, все още не се бяха включили. С полезрението си Людмила мяркаше движещи се фигури облечени с тъмни якета, палта и шлифери, напръскани с бели, топящи се снежинки.

- Име? – попита възрастната служителка.

- Людмила Атанасова Пеева.

- Години?

- Трийсет.

- Каква е целта на посещението ви в Квартала?

- Проучване на културната стойност на останките от сградите отпреди Революцията. За книгата ми е – поясни Людмила,  – аз съм писателка.

Последната информация изглежда не заинтригува служителката особено. Тя натрака някакъв текст на клавиатурата, после попита:

- Желаете ли охрана за престоя? Струва три евро на час.

- Не, благодаря. Ще се оправя.

Още тракане.

- Моля, прекарайте идентификационния си код през терминала.

Людмила протегна китката си към плоското синьо устройство пред гишето. Чу се леко пиукане. Служителката погледна към компютъра – гражданското досие и банковата сметка на клиентката вече излизаха пред погледа ѝ. Данните се записаха и необходимата парична сума се изтегли автоматично от сметката.

- Добре – каза жената след минута. – Отбелязвам, че предприемате пътуването на своя собствена отговорност. Пропускът е с начало четиринайсет часа и петдесет минути. Валидността му е седем часа от момента на издаване, тоест до… – тя вдигна поглед към часовника – двайсет и един часа и петдесет минути тази вечер. Успешен престой. 

- Благодаря.

Като премина през въртящите се врати, я лъхна леден вятър от подземния тунел. Людмила се загърна по-плътно в дългото си сиво палто и заслиза бързо по стълбите. Долу, на тройно укрепения перон, стояха групички мълчаливи хора. На голямата видеостена на стената без звук вървеше един от хилядите библейски филми, излъчвани по телевизията и по уличните табла. Людмила се вгледа за миг в него, преди да го разпознае. А, да. Историята на Голиат. Не беше от любимите ѝ. Просто не можеше да понася момента, в който избождаха очите на главния герой.

„Наистина ли се возих в колата на онзи хубав мъж вчера?“ запита се за стотен път. „Наистина ли ми каза, че е ангел? И какво точно ме очаква на мястото, на което отивам?“

Нямаше отговор на тези въпроси. Това обаче не я бе спряло да предприеме рисковото пътешествие. Животът отдавна ѝ се струваше толкова празен и лишен от смисъл, че всяка промяна бе добре дошла. Дори и най-налудничавата. Всичко, което би ѝ върнало детската вяра в значимостта на света.

Влакът долетя с грохот. Преди да се качи, тя отново прекара китката си през терминала на вратата. С това действие валидизираше пропуска си. После се мушна във вагона и се хвана здраво за един от металните лостове.

С всяка станция хората оредяваха. След спирка „Граница“, която беше последната за законния район на града, във вагона освен нея останаха още двама души. Единият бе едър, намръщен субект с вид на професионален бияч, а другият слаб мъж с черна униформа, на която бе лепнато лого на дарителска фондация. Слава Богу, и двамата не гледаха към нея.

Според картата трябваше да слезе след още две спирки, на булевард „Краен“. Третата от пресечните му улици трябваше да е „Железарска“ – мястото на срещата.

Людмила пъхна ръка в джоба на палтото си и обви с пръсти защитния спрей, подарен ѝ преди две години от ръководителя на курса за самозащита. Бе изкарала този курс тайно от Коста, когато проявите му на физическо насилие над нея зачестиха. Не ѝ се бе наложило, слава Богу, да защитава от него живота си, но сега наученото на курса можеше да ѝ свърши работа.

Петнайсет минути по-късно тя вървеше бавно сред мрака на булевард „Краен“. Бе смаяна и същевременно странно очарована от почти пълната липса на осветление, от горящите кофи за боклук, от вонящите канавки и разнебитените сгради покрай нея. На няколко пъти кожените ѝ сиви ботуши затънаха в кал, защото плочките на тротоара бяха изпочупени. Снегът не бе почистен и се трупаше на големи купчини по булеварда и пешеходните зони, принуждавайки я да ги заобикаля. Докато вървеше, не чу нито веднъж биене на камбани, не видя нито един човек да излиза на полусрутените тераси, за да се моли, не се натъкна на нито един уличен свещник, видеотабло или ораторска трибуна. На два пъти се размина с групички хора, дрипави, хилещи се, очевидно пияни. За щастие, не ѝ обърнаха внимание. Чуваше остри възгласи и крясъци от сградите; рев на деца; стари телевизори работеха шумно; сиви от мръсотия коли профучаваха край нея като призраци, бродещи объркано в света на живите.

Сви по „Железарска“ и се спря пред вехта, триетажна кооперация с изрисувана с бяла боя петица на вдлъбнатата метална врата. Сърцето ѝ биеше силно. Облегна се за миг на вратата и задиша дълбоко. Ръката ѝ стискаше спрея в джоба. Дали бе дошла навреме? Нямаше часовник, предвидливо го бе свалила, преди да излезе от вкъщи. Огледа се. Сивотата около нея се сгъстяваше, сливайки сградите една с друга. Вероятно наближаваше четири.

Обърна се към кооперацията. В сравнение с другите, тази бе сравнително запазена, макар и с олющена мазилка и изкъртени керемиди. Терасите бяха затрупани със сняг, а прозорците над тях светеха мъждиво. „Чакай пред входа!“, ѝ бе казал ангелът или фенът, или какъвто там беше. Людмила се дръпна настрани от вратата и застана в сянката на стената. Добре. Ще почака половин час и ако не се случи нищо, изчезва. Нямаше повече да си насилва късмета, даже и заради светещ мъж с вълшебно сини очи.

В следващия миг мръсният прозорец на първия етаж се открехна със скърцане. Брадато лице надникна навън и подвикна: „Качвай се, вратата е отворена!“. Людмила го погледна объркано. Мъжът ѝ кимна окуражаващо, после затвори прозореца. Тя остана още малко в мрачината и студа, стиснала спрея, после отвори решително входната врата. Отвътре я лъхна мирис на гнило. Осветление в коридора липсваше. Тя се изкачи внимателно по стълбите и стигна до площадката на първия етаж. Вратата на апартамента вдясно бе открехната и отвътре се процеждаше светлина.

Почука. Вратата се отвори широко и пред нея застана пълна жена с лилава рокля и крещящ грим. Грамадните ѝ гърди бяха почти целите открити от деколтето, силно изрусената ѝ коса се виеше на проскубани букли около лицето. В ръката си държеше димяща цигара.

„Проститутка?“, помисли смаяно Людмила. „В бордей ли са ме довели? Ще ме заключат тук и ще ме карат да проституирам?“

Тя бързо отстъпи назад, но жената ѝ се усмихна приятелски.

- Не се бой, не се бой, миличка. Ела, влез, приятелите ти са вътре. Аз съм само домакиня. Направила съм ви топъл чай. Или кафе, ако предпочиташ.

Тонът на жената я поуспокои, но тя все още не смееше да влезе. Тогава мъжът, който бе видяла на прозореца, се появи на вратата и мина покрай жената. Беше висок към един и осемдесет, едър, мургав, с къса черна брада и плетена сива шапка на главата. Устните му бяха пълни и чувствени, носът – голям и месест, очите – кръгли, дълбоко поставени. Имаше масивна, добре изразена челюст и широко чело. Всяка черта на лицето му сякаш крещеше: „Ето ме! Искам да виждам, да мириша света, да го вкусвам – обичам живота!“

„Прилича на грък.“, помисли Людмила.

Имаше приятели гърци в миналото и споменът за тях я накара моментално да изпита доверие към мъжа.

- Здравейте, аз съм Боян Денев – той протегна ръка, а пълната жена отстъпи настрани, за да му направи място. – Свещеник съм и композитор. Вярвам, че вие сте третият човек, който очакваме?

- Ами . .. ъъ…сигурно – тя хвана протегнатата ръка.  – Аз съм Людмила.

- Елате, Людмила. Влезте, че другият ни приятел напира да ви обезопаси. Казва, че видял полиция на идване, и е много притеснен. 

Людмила го последва. Минаха през тесен коридор, напоен с мириса на люляков ароматизатор, примесен с цигарен дим. Ботушите ѝ затъваха в дебел персийски килим, надупчен на места; на тавана се люлееше розов полилей във формата на огромно сърце. Когато влезе във всекидневната, челюстта ѝ увисна. Все едно гледаше нелегален филм. Върху розовите стени висяха огромни картини – ренесансови репродукции на голи жени. Тук попилеят бе виолетов и представляваше няколко змии, оплели опашки една в друга. Виолетови кресла и табуретки бяха наредени около дълга стъклена маса, на стената се подпираха стари дървени шкафове, натрупани със статуетки на съвокупляващи се животни, голи купидончета и дървени макети на огромни пениси.

Людмила така се бе вторачила в обстановката, че едва не подскочи, когато  някакъв друг мъж се приближи към нея.

- Изглеждаш много стресната за „духовно замърсена“ – каза той. Гласът му бе приятен, младежки и тя се обърна към него. Той повдигна вежди срещу нея. Усмихваше се присмехулно. Беше към един и осемдесет и пет, слаб, с широки рамене. Носеше сива канадка, сиво-зелени камуфлажни панталони и войнишки боти. Мократа му от снега руса коса залепваше за челото. Лицето му бе тясно, издължено, с набола руса брада, тънък и гърбав нос и тънки устни с най-секси извивката, която бе виждала. Сините му очи бяха леко дръпнати като на азиатец и се присвиваха нетърпеливо срещу нея.

- Ъъ… духовно замърсена? – повтори тя глуповато. Интересът ѝ вече бе изцяло прехвърлен от обстановката към мъжа срещу нея. Видя, че той държи нещо в дясната си ръка и го протяга към нея.

- Ще си подадеш ли китката? – попита той, с все същия нетърпелив блясък в очите. – Бързо, че нямаме време.

- Защо? – поинтересува се тя.

- Не се обяснявай, а си дай ръката с чипа! – в тона му се прокраднаха остри нотки. До него Боян Денев ѝ се усмихна:

- Не се притеснявай и на мен ми сложи. Изобщо не знаех, че съществуват такива джаджи.

Людмила протегна ръка и мъжът сложи върху китката ѝ плоска метална гривна, която напълно закри чипа ѝ. Закопча я с едно бързо щракване.

- Заглушавам сигнала ти – обясни младият мъж. – Пълно е с полиция в квартала, нямам идея защо. Обикновено ни проследяват по сигналите от чиповете. Така ще сме в безопасност – дано, де.

После протегна ръка:

- Аз съм Владимир.

- Людмила – тази ръка бе малко по-хладна, но рязка и силна. Също както при ангела, на Людмила ѝ се прииска да не я пуска. „Леле, липсата на мъж започва вече да ми се отразява!“. Човекът срещу нея обаче издърпа твърде бързо ръката си и заобиколи ниската маса, за да седне на ръба на отсрещното кресло.

- Седни, Людмила – Боян Денев ѝ посочи мястото до себе си.  – Пийни малко чай. Сигурно не ти е било лесно да дойдеш дотук.

- Никак – промърмори тя и седна на креслото. То бе кораво и неудобно, но чаят – превъзходен. Людмила вдъхна от сладкия аромат и остави горещата течност да се разлее по скованото ѝ от студа гърло.

- Какво правя тук? – запита се на глас. – Онова странно същество го няма, значи не е било номер на луд почитател, както си мислех… защо сме се събрали тогава? Какво следва сега?

- Ами, аз сметнах, че са ни погнали от някоя програма за Пречистване – обади се Владимир от другата страна на масата. – Но отчето тук ме убеждава, че нощният ми посетител наистина е бил ангел. И че приказките му са пълна истина.

- Пълна – кимна Боян, – стопроцентова.

- Имаш предвид онова, за спасяването на света? – подхвърли Владимир иронично.

- Да, точно това. И на мен ми го обясни подробно. Трябва да изследваме произведенията си и да открием в тях положителното послание. Така ще се сдобием със свръхестествени сили, които ще ни помогнат да отстраним пратениците на Сатана – духовния министър, главния секретар на МВР и министъра на ораторията.

- Да, имаше нещо такова – промълви Людмила. – На мен ми каза, че Марий Алев е получил способност да промива мозъците на хората след като е прочел моята книга. Контролирал всички с ума си. Аз се срещнах с Алев същата вечер, на едно представяне на книгата ми беше. Наистина ми се стори, че всичко около него му се подчиняват. Странно беше.

- Моля ви се, стига – каза Владимир. – Като че ли не знаете какви откачени сюжети разиграват скапаните пречистващи програми. Набутали са ни в някакъв филм, това е.

- Той ме излекува – Боян хвърли мек поглед към Владимир. Едрите му длани стояха в скута, лицето му излъчваше ведрина и спокойствие. „Почти като ангела.“ помисли внезапно Людмила.

Владимир го погледна скептично:

- За какво говориш?

- Бях болен от сифилис. В последен стадий. Умирах. Това същество…ангелът… дойде в болницата, докосна ме и ме излекува. – Боян едва изговори последните думи. Задъхваше се, явно от вълнение. Но заразяващото спокойствие не напускаше лицето му.

- Ти… –  Владимир се втренчи вцепенен в него. Огледа се; видя, че гримираната жена я няма и се провикна: – Ей, бейби, къде си? Може ли петдесет грама уиски към чая? Знам, че са ти ценни запасите, но няма да издържа… – после наклони глава към Боян. – Ей, ама ти сериозно ли говориш?

- Напълно – каза Боян.

- И откъде по дяволите си го пипнал тоя сифилис?

- Ами ти откъде мислиш? – Боян преглътна, после вдигна ръце и обхвана с тях помещението. Наведе глава, страните му леко почервеняха.

- Ау, не е истина! Свещеник ходи в публични домове! В Затворени квартали. Това редовна практика на гилдията ли ви е, отче?

- Не бих казал – Боян се изкашля и погледът му леко помръкна след ироничната забележка на Владимир.

- Аха. Значи ти си единствената подмолна мишка. Не е шега работа това, да откриеш мястото, да се изчукаш с мацките, че после и да криеш болестта…здрави връзки си завързал с пичовете тук, а? Направо свещеник за пример.

- Какви са тези нецензурни, заядливи приказки? – на лицето на Боян се изписа неудоволствие – Изобщо ли не чу какво ти казах? Ангелът ме излекува. Останалите подробности в момента са ирелевантни.

- Да. Е, може би изпадам в момент на отрицание. – Владимир пое чашата с уиски от жената, която току-що беше влязла, и отпи голяма глътка. – Извини ме, отче.

- И спри да ме наричаш „отче“! Казвам се Боян.

- Наистина ли те излекува? – попита Людмила. В ума ѝ се въртеше докосването на ангела и топлината, която това докосване бе изпратила по цялото ѝ тяло. 

- Да – Боян се обърна към нея. Дръпна сивата си шапка нагоре, за да открие напълно челото си. – И излекува не само тялото ми, Людмила. Преди да се появи, бях…затънал дълбоко. Свършен човек бях. Светът се беше превърнал за мен в нелогично, абсурдно място. Затова и вършех неща, които… – Боян махна с ръка – но вече всичко се промени. Върнах доверието си в Бога. Разбрах, че животът ми може да бъде прекрасен, стига да се оставя Той да ме води. Във всеки един момент. Вярвам, че оттук нататък ще се справя с всичко. И ще получа всичко онова, от което сърцето и душата ми имат нужда.

- Не говориш точно като другите свещеници – промълви Людмила.

- Имаш предвид, че не крещя и не се карам ли? О, правех го преди. Правех доста неща, макар и да не бях убеден в тях. Смятах, че като представител на Обединената църква, трябва да следвам всичките ѝ предписания. Християнството, обаче, не означава да размахваш пръст срещу хората. Бог не е отмъстителен, както се опитват да ни втълпят от години насам. Той прощава. Прощава ни „седемдесет пъти по седем“, както казва Матей в Евангелието си. Всъщност нещастията, които ни се случват, не са наказания от Бога, а просто загуба на посока. Излизаме от Белия праг и даваме възможност на Сатана да действа.  

Белия праг? Черния праг? „Не спомена ли и Асарих нещо такова?“, зачуди се Людмила.

- Какви са тези прагове? За пръв път ги чувам.

- Ангелът ги нарича така – обясни Боян, – това са двете страни на битието, тази на съществуването и на несъществуването. Той идва от друго измерение, но и неговото, и нашето, са като монета с две страни - тъмна и светла. И те, и ние си имаме Бял праг и Черен праг. Бог е от светлата страна на монетата и ако заобиколиш от другата страна, не може да те достигне, дори и да иска. Черният праг – това е съществуването без Бог. Когато ангелите го изберат, е завинаги. Ако човек го избере обаче, може да се върне обратно. Въпросът е, че всеки път, когато отидеш в Черния праг, става все по-трудно и по-трудно да се върнеш. Трябва да внимаваме, защото където се намираме в момента на смъртта си, там ще останем и в отвъдния живот. Завинаги.

- Ау! – Владимир изгълта чашата си с уиски на един дъх. – Каква реч!

- Имаш проблем с алкохола, приятелю – забеляза Боян.

- А ти имаш проблем с рационалното мислене – каза Владимир. – Не смяташ ли, че всичко това може да не са разкрития за отвъдния свят, а просто вдъхновени речи на Пречиствател?

- А фактът, че съм здрав, когато до вчера умирах? И това ли се дължи само на вдъхновението на Пречиствател?

- Може да е използвал метод, с който да потисне симптомите ти за известно време. Наркотик някакъв, нещо… откъде си сигурен, че си здрав? Изследвания направи ли си?

Боян поклати глава:

- Упорит си.

- Ако се напия достатъчно, може и да повярвам – отбеляза Владимир. – Но мацката тук няма да ми отпусне повече. Стиска си пиячката като светена вода.

Людмила изгледа Владимир с интерес. Той седеше на облегалката на креслото с пръсти, здраво обвити около чашата, и изправени рамене. Въпреки подигравателното му изражение, присвитите му очи не се отлепяха от лицето на свещеника. „Преструва се!“ помисли тя, „Играе. Но защо?“

- Сега, приятели, трябва да ме чуете! – каза Боян високо. – Ще ви дам точната програма на събитията, които предстои да се случат – тези, които се очаква да предотвратим. Записана е на МУК-а ми, но не го взех от съображения за сигурност. Но мисля, че запомних добре думите на ангела и ще ви предам всичко без грешка.

- Хартия нямаш ли? – попита Владимир. – На свещениците им позволяват да мъкнат мобилни устройства, сто процента разполагате и с колкото си щете хартия. Защо не си записа съобщението му на някой лист?

- Не беше уместно – отвърна Боян спокойно. – Можеше да попадне в неподходящи ръце.

- Аха. Добре, ясно. Хайде, слушаме те.

Боян отпи глътка чай:

- След една седмица, на двадесет и девети януари, министерският съвет ще внесе в Народното събрание проектозакона за духовна чистота. Благодарение на психическото влияние на Марий Алев този закон ще бъде одобрен още същия ден, а на трийсети януари ще влезе в сила. На двадесет и девети януари също така министърът на ораторията, Кирил Дерев, ще говори пред националната трибуна в защита на Новоприетия закон. Речта му, знаете, ще се излъчва по всички телевизионни канали и всички видеотабла в градовете. Няма да остане човек, който да не чуе поне две думи от нея и съответно целия ни народ ще попадне под влиянието му. Хората ще приемат закона като нещо нормално и необходимо. На първи февруари главният секретар на МВР, Петър Доневски ще свика Кризисен щаб и ще даде старт на мисията „Прочистване“. Предполагам, ангелът ви е обяснил какво точно ще представлява тази мисия?

- Ей, отче…Бояне… –  лицето на Владимир бе леко побеляло, докато слушаше. – Ти наистина ли вярваш, че това ще се случи? Това е пълна лудост, човеко! Съвземи се!

- Ще мобилизират полицията и армията и ще ликвидират хората във всички затворени квартали в страната. Ще започнат арести сред Законните. Целта е да се елиминира всеки, който може да заплаши абсолютната власт, която иска да установи впоследствие Духовният министър. Той се стреми към пълен тоталитаризъм.

- Но какво можем да направим ние срещу всичко това! – Людмила едва проговори с пресъхналото си гърло. Посегна и отпи малко чай.

- Според ангела, само ние можем да направим нещо – каза Боян. Тонът му все още бе сериозен, но мекотата и блясъка се бяха върнали в погледа му. Той се усмихна. – Това е така, защото имаме връзка с хората, които заплашват бъдещето на страната. Аз например, се оказва, че съм свързан с министър Дерев. Животът ни е протекъл по сравнително идентичен начин, имаме същите желания, гонят ни подобни страхове. Гневът, който изразих с музиката на симфонията си, е гняв, който изпитва и Дерев; но тъй като той е възприел тази музика „отстрани“, успял е веднага да прозре изходния път, начина за освобождаване от гнева. Това прозрение му е дало свръхестествени сили – да влияе на хората с думите си – и за съжаление, тъй като мотивите му не са добри, тези сили са впрегнати в работа от Сатана. Аз вярвам, че моите ще бъдат впрегнати от Бог. Тъй като вече осъзнах какъв е изходният път в произведението ми, смятам, че скоро ще получа и силите си и те ще бъдат използвани в подходящия момент.

- И какъв е изходният път в произведението ти? – попита Людмила възбудено.

- Вече ви казах – способността да се довериш на една по-висша сила. Когато оставиш всичко в Божиите ръце, няма как да се ядосваш заради несполучили планове или нежелани събития. Каквото и да стане, ще знаеш, че в крайна сметка, е за твое добро. И че дори и да сбъркаш, Бог ще намери начин да те върне на правилния път. Просто трябва да поставяш Него на първо място, а не себе си.

- Значи какво, аз съм свързан с Петър Доневски, така ли? – Владимир завъртя празната чаша в ръцете си. Потропваше с крак по килима и от време на време хвърляше поглед към коридора, криещ в обятията си невидимата кухня.

- Очевидно – отвърна Боян.  – Нарисувал си картина, която му е повлияла. Явно, както при мен и Дерев, житейските ви пътища се припокриват.

- Ти художник ли си? – Людмила се обърна заинтригувана към Владимир. Русият мъж се наведе напред, постави рязко чашата на масата и пъхна ръце в джобовете на канадката си.

- Не, аз оцветявам компютърно генерирани картинки във „Всемогъщата Му ръка“ – отвърна той кисело.  – Обикновено са ядосани светци, които размахват пръст срещу тълпите. И мижави човечета, които пълзят по земята и си посипват косите с пепел.

- Работиш във „Всемогъщата Му ръка“! – възкликна Людмила и възхищението ѝ към човека срещу нея нарасна изведнъж.  – Това е най-известното списание с комикси в България! Леле! Трябва да си много добър!

Владимир ѝ хвърли поглед, пълен с известна изненада. Тя не успя да разгадае от какво точно е изненадан. Видя го, че свива рамене и обръща очи към тъмния прозорец.

- Няма никакъв смисъл да си добър в професията, след като нямаш среда за развитие. Ако не ми е ателието вкъщи да рисувам, за никъде не съм в това списание.

- Виждал съм репродукция на картината му „Джуджето и великанът“ – каза Боян. – Уникална е.

- Това е картината, която…? – Людмила не довърши.

- Да, онази, която е виновна за обладаването на Петър Доневски от бесове – каза Владимир, – според светещия ни прорицател.

- Хм – каза Людмила.

- Чудя се какво точно трябва да намеря аз в нея – промърмори Владимир.

- Това, което е намерил Доневски – каза Боян. – Погледни картината си, като се прибереш у вас. Вживей се в нея. Мисли. Помоли се, ако трябва.

- Искам да я видя! – възкликна Людмила. – Много ми е интересно! Къде мога да я видя?

- Да не вземеш и ти да бълваш пламъци от устата си после – каза Владимир. –Внимавай, сладурано.

Въпреки че се усмихваше, той очевидно не бе вложил нищо особено в епитета, който използва. Людмила обаче усети как бузите ѝ пламват и в стомаха ѝ се плъзна горещина. Наведе глава.

- Людмила, същото важи и за теб – чу гласа на Боян.  – Прегледай книгата си, виж кое е това, което е разбрал Марий Алев за нея. Мисля, че ако отделим достатъчно време и се молим, ще се…

Изведнъж тишината навън бе нарушена от забързани стъпки и далечни гласове. Чу се тряскане на врати, някой извика. Людмила вдигна поглед. Владимир бе скочил на секундата като пружина от креслото.

- Какво става? – усети, че и нейното тяло се изопва и ръката ѝ инстинктивно се спусна към джоба на палтото.

- Момент. Чакайте – Владимир вдигна ръка, за да я накара да замълчи; бе се привел и се ослушваше. Руси кичури падаха на челото му. Тропането стана по-настойчиво, някой изруга. Стъпките се чуха току под техния прозорец. Владимир изрече едно „мамка му“ през зъби, вдигна рязко глава и заобиколи масата.

- Ставайте! Да тръгваме! Бързо!

Людмила моментално се подчини; поколението, израснало сред разрушенията, мизерията и всекидневните битки за оцеляване имаше бързи реакции; още по-бързи бяха реакциите на жена, търпяла години домашно насилие. Боян също стана, макар и не с такъв устрем. Той явно или бе имал по-спокоен живот или новооткритата увереност в непогрешимия низ от събития в живота му премахваше всякаква тревога от сърцето му.

- Хей, тук сме на сигурно място. Идвал съм няколко пъти и…

- А аз съм прекарал половината си живот тук! – озъби се Владимир.  – Никога досега не бях виждал толкова ченгета накуп. Това е шибана шайка за лов на Законни.

Той изтича по коридора и блъсна вратата на една от спалните. Людмила и Боян изтичаха след него.

- Хей, какво правите! – изкрещя след тях домакинята им. В спалнята, на голямото двойно легло с драперии, мъждивата светлина от крушката на тавана очертаваше сенките на любещи се мъж и жена. Те се сепнаха и сенките им се надигнаха; без да им обръща внимание, Владимир прекоси стаята и отвори прозореца. Людмила и Боян го последваха.

- Ще скочим оттук – Владимир посочи купчината сняг под прозореца. – Няма повече от четири метра и снегът ще омекоти приземяването. От главния вход вече не можем да излезем – отпред са и са го заградили.

- Ти сериозно ли смяташ, че това е необходимо? – промълви недоверчиво Боян.

- Ако не ти се гние в затвора, да – каза Владимир.  – Аз ще съм пръв, Людмила, ти след мен.

- Добре – каза тя. Скокът не я притесняваше, бе в добра физическа форма. Чудеше се обаче какво ще последва, когато излязат навън.

Владимир се прехвърли гъвкаво през парапета, оттласна се и скочи на земята. Изтича две крачки напред и се обърна нагоре към прозореца. Махна мълчаливо на Людмила да идва.

Тя се изкачи на перваза с почти същата лекота и се хвърли във въздуха. Студеният вятър я удари през лицето и след няколко секунди ботушите ѝ се забиха с тъп, разтърсващ удар в купчината сняг. Бе протегнала ръце, но въпреки това залитна встрани и щеше да падне, ако Владимир не се бе спуснал и не я бе хванал през кръста. Помогна ѝ да се задържи на крака.

- Браво – прошепна в ухото ѝ. Топлият му дъх сгря врата ѝ, тя усети лекия мирис на сапун и опушен въздух от кожата и косата му. Усмихна му се и разтърси тръпнещите си от болка стъпала.

- Тренирам аеробика и съм карала курсове за самозащита.

- Ау! – той се отдръпна и ѝ намигна. – Значи трябва да внимавам.

Преди тя да успее да отговори, погледът му се насочи към прозореца. Боян тъкмо се прехвърляше тромаво през перваза, взрян в снега отдолу. Дълбока бръчка се впиваше между очите му, шапката му се бе килнала на една страна.

- Дано не си разбие главата! – промърмори Владимир и му махна окуражаващо. Боян си пое дълбоко дъх, после скочи. 

Приземи се несръчно. Кракът му се подви под него, залитна и се строполи в снега. Владимир се спусна към него и го хвана за ръката.

- Добре ли си? – прошепна той. – Да не си изкълчи крака, ей?

- Не, не! – Боян пуфтеше. – Просто не можах да запазя равновесие…

- Я да видим дали можеш да ходиш – Владимир го дръпна и му помогна да се изправи. Боян изтупа палтото си и направи две несигурни крачки напред.

- Мога – потвърди той. – Всичко е наред.

Стъпките ясно отекваха от другата страна на кооперацията, гласовете се усилваха. Тримата ясно чуха: „Тук е, тук е засечен сигналът!“ и Владимир бутна Боян по гърба, за да го подкани да тръгва. Грабна Людмила за ръката и я повлече напред. Боян ги последва тромаво. Тримата се затичаха през преспите сняг в задния двор, облачета пара излизаха от устите им. Прекосиха двора, прескочиха ниската ограда, излязоха на някаква малка улица и се затичаха надолу по протежението ѝ. Свиха в пролуката между други две кооперации. Владимир на няколко пъти забавяше крачка, за да ги изчака – двамата тичаха доста по-бавно от него. Излязоха в друг заден двор. Художникът ги поведе надолу по тесни, изпочупени стълби. Те водеха до тъмно мазе. Влязоха вътре и  Владимир затвори след тях.

- Ще изчакаме тук – прошепна задъхано. – Ще обиколят района и като не засекат никъде сигнала, ще се махнат. Ще решат, че са се объркали. Вероятно са те засекли на идване, Людмила… Моя грешка, трябваше да те посрещна и още навън да ти сложа заглушителя. Голям тъпак съм.

- Защо гонят Законни? – тя също шепнеше.

- Не знам. Обикновено правят такива акции, когато търсят някой определен човек, макар че толкова мащабна не съм виждал досега.

- Нас – обади се Боян. Бе се навел запъхтян до стената, с облегнати на бедрата ръце. Едрата му фигура едва се различаваше в тъмнината. – Търсят нас.

- Или мен – каза Владимир. – Непрекъснато купувам алкохол и марихуана оттук. Нямаш представа колко пъти са се опитвали да ме засекат. Два пъти даже успяха да ме пипнат и да ме вкарат в ареста. Измъкнах се, де, но…

- Сега търсят нас – натърти Боян мрачно. – Явно вече има противодействие на плановете ни.

- Какво имаш предвид? – Людмила го погледна. Бе забравила ръкавиците си и ръцете ѝ се вкочанясваха. Пъхна ги дълбоко в джобовете на палтото, но и там не бе много по-топло.

- Е, как какво, Людмила? Бог ни праща да се борим със Сатана, той няма да стои и да гледа. Ще ни окаже сериозен отпор. Май Владимир е прав, трябва много да внимаваме.

- Трябва да се махнем от квартала – каза Владимир. –Ще изчакаме петнайсетина минути и после ще се доберем до метрото по задните улички. Да вървим по булеварда е опасно. А сега тихо, да не говорим повече.

Стояха в безмълвната тъмнина повече от петнайсет минути. Острата миризма на плесен и гнилост я замайваше, караше стомаха ѝ да се надига и на няколко пъти за малко да повърне. Навън притичваха хора, някой даваше заповеди, приближаваха се, отдалечаваха се, пак се приближаваха. Тя стоеше, прилепена до стената, без да помръдва, скована от студ. По едно време Владимир се пресегна, прегърна я и я притисна към себе си.

- Още малко – прошепна ѝ. – Знам, че е студено.

Жестът му бе вероятно чисто приятелски, но тя се отпусна с благодарност в прегръдката му. Той я притискаше силно и гледаше някъде над рамото ѝ. Дори в тъмнината тя забеляза колко е побеляло лицето му. Долната му устна потрепваше нервно. И през плътната канадка усещаше твърдината на напрегнатите му мускули.

- Благодаря ти – промълви тя след малко, когато стъпките и гласовете над тях утихнаха. – Постоплих се.

Той отпусна леко прегръдката си, но не отдръпна ръце.

- Може ли да не те пускам? Сладка си и миришеш на хубаво.

Каза го с такъв невинен тон и усмивката, която придружи думите му, бе така чаровна, че вместо да се раздразни, Людмила почувства как в стомаха ѝ отново се разлива топлина.

- А ти миришеш на пияница, но си готин – отвърна тя тихо.  – Харесва ми, че си смел.

Той повдигна вежди срещу нея и тя отново видя изненада в очите му, която пак не успя да разтълкува съвсем ясно.

- В какво точно се състои смелостта ми? – попита той.  – В бягането ли?

- Не, в това, че помогна на мен и на Боян – обясни Людмила. - Измъкна ни от кооперацията, изчака ни да скочим и тичаше доста по-бавно заради нас. Можеше да избягаш и сам. С нас рискуваше да те хванат. Това е смелост.

Той я гледа известно време, с леко разширени очи, сякаш думите ѝ разкриваха неизследвани полета пред неспокойно бродещия му ум. После премигна, наведе се и я целуна по челото.

- Приятелска целувка – поясни. Усмихна ѝ се, погали я по косата, после се отдръпна от нея и отиде до вратата на мазето.

- Мисля, че можем да тръгваме – каза след минута. Главата му бе опряна на желязната повърхност, вслушваше се в тишината навън. – Напуснали са района. Трябва обаче да сме много тихи, да вървим плътно един до друг и… – той бръкна в джоба на канадката си и извади някакъв предмет. Людмила чу леко изсъскване. Бледожълт пламък освети помещението – …да потърсим екипировка – довърши Владимир.

- Какво е това в ръката ти, кибрит ли? – попита Боян възбудено в тъмнината.

- Да, не си ли виждал досега?

- Не, никога. Ще ми дадеш ли да го разгледам като излезем навън?

-- Даже ще ти го подаря, само да се измъкнем. – Владимир обиколи помещението. Запалената клечка в ръката му го обвиваше в блед кръг светлина. Поразбута с крак старите, изтърбушени мебели, натрупаните дъски и накрая отдели настрани купчина стари дрехи и обувки.

- Я виж тия хубави ботушки, Людмила – той духна клечката. Людмила се наведе и пое с лека погнуса предмета, който той ѝ подаваше.

- Какво е това?

- Ботуш. Пробвай го. Аз се сливам с обстановката в квартала, но вие двамата сте много неподходящо облечени. Все едно сте паднали от корицата на „Духовна естетика“. 

- Това е с ужасно висок ток! – възмути се Людмила, която вече бе успяла да опипа ботуша и бе изпитала истински ужас, че трябва да го обуе.  

- Страх те е, че ще започнеш да стърчиш над мен ли? Не се стягай, обичам високи жени– Владимир прибра кибрита в джоба си.  – Бояне, тук има и някакви стари спортни боти и планинско яке. Колкото по-скъсани и мухлясали са, толкова по-добре. Хайде, слагай ги.

След пет минути двамата бяха готови. Людмила се поклащаше несигурно на петнайсетсантиметровите остри токове, а от дупките в кожата на ботушите нахлуваше неприятен студ. Владимир я поогледа, после разкопча три копчета на палтото ѝ и го разтвори, така че да се вижда тясната ѝ жълта блуза. Посегна, взе две шепи спечена кал от земята и започна да ги натърква по блузата и палтото ѝ.

- Какво правиш? Ти луд ли си, бе! – изсъска тя. – Знаеш ли колко ми е скъпо палтото!

- Ще си купиш ново! – каза той невъзмутимо. Хвана косата ѝ, измъкна я от ластика и я разроши пред лицето. После се отдръпна и я огледа отново. Подсвирна:

- Ау! Първокласна улична курва! Ченгетата няма даже и да те заговорят!

- Това ли ще е дегизировката ми? Проститутка?!!

- Бейби, тук жените или са курви, или са умрели. – каза Владимир. Обърна се към Боян – Я да те видя теб?

С прокъсаното, спечено от мръсотия палто и съдраните, прашни ботуши Боян бе загубил цялото си достолепие. Той махна шапката и разчорли къдравата си коса.

- Е? Как е? Аз не приличам на курва, надявам се? – Боян произнесе грубата дума с усилие. Людмила бе сигурна, че ако имаше светлина, щеше да види червени петна, избили по лицето му.

- Не, ти приличаш на пиян сводник – каза Владимир. – Дръж я под ръка и гледай малко да залиташ като вървиш. Окей?

- Да съм знаел, че ще доживея до такива времена – промърмори Боян. Тримата полека се измъкнаха от убежището си. Навън бе притъмняло още повече. Сградите се губеха в сгъстилата се мастилена мъгла и макар че снегът бе спрял, се извиваше режещ вятър, който брулеше порутените покриви и клоните на дърветата. Вятърът се вмъкна в продупчените ботуши на Людмила и стисна глезените ѝ с острите си нокти. Тя потрепера.

- Колко е далеч метрото оттук? – сви зиморничаво ръце пред гърдите си.

- На около двайсетина минути, ако не бързаме – отвърна Владимир. –Дегизирани сме и ще е добре да не бързаме тоя път.

- Дано не ме покоси бялата смърт– промърмори тя. Владимир се засмя:

- Хайде, Бояне, хващай я под ръка и я гледай да не се хлъзне в снега с токовете. Да ми я опазиш жива, чу ли?

Да ми я опазиш жива.

„Интересно как фамилиарничи с мене, а пък това изобщо не ми пречи, напротив – кара ме да се чувствам толкова сигурна и на мястото си…“

По време на пътя бе далеч от него – вървеше прилепена до тялото на Боян. Свещеникът я държеше здраво и на няколко пъти я спаси от изтърсване на леда. Владимир крачеше отстрани и се оглеждаше на всички посоки. Минаваха по тесни вътрешни улици, затрупани от сняг, тук-там с паркирани по тротоарите стари автомобили. Разминаваха се с кашлящи скитници, пияни младежи, дори деца, които крещяха и се замеряха със снежни топки. Людмила си помисли: „Не е ли абсурдно – хората отглеждат деца и тук, в това западнало, забравено от Бога гето! Но наистина ли е забравено от Бог? Или всъщност Му е по-скъпо от всички храмове, църкви и напарфюмирани ръце, скръстени в молитва по терасите?“

Всички Затворени квартали ще бъдат сринати със земята…

Тя потрепера силно. Вече не чувстваше стъпалата си, пръстите ѝ бяха вкочанени, кожата на лицето – напълно изтръпнала. Имаше чувството, че въздухът замръзва в белите ѝ дробове. Изпита почти замайващо облекчение, когато най-сетне излязоха на големия булевард, осветен от мъждивите улични лампи, с фучащите по него коли, пръскащи кални струи по тротоара.

- Ето там, отсреща е станция „Залез“ – каза Владимир. – Двайсет метра останаха. Съберете още малко сили.

Не бяха минали и пет метра, когато чуха сирените.